☯☼☯ SEO and Non-SEO (Science-Education-Omnilogy) Forum ☯☼☯



☆ ☆ ☆ № ➊ Omnilogic Forum + More ☆ ☆ ☆ ☆ ☆ ☆

Your ad here just for $2 per day!

Your ads here ($2/day)!

Show Posts

This section allows you to view all posts made by this member. Note that you can only see posts made in areas you currently have access to.


Messages - Деси

Pages: [1] 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11
1
Имахме една съученичка, която много съученици я сваляха. Беше и красива, и сексуална, и умна, и отличничка. Недостатъците й се брояха на пръстите на едната ръка, а предимствата й бяха като безкрай. Светеше с ума си, разбираше от всичко. И 6 по математика и в следващия час 6 по история, а след два дена 6 по химия. Нямаше какво да й се опре. Единственото момиче което не се гримираше и светеше с красота от километри. Казваха момичета, че ако са мъже ще се влюбят точно в нея.

Нямахме много момчета в класа. Сигурно само 1/6 от всичкия клас. Бяха различни. Имаше за всеки вкус: зубър с който може да си говориш за всичко с часове и да ти е приятно, че си с такъв умен мъж, син на учителка с който ако се хванеш майка му ще ти пише 6, защото си на "мама момичето", повтаряч с поглед и визия на Казанова, с който да изживееш най-сексуалните мигове в живота си, тъп красавец, с който нищо да не можеш да правиш като хората, но от който само да се разтапяш, че си до него и можеш да пипнеш гладкото му перфектно лице, болен съученик, с който поне от съжаление може да се почувстваш, че си дала обич на човек, на който му остават само няколко години живот и да се гордееш, че си направила поне това добро, ако не ставаш за друго и дори гей-съученик... Дори геят (който може би е бил бисексуален, не съм сигурна в това) я харесваше и правеше комплименти.

Никой от тези различни типове мъже не можа да я впечатли. От другите класове също. Мислехме я, че се пази за "принца си". Веднъж я видяхме с роми. Нямаме против добрите роми. Имала съм добри съученици от махалите. Да, но тези бяха от ромите, които си личи, че не са зъболекари, инженери и социолози. Държаха се с нея малко неуважително, но тя се радваше. Чак тогава видяхме "по какво си точно пада" и бяхме в шок. И като й тръгна приказката, че ходи само с цигани... Ореолът й на ангел и русалка се разби на парчета.

Разбирам какво е да "стиснеш зъби" и да не направиш и крачка, за да не ти тръгне завинаги слух, че си "педофил". Дано всички да разберат ситуацията!

2
Other languages / Re: Тема за бизнес
« on: February 13, 2019, 01:09:13 AM »
Никога не може да очакваме пълнота в плановете си. Вижте за какво учихме наскоро. Ако някой още не го е учил. Теорема на Гьодел за непълнота https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B5%D0%BC%D0%B0_%D0%BD%D0%B0_%D0%93%D1%8C%D0%BE%D0%B4%D0%B5%D0%BB_%D0%B7%D0%B0_%D0%BD%D0%B5%D0%BF%D1%8A%D0%BB%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%B0

3
Усещам иронията към мен. Да, не съм контактувала с много психолози, но с тези които съм и мои приятели вкл. установяваме, че нямат точно определение и знание за какво е "норма", "нормално". Как се определя? Следват подчинено догматично нещата.

Ще ви посоча един банален пример. По времето на нашите баби и дядовци лезбийките и хомосексуалните мъже са били приемани в психиатрията като луди. След много години вече пишат, че да си "хомо" е нормално. Психиатрите и психолозите казват "вече е нормално".

Това не ми харесва, че психологията не мисли, а е слугиня на конюнктурата. Доколкото разбирам в случая с това свръх практичност има пак някакът догмат, а не мислене. Хайдегер е прав за това "Науката не мисли".

4
Quote
- нито печелиш пари
 - нито спортуваш
 - нито научаваш нещо

Брилятни ценности! 8) Ако човек съумее да се ориентира по това винаги ще е здрав дух със здраво тяло и здрав ум. За психотестовете с две състудентки, които разбират философията и се увличат по психоанализа бяхме попаднали в едно кафе на един психиатър (или медицински психолог, не мога да се сетя, защото когато каза какъв е беше шумно и не чух добре а не ми беше никак удобно като бабичките да го "Аа? Како речи?"  ;D). Обаче си му личеше, че не е измислен самозванковец. Говорихме дълго и много (особено те двете) с него и като дойде до "критерии" да каже как в психиатрията или медицинската психология определят кое е нормално, къде са "границите на нормалността", той не можа да каже и обясни, че ги приемали като "спуснати отгоре" като "дадени" и това ни беше малко смущаващо. След няколко месеца същото с един студент точно психолог разговаряхме и като се стигна до кой казва кое е ненормално и кое е нормално и защо така, той сви рамене и каза, че така пишело в учебниците и той така го научил.

Тъй. Един мой личен съвет. Правила съм много тестове и никой не ми показва точно нещата. Да не ти е вътрешно, ако някой решил да ти направи тест и да те изкара "ненормален". Виждаш, че те самички не си знаят по какви критерии се основават и слепешком прилагат тестове. Не мога да повярвам, че човек, който си пести времето и си го цени и работи върху себе си без да дава да го използват съзнателно или подсъзнателно е в някаква ненормална крайност с името "свръхпрактичност". И аз гуглих досега "свръхпрактичност" даже опитах със "свръх практичен", както е дадено във втория пост и няма нищо психологично за това онлайн. Правя асоциация със "свръхдеен", "свръхактивен" и разбирам, че е свързано с някаква крайност (която психолозите, които винаги искат "баланс" и "равновесие") не е добра, но дали е проблем? В днешния свят, ако не бягаш (ако не си свръхтрудолюбив, свръхкомпетентен и още свръхконкурентен), даже няма да стоиш на едно място. В "Алиса в страната на чудесата" го има това епизодче: за да стоиш на едно място, трябва да бягаш, защото ако само ходиш или не мърдаш, отиваш назад.

Аз опитвам нещо и ако не дава резултат в разумен срок, спирам го. За да имам време за други неща за опитване. Не може с години наистина да драскаш по социал. сайтове и да не получиш кьорава стотинка и пак да си останеш на равнището "драскач", който няма с какво да си върже гащите и му падат от глад (не обиждам отслабналите от глад, напротив, искам да ги подкрепя какво пише в първия пост да спрат с вредоносните навици: писане на вятър без приходи, многочасово приказване с хора за глупости, харчене на пари за алкохол и цигари... Ако изоставите всичките тези спирачки в живота си, ще ви потръгне 3 пъти по-бързо като минимум.  :))

5
За новината САЩ започват кампания срещу "Турски поток" и за това, че Помпео казал че се опитват да засилят навсякъде в Централна Европа американската дипломатическа, търговска, военна и културна ангажираност... и противовес на влиянието на Русия и Китай там.

Няколко мнения, които можах да събера и тичам да предоставя тук.

1. Ами сега!?! Цецоу съобщи на Майки, че ще му купуваме несъществуващите самолети, а той за благодарност ще закопае хъба на Хъбибий...
Такова садо-мазо никога не е било!
Пълно падение и унижение! Благодарим ти ГЕРБ!

2. "Опитваме се да засилим навсякъде в Централна Европа нашата дипломатическа, търговска, военна и културна ангажираност.....това доведе до появата
на вакууми, които Китай и Русия с радост запълниха". Кратко, ясно и точно. Демек ние сме срещу всяко едно начинание в което Русия и/или Китай имат участие. Що не вземат да спрат контейнеровозите дето шарят напред-назад
през Тихия Океан?

3.  Държавният секретар ще призове Унгария към по-активно участие за завършване на проекта на (хърватския) остров Кърк за внос на втечнен газ и строителство
на тръбопровод, а също ще настоява Унгария да се откаже от подкрепата за „Турски поток”, каза служителят. 
Значиии не е нужно Унгария или която и да е друга страна да се отказва от подкрепата си за Турски или кой да е друг поток. Нужно е САЩ да си завършат
проекта на о. Кърк и да положат малко тръби. До най-близкия газопровод. А после да започнат надцакването с Газпром. Само така ще има истинска
диверсификация.

4.  "Започват", "Отлагат", "Прогнозират", "Подготвя се" 
А защо сте толкова ЗАГАДЪЧНИ бе, повелители на словото на козяк?
И тоя Помпео не е ли прекалено ДЕБЕЛ и добродушен за ХИЕНА?

5. Виж Майк Помпео, къде е Америка и къде е Европа. Срещу Русия неможете, а тя захранва Европа. Спретели
това ще се отрази и на вас. И то пагобно.

6. Умилителна е вчерашната изцепка на Болтън за "агресията на Русия в Черно море". И смях, и грях! Тия окончателно изперкаха!

7. Дано спрът газта ! Тока така и така е без пари, бензина е безплатно защи ни е газ ? Да се греят евтино разни пенсионери

8. Да се поясня за контейнеровозите: Защо САЩ не дадат пример в тази насока и не вземат да диверсифицират доставчиците на стоки за собствения си
вътрешен пазар? Аз лично отдавна давам принос в тази насока - когато купувам нещо винаги взимам това което НЕ е произведено в Китай (доста често не
се получава). Имам доста познати ТИР-аджии (това е нашенксия бизнес в САЩ). В момента до един са в отпуска, защото няма товари. А товари няма .....понеже в Китай празнуват Новата Година по тяхному и фабриките им са затворени. Така е всяка година - българите ТИР-аджии си взимат отпуските .... по китайския
календар
Диверсификация - Пфу (по § 39).

9. Може би го правят целвнасочено Когато ние рутехме бай Тошо САЩ срутиха Японската икономика.Япония 1990г. беше днешен Китай за САЩ.САЩ целенасочено се саморазправиха с
японската заплаха по начин за който и до днес се спори дали японците са били наясно какво ги чака.Днес Япония щеше да е по голяма икономика от САЩ.Щеше.Но бяха тотално зависими от САЩ. Китай не е япония,но ако Китай бъде натикан в Японския коловоз явно САЩ следват определена стратегия.

10. Американците са решили да забогатяват не с работа а със заплахи и войни.

11. Получаваш нобел за икономика Съясем сериозно.По две причини
1,Само печатането на пари е по доходно от война на силен срещу слаб.А и на САЩ трети страни им плащат войните.
2.Фактора война т.е риска да ти начупят канчето не се отчита от икономистите А САЩ си действат шаблонно
до втръсване.

12. Ако продължим горнитее разсъждения пъряото и неотменно услояие за развияаща се икономика е воена сигурност.Оказва се че членството в НАТО
само укрепи васалното ни положение.Какво да правим.Картите на масата и предоговаряне.Докато е възможно.Примерно Помпео
идва с подаръци иначе не е приет.Путин така ходи в братска Сърбия.На първо време трябва да се изхвърлят мекеретата от власта и политиката.От
политиката защото и опозицията е васална.

13. CNBS: САЩ може да отложат въвеждането на митата за китайски стоки
09.02.2019

14. Крайно време беше. Путинистите трябва да бъдат пренасочени.

15. да се учат от нас...един лек възродителен процес...да видим как Помпео ще си отвори устата против тексаски поток-2 и американски поток...

16. тексаски поток-2 и американски поток...
Бе те по-скоро са се захванали с Венецуелски поток, ама де да видим!

17. Да, очакват ни интересни събития - The Empire Strikes Back

18. когато не си силен с цената, почваш да цвъкаш политически. съгласен с тъмно пиво (с когото не винаги сме съгласни): да си построят терминала на кърк,
и да се надцакват с газпром .
така се случи и с наште еф-ки - цената им беше слаба, но те ни шамаросаха политически и по братски - и ето, цената със сигурност ще е приемлива за наште
политически цървулковци.

19. САЩ продължават да търсят с гол задник сапуна по пода на турската баня. Васалите от ЕС отказаха да се подчинят за СП 2, те опитват да ги накарат да спрат ТП.

20. Вчера швабите и френците "запълниха" четвъртит в реднеците, така, че същото се очаква и с "Турски Поток".
Помпейчик правилно избягва да посети Турция по въпроса !
:))

21. с наште цървули сделката може да е била и такава: стройте си хъбчето, но купувате наште еф-ки

22. Е, няма ли кой да и каже на тази семпла женица, какво обещал Св. Хъб на Помпончо, ами ами така да се излага? Или по този газопровод ще захранваме Сърбия с родно производство - от площад Народно събрание

23. Ами сега ? Нушка оня ден каза ,че ще строим аз вярвам на Нушка . Обидно е ,този Помпео няма да идва в Българив той сигурно не знае че сне ключова държава . А може би ние не знаем какво е казал Цв.Цв. Може вече и да сме щат от УСА.

24.  Да, очакват ни интересни събития 
Не знам кво ги очаква каскетите, но като гледам как Помпео дори не ни споменава, а Баце уж очакваше транзит и хъб, за нас тук е ясно - и солта, и боя, и
третото.

25. Реднечетата в своето отчаяние ще ходят дори до Исландия за да блокират "Турски Поток" !
:))
И тук стаа въпрос за едни мизерни 16 милиарда кубика транзит.
Да напомним все пак, че "Турски Поток" е двустранен проект между Русия и Турция и нито една от изброените държави, където ще ходи Помпео не участва
в това начинание.
В момента турците усилено градят сухопътната инфраструктура за да свържат тръбите от "Турски Поток", които излизат в Мидия с газоразпределителния
център в Люлебургаз.
След това тия 16 милиарда кубика могат да поемат или към Гърция или към България.
А защо не и Газпром да ги "цепне" - 8 към Гърция, 8 към България ?
Така, че ако Помпейчик иска да блокира "Турски Поток" най-вероятно ще му се наложи да уговори България, Гърция, Сърбия ,Македония и Унгария
въобще да спрат да купуват руски газ.....
Защото общо взето тия 16 милиарда кубика за друго не стават.
Така, че тов. Помпейчик по-добре да се пробва така и така ще оди в Бенелюкс да свърне и в Холандия и да си купи едни дървени налъми и да се пробва да
направи така, че те да цъфнат....
:)

26. Спрете да ривети и започнете като Плевнелиев да размахвате розовите прашки от радост и да правите палкати АМЕРИКА ФЪРСТ, ДОН АЛ ТРЪМП АКБАР.

27. Предполагам това е за награда че им купуваме ефките, а Цецко?

28. Гърчовете на американската "дипломация" и опитът им да заместят взаимоизгодно сътрудничество със заплахи и празни обещания могат да хванат
дикиш само във васални "фронтови" държавици като нашата. Истинските европейски държави с истински национално отговорни политици вече отсвирват
реднеците, защото осъзнават националния си интерес. Икономическата несъстоятелност и цъкащия трилионен "часовник" няма как да бъдат скрити. Само цецоуу може да бъде привикван на молитвени закуски за указания как да вреди на собствената си държава. Никой друг не се хваща вече на подобна
гола кука. Подобна банда продажници на държавните интереси може да остане на власт само в България, за жалост...

А това, че Помпео концентрира усилията си за саботаж на турски поток изключвайки България от списъка си означава само едно - той знае, че Путин вече
се е договорил с Гърция и Сърбия как да ни заобиколят.

6
Other languages / Re: Тема за бизнес
« on: February 09, 2019, 04:35:01 PM »
Нямам опит с това.

7
Може да иска да го почерпят нещо. Някои за едното черпене са готови да плювнат на справедливостта. ;D Не знам.

8
Всички такива хора ще използват всякакви методи и маски, за да те убият и задушат. Не се давайте!!!

9
Other languages / Материали
« on: January 12, 2019, 03:11:15 AM »
Може би тук им е точното място...

"Без религия не би имало морал"
Написано от Борислав Станимиров    

В спор, за доказване на правотата на религията, религиозни хора (а понякога и нерелигиозни) често използват аргумента, че без религия не би имало морален кодекс сред хората. Че бихме се избивали, изнасилвали и бихме вършили какви ли не зверства, ако не беше религията. Ако не беше Бог.

Да започнем с дефиницията на морал. Това е кодекс на поведение, който се счита за определящ за квалификацията на действия като добри и зли. Тази проста дефиниция ни казва, че моралът е нещо, което е изцяло в ръцете на обществото. Не моралът определя обществото, а обществото определя морала. Цайтгайстът на едно общество непряко указва какво е добро и какво е зло. В наши дни, например, измъчването на хора, не е морално. А някога е било. В наши дни робовладелството не е морално. А някога е било.

Съждението "без религия не би имало морал" може да се интерпретира по три начина.

Първият е, че светите книги - единствената дума от самия Бог, според вярващите - са източник на морал и те са за хората учебниците по държание. Без да спазваме написаното в светите книги, ние бихме били неморално и зло общество. А спазваме ли написаното в светите книги? Според мен контактуваме с жени по време на месечният им цикъл, не убиваме хора, ако правят секс през това време. Не е неморално ако жена поучава мъж, не е неморално жена да заема началническа длъжност. Не е морално да се убиват децата, които не слушат родителите си. Не е морално да изгаряме неверниците.  Има още десетки примери и от Библията, от Корана и от други по-непопулярни свети писания, които ни "учат на морал". "Морал", който, от съвременната ни гледна точка, считаме за нелеп или жесток. Това е така, защото моралът ни сега е наш продукт. Той се е променил от времето на писането на тези книги. Той е еволюирал. Да, в срещените книги пише неща, които и сега също ни харесват. Например "не убивай" (с прилежащите му в книгите десетки изключения), "не кради" (с още много изключения) и други. Все пак, никой в наши дни не спазва стопроцентово "моралът", описан там. Това което правят хората, които твърдят, че черпят морал от тези книги, е да избират. И те избират на базата на обществения морал, който така или иначе съществува в тях. Никъде в свещените книги не пише "този и този стих са с по-малко тежест". Не, еднакво голямо извращение е да ядеш ракообразни и да разбойничестваш, убиваш и изнасилваш. Никъде в свещените книги не са описани едни от най-важните морални ценности за съвременното ни общество. За равенството между половете. За равенството между расите. За човешките права. Това са все нови неща,
но са залегнали дълбоко у нас. Те са направени от нас, скоро. Не са от две хиляди-годишни книги.

Втори начин да интерпретираме заглавието е, че независимо от книгите, които са продукт на хора - а хората могат да грешат - моралът у нас е пряко вложен от Бог. Хората, като божествено дело, са надарени с морал, независимо дали са вярващи и дали четат свещените книги. Тук можем да кажем само: "Много нескопосана работа, Боже". Хората са едни от малкото животни, които се избиват помежду си. Те са единствените животни, които съзнателно подлагат други, даже и от собствения си вид, на мъчения. Не е необходим Бог, за да обясним добрите дела на хората. Сред много животни съществува сътрудничество. В светлината на еволюцията, сътрудничеството и вършенето на дела, които подпомагат обществото, с цената на усилия от страна на един индивид са полезни. Това прави видът стабилен. Почти всеки сложен организъм се бори не само за собственото си оцеляване, а и за това на целия вид. За това има стада. За това има редица други форми на сътрудничество: предупреждаване, "животински детски градини"... За това животните не убиват други от собсвения си вид. Лесно се показва, чрез взаимоотношенията на различни видове животни, на маймуните и особено на шимпанзетата, че фундаменталната форма на това, което наричаме морал е еволюирала. Още по-лесно се показва, ако разгледаме човешката история. Моралът се е променил, а религиите не са.

Третият начин да се интерпретира съждението е, че независимо дали съществува Бог, и какво пише в книгите, религиите подтикват хората към морални действия, с това, че плашат потенциалните злодеи със ад и следсмъртни вечни мъки за душата. Нека хората, които рационализират моралът си по този начин се замислят, дали ако знаеха, че не ги чакат гореспоменатите мъки, биха убивали, изнасилвали, крали, разбойничествали. Биха ли?

Няма никаъв паралел между религиозността и склонността към престъпничество. Добрите хора са добри и без религия, злите хора са зли и със религия. Бихме могли да кажем, че религията едно от малкото неща, които могат да подтикнат добри хора да вършат зли дела. Едва ли свещениците, лидери в светата инквизиция, до един са били злодеи и мъчители. Много от тях, най-вероятно, просто са вярвали че с делата си помагат на обществото и го спасяват от "проклетите вещици". Атентаторите в лондонското метро са били хора със семейства. Приживе те са се грижели за тях и са ги обичали. Религията, обаче ги е заслепила до такава степен, че да се самоубият и убият десеки хора, вярвайки че помагат на Аллах и исляма. Има и много други подобни примери, в които именно религията подтиква хората към неща, които, от съвременна, или просто външна гледна точка, изглеждат отвратителни и жестоки.

Религията не е източник на морал. Някои хора оправдават делата си с религия, но преценката дали са добри или зли идва от вън. Идва от нас. Идва от обществото, от което сме част.

---------------------------------------------------------------

"За свободата на избора и люлчината песен на религията"

Написано от Марияна Илиева   

Религията безспорно е феномен в човешката история. Повсеместността и, от една страна, а и многото и лица със сигурност пораждат въпроса защо я има и защо владее умовете на голяма част от хората дори и днес, когато знанието разкрива все повече и повече от мистериите, вероятно породили вярата в свръхестественото.   

Потребна ли ни е такава вяра? Как да намерим всеки за себе си отговор на този въпрос?

Свободен ли е човекът днес, повече от всякога, да избира нагласата си по отношение на света – да премисля потребността си от вяра (религия), да избира тази вяра, ако се нуждае от такава, да я изповядва безпроблемно където и да е по света? А свободен ли е щом отхвърли потребността от религиозност, да се чувства комфортно където и да е по света?

Направих личния си избор по този въпрос в атмосфера на никаква принуда, но възприемайки и следвайки нагласите на родителите ми. А и всичко, което ми даде  срещата с науките още в детството, ми показа, че най-силният двигател на света е човешката любознателност. Можеше обаче да последвам нагласите на родителите на моите родители – моите вярващи баба и дядо. Ако не се бях опитвала да мисля....

Видях как децата на моя приятелка – полякиня нямат шанса да опознаят отношението и нагласата към религиозна посветеност дори на своите собствени двама родители, нито пък на хора с различно мислене, за да могат едва след това  да направят своя избор. Те всяка сутрин бяха принуждавани още на 5 годишната си възраст да коленичат край неоправените си креватчета и да отправят молитвите си към Бога на майка им, въпреки нерелигиозността на техния баща!

Видях как децата на мой първи братовчед въпреки неговия личен атеистичен избор бяха задължително въведени в лоното на майчината им църква.

Понесох масирана атака над моето собствено семейство - включително над мен, съпруга ми, 7-годишната ми дъщеря и едва ли не над 8-месечното ни бебе, от страна на представители на секта, решили, че трябва да ни «спасяват» от собствения ни избор!

Непрекъснато контактувам с хора, които успяват да помирят своята научна подготовка с религиозните си виждания или може би по-скоро със спомена за натрапения им избор в детството под формата на «добро възпитание» или «национални традиции».

Чувам, че в едното от кварталните ни училища е изграден параклис, изографисан от самия директор на училището; че на родителите на децата от началните класове там се предлага доброволно да приемат въвеждането на задължително избираема дисциплина «Вероучение»....

Виждам как в цял свят, както и у нас,  дори празниците за хората се определят от преобладаващата религия! А има ли световен празник на атеизма, сиреч – на  тържеството на разума?

Ще се върна към въпроса за свободата на избора - със или без религия. Защото в нашата реалност калъпът на традицията и люлчината песен на религията почти са довели тази свобода до степен на нищожност.

---------------------------------------------------------------------------

"Но това е просто теория"

Написано от Борислав Станимиров   

Религиозните хора често упрекват науката в недостоверност и даже в неправдоподобност. Поради незнание, неразбиране, първична, неинформирана интуиция, но по-често поради предубеждения, сляпа вяра в свещените книги, или "свещените" хора, те често отхвърлят наложили се научни теории с думи като "това не може да е вярно", "това противоречи с личната ми вяра и не мога да го приема", и "та това е просто теория".

Наистина най-честата причина за автоматичното отричане на научни твърдения е непознаването им. За съжаление, то много често е придружено с нежелание за запознаване с тях. Все пак независимо от причината, отхвърлянето им може да е лесно и безболезнено, но то не прави твърденията грешни. А публичните изяви против тези твърдения, без каквото и да е разбиране, са направо обидни (често и смехотворни) за цялото научно общество. Огромен би бил списъкът на изказвания на религиозни хора против някоя научна теория, които са били гротескно грешни, показващи неразбиране на елементарни основи от тази теория, както и неподкрепени от каквито и да е смислени доказателства. Заслужава споменаване твърдението, че бананът, с формата си, удобна за човешката ръка, с дръжката си, удобна за белене от човек, с богатите си хранителни стойности за човека е доказателство, че това е растение, създадено от Бог, и е просто невъзможно да бъде продукт на еволюцията. Тези хора звучат като човек, седнал на маса за покер, който получава от раздаването четири еднакви карти, пляска с ръка по масата и крещи "Магаре!". Подлагането на научна теория на съмнение изисква разбирането и, както и налични сведения, които да опровергават нейните твърдения. В въпросът не е какво ни харесва и какво не, а какво е вярно и подкрепено от доказателства.

Ако един човек  реши за себе си, поради личните си убеждения, да не "вярва" в научна теория, той ,естествено, има това право. Това, което не бива да прави обаче, е да спори с твърденията на тази теория и да се бори да я заличи. Опитите да се постигне това са огромна загуба на време и ресурси за защитаващата страна. Често се случва организирането на дебат, между религиозна страна, която твърди че има "доказателства, опровергаващи теорията" и научна страна, която защитава въпросната теория. След представянето на "доказателствата" винаги, в 100% от случаите, без изключение, се оказва, че те са празни приказки, на незапознат човек, който се води не от сведенията, а от емоцията. Думи като "моето твърдение е също толкова "теория", колкото вашето", са често срещани.

Теория във всички области на науката, с изключение на математиката, е най-силният статут, който едно обяснение може да има. Теорията не е просто случайна хипотеза, която някой произволно е изказал. Вече сме говорили за това как не всяко твърдение е абсолютно равносилно на всяко друго. Теориите в науката са обяснения, които са логически изведени от експерименти и наблюдения, предсказват резултатите на бъдещи експерименти и наблюдения, и са опровержими, в случай че тези бъдещи резултати не съвпадат с очакванията. Стъпките за формирането на една теория са прости. Първо, според начални сведения, било то от експерименти или от наблюдения, се формира хипотеза, която ги обяснява логически, и/или с помощта на други, съществуващи и утвърдени теории. Хипотезата трябва да може да бъде проверена с бъдещи експерименти или наблюдения. После, получават се нови сведения, които съвпадат с предсказаните от хипотезата. Постига се консенсус сред специалистите, че алтернативни хипотези (ако съществуват) са отхвърлени. Тогава първоначалната хипотеза се издига в теория. Благодарение на научния метод - най-мощносто средство в ръцете (или може би в ума) на човека - можем да твърдим, че за всяка смислена цел в не строго научен разговор, съждението "Х е теория" е равносилно на "Х е истина". Наистина можем да сме сигурни, че ако Х е научна теория, то тя е подкрепена от огромно количество доказателства.

Понякога сведенията и доказателствата за теорията стават толкова много, толкова убедителни и толкова лесно достъпни, че всички забравят, че това е "само теория". Почти всеки не би се и замислил, че теорията, че Земята, на която живеем, е сферично тяло, тежащо шест хиляди секстилиона тона, в орбита около звезда, също сферична, тежаща около триста и трийсет хиляди пъти повече, може да не е вярна. Предубеждения, неразбиране и емоции, все пак са причината десетки хора да бъдат изгорени на клада за поддържането и.

В науката няма място за лично мнение и чувства. Чувствата може да са подходящи, когато става въпрос за мотивация или общуване, но са неприложими за фактите. Фактите не се променят от чувствата ни към тях. Когато емоциите и безпочвената вяра водят разсъжденията, се постига обратният ефект. В науката сведенията водят до приемането и отхвърлянето на хипотези, а в религията хипотезите водят до приемането и отхвърлянето на сведения. Е, кое е по-достоверно?

------------------------------------------------------------------------------

"Глинена вяра"

Написано от Таня Владимирова

"Трябва да ви кажа истината. Когато става въпрос за простотии – големи, първокласни простотии, шампионът на всички времена по лъжливи обещания и преувеличени твърдения – това е Религията! Помислете за момент. Религията е убедила хората, че има един невидим човек, живеещ на небето, виждащ всички, какво правят, всяка минута и всеки ден. И този някой има специален списък от десет неща, които не иска да правите! И ако случайно направите някое от тях, той има специално място, на което да ви прати, пълно с огън, дим и мъчения, на което вие ще крещите, ще се задушавате и плачете, до края на дните си. Но, иначе... Той ви Обича!"

Джордж Карлин
Някои психолози твърдят, че човек има нужда от вяра. Те казват, че тя е нещо като малко моторче, което го движи напред. Захранва го с оптимизъм, който го кара да мисли положително. А мисленето определя поведението на човек. И така системата се затваря. Моторчето се върти. Човек се развива, открива и създава нови технологии, достига далечни планети... И именно тук се намесва великата илюзия. Илюзията, че тази нужда прави Религията необходима. Необходима, защото именно тя ни учи на вяра! О СВЕЩЕНА ПРОСТОТА!

Ключът тук е вяра без никава мисъл. Не е нужно да мислите - това ще ви разконцетрира и накара да тръгнете в грешна посока. Просто вярвайте! Вярвайте в това, че някой седи и ви наблюдава денонощно. Не, няма начин това да не ви доведе до положителни мисли (и никакви мърсотии под одеалото – той вижда и това)! И да, оптимизмът определено се поражда от твърдението, че човек е нодостоен, лош и изваян от недостатъци. А ако си ударите и по няколко камшика на голо или се съгласите да се опашете с експлозиви и да пийнете кафе в съседния парк, мисля че няма шанс да не вземете великото учение със шест.

И не забравяйте задължителната вяра в спасението. Спасението е нещо  като диплома за вяра. Скъсат ли те на защитата – няма спасение за теб! Никакви бонбони и подаръци за коледа. Дишаш и вярваш, молиш се на тоз, дето гледа за това, че си човек и плюeш в кафето на шефа, защото теб вярата те извисява и няма начин да те накажат за това. Вечерта може да понабиеш жената, но нали ще те спасяват – няма проблеми. Велико нещо е религията, ей! Без нея вярата щеше да е безсмислена нужда на човешкия индивид, която, съчетана с мислене, го кара да открие, че планетата земя е кръгла. Нямаше да имаме велики истории за чичковци, разделящи водата или възкръсващи. Нямаше да има изгарания на хора, обвинявани във вещерство, самовзривяващи се типове по метростанции и самолети, кацащи в небостъргачи.

От това има нужда човек. Учение, което да твърди, че той е глинено нищожество, да го учи да вярва. Да прикрива всички направени гнусотии с това, че те е трябвало да станат, защото някакъв летящ дядка е решил това. Да те оставя да убиваш, просто защото ако се молиш и поднасяш заклана коза всяка вечер, ще бъдеш спасен. Спасен от какво?!

Признавам, аз съм човек. И може би лош човек, бягащ от своето спасение – невярващ или "неверник", така, както великият учител – религията – учи. Не искам да се спасявам. Не искам да вярвам, че съм недостойна. А като имам нужда от летящи килимчета и хора, живеещи в облаците, обикновенно чета приказки. Имам голямо въображение, и големи надежди. И понякога не забравям да мисля, докато вярвам, че аз съм една от щастливките, живеещи на тази планета. Затова, моля ви – оставете ме неспасена ...

--------------------------------------------------------------------------------------------------

"Псевдогени: останки от славно минало"

Написано от Kалин Наров

Широко разпространено заблуждение е, че биологичната еволюция е прогресивен процес, явление, при което новите форми са по-съвършени и сложни от предходните. Според тази представа, биологичната еволюция често се изобразява като стълба, в чиято основа се намират най-просите организми (бактерии, протисти) и, придвижвайки се към върха, организмите се усложняват – появяват се първите многоклетъчни организми, след това първите организми с тъкани и органи, с поведение, и накрая, на върха, стои човекът в цялото си величие и блясък.
В действителност обаче, явленията в живата природата далеч не са толкова праволинейни и тенденциозни, а опростяването на структури и функции в хода на еволюцията е широко застъпен процес. В последните две десетилетия се установи, че това с все сила важи на молекулярно ниво, у всички досега проучени организми.
Отдавна е известно, че гените са централни носители на наследствеността. Всеки ген представлява участък от ДНК, който съдържа информацията за синтеза на полипептидна (белтъчна) верига или некодираща протеин (белтък) РНК молекула. Пътят от информацията, съдържаща се в ДНК (т.е. гените), до синтеза на функционално активен протеин, се нарича генна експресия. В този процес, посредници между ДНК и белтъците са РНК молекулите (информационни РНК-и – презапис на гена за конкретна полипептидна верига върху РНК; рибозомни РНК-и – участват в структурата на рибозомите; транспортни РНК-и – къси РНК молекули, които са посредници в трансфера на информация от информационна РНК към изграждащата се полипептидна верига, именно транспортни РНК-и носят аминокиселините (това са градивните единици на белтъците), нужни за синтеза на конкретна протеинова верига в рибозомите; и не на последно място – няколко класа РНК-и с регулаторни функции).
През последните десетилетия, при изследване геномите на различни видове, са открити особени структури, наречени псевдогени. Това са гени, които в резултат на натрупани мутации са се превърнали в нефункциониращи участъци от ДНК. Необходимо е обаче да се направят няколко уточнения. Първо, псевдогените са неактивни копия на гени, с непроменена функция, които се намират заедно с тях в генома. Второ, под "нефункциониращи" се има предвид, че псевдогените не кодират функциониращ протеин, като повечето от тях дори не се превеждат в РНК. В известен смисъл, псевдогените са молекули-фосили, намиращи се в генома на всички изследвани досега видове: от бактерии до бозайници, включително и човек.
Псевдогените са структури, които в миналото са били функциониращи гени. Тогава възниква въпросът, "Как интактни гени се превръщат във фосили, и как е възможно естественият подбор да не отстрани такива елементи от генома, т.е. как отборът е "позволил" тези гени да "оцелеят” досега?". Поставеният въпрос очевидно е многокомпонентен и изисква такъв отговор. По отношение на възникването на псевдогените, това може да се осъществи по два механизма. Някои от псевдогените се формират при дупликация на изходен ген: едното от копията продължава да изпълнява функциите на гена - предшественик (поради силното селективно действие на естествения подбор), а другото е свободно да мутира в по-голяма степен, с по-висока скорост, тъй като е "невидимо" за отбора, то не е необходимо за организма. Когато мутациите засегнат критични участъци от допълнителното копие, то може да се превърне в псевдоген.
В редки случаи обаче, допълнителното копие не остава "незабелязано" от отбора. Това се наблюдава, когато то, изменено от случайни мутации, придобива нова функция, увеличаваща шансовете за оцеляване на организма. Тогава новото копие се подлага на положителен отбор и се запазва активно.
Голяма част от псевдогените се формират при явление, наречено ретротранспозиция – информационната РНК на даден ген се копира обратно в ДНК (обратна транскрипция) и ДНК копието се интегрира на ново място в генома, например в друг ген, като често по този начин прицелният ген се поврежда. Не прицелният ген обаче е псевдогенът в случая, а самото копие на ДНК. Защо? Поради факта, че е копие на РНК, този "нов ген" не притежава критично-важни елементи за собственото му функциониране, т.е. такива псевдогени не могат да се транскрибират в РНК (с малки изключения). И отново, тъй като са копия на непроменени гени, тези псевдогени са "невидими" за естествения отбор и се запазват в генома.
За гените с все сила важи изразът "Или използваш даден ген или го губиш!". Гени, които поради една или друга причина не са вече необходими, дегенерират и се превръщат в псевдогени, след което настъпва момент, при който някогашните псевдогени дотолкова "ерозират", че вече дори не могат да се разпознаят като останки на гени!
След краткото описание на механизмите за образуване, ето и няколко интересни примера за псевдогени в природата.
Способността за възприемане на цветове при животните, се дължи на присъствието на протеини, наречени опсини. При гръбначните животни има няколко типа опсини, като всеки се кодира от определен ген. Много от приматите в групата Catarrhini (приматите в Африка и Азия, вкл. и човекът, но без лемурите и др. Prosimii) експресират в ретината 3 различни опсини: SWL (максимум на поглъщане в синята част от спектъра), MSW (максимум на поглъщане в зелената част от спектъра) и LWS (максимум на поглъщане в червената част от спектъра). Такива животни притежават трихроматично зрение. Маймуните от група Platyrrhini (южноамериканските примати), както и Prosimii (лемури, лорита и др.) имат два опсина – SWS и MWS/LWS, т.е. те притежават дихроматично зрение. Всеки от тези белтъци се експресира върху отделен тип колбичка. От физилогични и молекулярно-биологични изследвания се знае, че първите бозайници не са възприемали много от цветовете. Това не е и било нужно, тъй като те са водели нощен начин на живот. По-древните предшественици на бозайниците обаче са притежавали много добро цветно зрение. Това се доказва от факта, че SWS, MWS и LWS, а също и други, допълнителни опсини, са открити у миноги, костни риби, гущери, птици и др. Повечето бозайници обаче притежават един SWS ген и един MSW/LSW ген. В еволюцията на някои от приматите, генът за опсин MWS/LWS търпи дупликация, и така се формират двата гена за MWS и LWS. Tова събитие дава възможност на тези примати, включително и човекът, да възприемат богато разнообразие от цветове.
Но да се върнем към псевдогените. У някои маймуни от Platyrrhini, като сем. Aotidae, SWS-генът се е превърнал в псевдоген – натрупал е множество мутации, една от които води до преждевременна терминация в синтеза на полипептидната верига. Маймуните от тази група водят нощен начин на живот, и очевидната причина, поради която естественият отбор е позволил "загубата" на този ген е, че генът е станал ненужен. В тъмнината на нощта възприемането на цветове е изключително трудно. Поради това SWS постепенно дегенерирал и загубил своята функция.
Подобна дегенерация на SWS (но в различни участъци) се наблюдава при много дълбоководни риби; лемури, активни през нощта; китове; някои гризачи и други.
В генома на човека също са установени много псевдогени. Например при човек, а и останалите бозайници, способността за възприемане на миризми се дължи на експресията на гени за олфакторни (обонятелни) рецептори (ORGs) , разположени в клетъчната мембрана на специализирани рецепторни клетки в участък от носната лигавица. В генома на мишката (Mus musculus), както и в този на човека, има приблизително 25 000 гена. Гените за олфакторни рецептори формират най-многобройното генно семейство и при двата вида. В мишката това семейство наброява около 1 400 гена, всичките функциониращи. При човек, броят на тези гени е приблизително същият, но с тази особеност, че повече от половината не функционират, т.е. повече от половината са псевдогени – повече от 700! Обърнете внимание на следните стойности: при човек над 50% от ORGs са псевдогени; при останалите хоминиди това число е приблизително 33%; при Cercopithecidae (африк. и азиатски майнмуни) около 29%; а при гризачите, лемурите и южноамер. маймуни, около 18% от ORGs са псевдогени. Moже да са направи заключението, че колкото по-добра способност за възприемане на цветове имат бозайниците, толкова по-голям процент от техните ORGs не функционират. Приматите с трихроматично зрение имат по-ограничен спектър от разпознаваеми миризми, в сравнение с дихроматите, поради по-голямата редукция в броя на активните ORGs, което пък е резултат от отслабване на отбора върху тези гени.
Освен ORGs, при човека има множество други примери за псевдогени. Например генът MYH16 кодира миозин, който се експресира специфично в темпоралните мускули (отстрани на черепа) при много бозайници. Темпоралните мускули имат важна роля за движението на долната челюст в процеса на хранене, и са особено добре развити при животните, консумиращи твърди и жилави храни. Но при човека, както може би се досещате, MYH16 е псевдоген. След като ранните хора преминали към друг режим на хранене, с по-меки и термично-обработени храни, необходимостта от добре развити темпорални мускули отпаднала, а от там отпаднала и необходимостта от този тип миозин. Важно е да се поясни, че дегенерацията на MYH16, и на псевдогените като цяло, не е насочен, стимулиран от някаква цел процес, а постепенно натрупване на повреди, които ако бяха настъпили в нужен ген, биха били веднага остранени от естествения отбор.
Сред големите генни семейства на имуногобулините и глобините при гръбначните животни, също има псевдогени.
В някои случаи, превръщането в гени-фосили може да обхване цели каскади от гени. Така например, при повечето дрожди основен източник на въглерод и енергия е глюкозата. При недостиг на глюкоза обаче, дрождите активират метаболитен път за усвояване на галактоза. Този процес включва четири последователни стъпки, всяка катализирана от определен ензим. Всеки ензим се кодира от даден ген. Целият процес се намира под контрола на още три гена. Общо 7 гена са необходими за усвояването на галактоза при недостиг на глюкоза. При дрождите от вида Saccharomyces kudriavzevii, които обитават бедни на галактоза почви в Япония, всичките седем гена, така необходими за галактозния път, са изключително повредени – от тях са останали едва разпознаваеми парчета, т.е. и седемте са се превърнали в псевдогени!
Природата, както винаги, предлага и още по-фрапиращи случаи! Бактерията Mycobacterium leprae, причинител на лепрата, е еволюционно близка до друга познайница – Mycobacterium tuberculosis, която, както ясно говори името, е причинител на туберкулоза. М. tuberculosis притежава около 4 000 функциониращи гена в генома си и само 6 гена-фосили. За разлика от нея, M. leprae, която е облигатен вътреклетъчен паразит, притежава около 1 600 интактни гена и приблизително 1 100 гена-фосили. От изложеното следва, че M. leprae е изгубила около 2 000 гена в хода на еволюцията при адаптирането си към вътреклетъчен, паразитен начин на живот!
През последните години се установява, че някои "псевдогени" са функционално активни. Част от тях контролират функцията на информационни РНК, например. Но тъй като по дефиниция псевдогените са гени, чиито протеини не се експресират (или ако има синтез, то полипептидната верига е с абсолютно различна аминокиселинна последователност или твърде скъсена), фактът, че тези "псевдогени" имат все пак някакви функции, налага необходимостта те да не се класифицират като псевдогени, а като съвсем нормални информационни единици.
В заключение може да се добави, че е любопитно как привържениците на интелигентния дизайн и креационистите биха обяснили присъствието на нефункциониращи гени (у някои видове с хиляди!) при всички организми, които според техните представи, са "разумно и предвидливо построени от всемогъщ създател, като всеки елемент, всяка структура си има предназначение".
 
Е, както видяхме в действителност, не всички структури функционират и имат предназначение.

----------------------------------------------------------------------------------------------------------

"Опровергайте съществуването на Бог"

Написано от Борислав Станимиров   

Често повдигана тема от религиозните хора, които искат да оправдаят вярата си, е опровергаването на Бог - доказателство, че Бог не съществува. Обикновено в духа на "Аз не мога да ти докажа, че Бог съществува, но ти пък не можеш да докажеш, че не съществува. ", като понякога се стига до "Заради предното твърдение, атеизмът се базира също толкова на вяра, колкото самата религия." Опровергаването на Бог наистина е невъзможно, но... не е и нужно.

Тази теза изхожда от презумпцията, че всяко твърдение е равно по сила на всяко друго. Естествено това не е вярно. Не е необходимо всяко едно твърдение да бъде опровергано, а да бъде доказано. Съдебната система на свободните държави работи така и ние сме щастливи с нея. Ако бъдете обвинени в престъпление, не трябва да доказвате невинността си, а обвинителите трябва да докажат виновността ви. За щастие не могат да ви вкарат в затвора само за това, че нямате алиби. Иначе едно престъпление би имало милиони заподозрени. Науката работи така и ние сме щастливи с нея. Ако имате нова научна теория, трябва да покажете какви експериментални или изследователски резултати са ви подтикнали към изказването и. Иначе, за щастие, никой няма да ви обърне внимание и да пилее усилия и пари в развиването и или опровергаването и. Ако опонентът ни се замисли, ще види, че ако изключи религията, самият той мисли по подобен начин за света. Има редица твърдения, които сатирично илюстрират безсмислеността и неинтуитивността на тезата за Бог. Едно от най-популярните е Чайникът на Ръсел. То гласи, че има порцеланов чайник, който се върти в орбита около слънцето между орбитите на Марс и Юпитер от няколко милиарда години. Това твърдение е също толкова недоказуемо за съвременната наука, колкото съществуването на Бог. В наши дни няма как да проверим това невъобразимо огромно пространство за нещо толкова малко като един чайник. За това той не съществува. Нарочно използваме толкова силен израз. Ако трябва да бъдем педантични, бихме могли да кажем, че шансът да съществува е толкова микроскопичен (но все пак има шанс: както атомите биха могли да се наредят в планета, така, но с много, много, много по-малка вероятност биха могли да се наредят и в чайник), толкова микроскопичен, че мисълта той да повлияе на живота ни е просто абсурдна. Това всъщност е и дългият начин да кажем, че нещо не съществува. Следователно, накратко, научно погледнато Бог не съществува.

Ако, все пак, детайлизираме общото "Бог" до християнската троица, еврейския Яхве, или мюсюлманския Аллах, нещата стоят по различен начин. Повечето им характеристики и предполагаеми деяния, описани в свещените книги, могат да бъдат опровергани. Например, съществуването на който и да е от тях е обвързано с логически парадокси. И тримата претендират за всемогъщие (омнипотентност), което е логически невъзможно. И тримата претендират  както за всезнание (омнисценция), така и за свободна воля у хората, създадени от тях, което също е логически невъзможно. Създаването на хората и животните за дни също се оказва грешно твърдение, както ни показва теорията на еволюцията. Ноевият ковчег, раждането от девственица, шест хиляди годишната земя... има десетки.

Философски и логически необикновеното твърдение че съществува Бог има нужда от необикновени доказателства, особено в светлината на гореспоменатите пропуски на религията, които напомнят на приказката за лъжливото овчарче. Поради липсата на необикновени (или каквито да е) доказателства, единственото правилно действие е да не вземаме под внимание теорията за Бог; по същия начин, по който не вземаме под внимание Чайника на Ръсел или всяко едно налудничаво твърдение, което може произволно да хрумне на всеки един човек. Въпреки че не можем педантично да покажем, че той не съществува, за всяка една практическа цел това е така. Не се изисква никаква вяра за да отхвърлим безпочвените хрумвания на хора от каменната ера. Това е просто в синхрон със здравия разум.

--------------------------------------------------------------------------------

"Облогът на Паскал"

Написано от Борислав Станимиров    

Облогът (или гамбитът) на Паскал е често повдигана тема в религиозните спорове. Той представлява следното твърдение:
Бог или съществува или не. Ако той не съществува, няма значение дали сме вярвали в него или не. Смъртта ще си е смърт. Ако, обаче, има Бог, и ние не сме били вярващи, ще бъдем подложени на вечни мъчения в Ада. За това, естествено правилно е да вярваме. Само така няма какво да загубим.

На някои хора се струва, че това твърдение подкрепя вярата в Бог. И наистина, на пръв поглед залагаме на нищо или рай, срещу нищо или ад. Лесен избор, нали?

Е, изборът е лесен, но не този, който Паскал защитава. Вижда се, че твърдението е цинично, до известна степен меркантилно, неточно, и, във всеки случай, доста далеч от "духовното", което използват религиозните хора, а много близо до материализма, който отричат. Бихме могли направо да си кажем, че е грешно.

Паскал някак си априори решава, че религията е ясна. Неутрално погледнато това е безпочвено и, даже, нагло допускане. Защо Християнството (което без съмнение се защитава тук) да е по-вероятно от Исляма или Юдаизма или която и да е от хилядите религии, появявали се на земята? Ако Ани, например, вярва в Исус, а Борис не вярва в никой Бог и Ислямът се окаже истината, и двамата ще идат в един и същи ад, нали? Това, че някой вярва в един Бог, не значи, че ще избегне ада на друг.

Имената, които ползваме - Християнство, Ислям - са недостатъчни, за да се види детайлът и разделението на стотици деноминации на всяка една широко практикувана религия. Всяка от тези деноминации смята, че другите ще идат в Ада. Със следващата история можем доста добре да илюстрираме какво всъщност е положението:

Един човек, разхождайки се вечер, минава по един мост и вижда друг човек, който очевидно смята да се хвърли през моста и да се самоубие.
- Спри! Не го прави! - казва първият.
- Защо? - пита другият.
- Е, има толкова много неща, заради които си струва да живееш.
- Какви?
- Ами... религиозен ли си или атеист?
- Религиозен.
- Аз също. Католик ли си или Протестант?
- Протестант.
- Аз също! Епископален или Баптист?
- Баптист.
- Еха! Аз също! От Баптистка църква на Бог или Баптистка църква на Отеца?
- Баптистка църква на Бог.
- Хаха. И аз! От Оригиналната Баптистка църква на Бог или от Реформираната Баптистка църква на Бог.
- Реформираната Баптистка църква на Бог.
- И аз! От Реформираната Баптистка църква на Бог, реформация 1879 г. ли си или от Реформиранта Баптистка църква на Бог, реформация 1915 г.?
- Реформираната Баптистка църква на Бог, реформация 1915 г.
Тогава първият човек възкликва:
- Гний в ада, еретична свиньо! - и го бута през моста.


Не е кой знае какво преувеличение. До ден днешен Протестанти и Католици се избиват едни други в Ирландия, всеки убеден във Рая, който го очаква и Ада, който очаква другия. Та къде са сведенията за това коя религия да изберем? Някои хора твъдят, че ги имат. Ясно е обаче, че за незаинтересования наблюдател такива няма, а всички религии и деноминации са с равен шанс за вярност. Та, ако за момент бъде допуснато, че и шансът нито една религия да не е вярна е равен на останалите (а това не е така), се вижда, че от двете страни на залога има не 0 и 1/2, а 0 и 1/10000. Две доста близки числа.

"Но, добре" - може би ще каже Паскал - "все пак даже и едно на милион да беше, шансът е по-добър от нула". Това вече е меркантилното и търгашеското в случая. Да заложи живота си, за да спази задгробната си кожа. Защото не е вярно, че при избора на религия не се губи нищо. Човек губи именно живота си. Вместо да го използва, за да се радва на света, да открива тайните на вселената, да обогатява познанията си, да е щастлив и доволен през краткия момент, в който може, той се заробва с ограничаващи мисълта суеверия, които пречат на развитието на личността, пречат на развитието на човечеството, пречат на свободата на словото и мисълта, създават вражда за повърхностни разлики в мнението и потискат почти всяко поле за изява. Залага живота си за шанс по-малък от 1/10000. Ако религията се окаже грешна, всяка минута, прекарана във вяра, молитва, църква... е просто пропиляна. Това не си струва.

Все пак обратно към това 1/10000. За да го получим допуснахме, че има 9999 религии (а те са повече) и равен по вероятност с тях атеизъм. Атеизмът, обаче, не е равен по вероятност със другите религии. Има много начини, по които може да бъде подхваната тази вероятност, но ако използваме само философия и аритметика, без да навлизаме в същината на научния метод за доказателствата, можем да покажем, че той има поне 50% шанс за вярност. Причината е проста. Той отхвърля всички религии, без да дава преференции към която и да е. Към 9999 религии може да бъде добавена нова, със също толкова доказателства. Ето я:

Светът и вселената са създадени от Летящо спагетено чудовище. Трябва да вярваме в него и да се молим да бъдем докоснати от Неговия макаронен крайник.

...и още една, и още една... до безкрайност. А атеизмът отхвърля всички наравно. Щом от едната страна може да бъде прибавяно до безкрайност и тя продължава да бъде еднакво противоположна на другата, това значи, че двете страни са равнопоставени. Ако филсофът Паскал можеше да прочете това, щеше да види, че залага единствения си живот за микроскопичния шанс да получи рай.

Циничността на твърдението обаче не приключва дотук. То допуска, че великият, всеможещ, всевиждащ и все [поставете произволно деятелно причастие тук] Бог може да бъде излъган с едно просто заявление. Когато един човек не вярва в Бог, той прави така заради липсата на доказателства. Някои хора мислят, че е хубаво да се вярва за много повече причини от едно просто спасяване на задника (на душата) си. Някои хора искат да вярват, но просто не могат, защото могат да мислят. Ако твърдението на Паскал цели да убеди тях, то много принизява Бога, когото защитава. Ако такъв човек попадне пред хипотетичния Бог и каже "Ето, Боже, аз ходих на черква, палех свещи, молех се", всевиждащият Бог би трябвало да отговори "Но ти не вярваше. Ти правеше това заради малкия, според теб, шанс да спасиш душата си. Сега си озадачен, че религията ми все пак се оказа вярна, но щастлив за това, че си я спазвал. Обаче религията ми иска вяра, а не лицемерие."

В крайна сметка гамбитът на Паскал е един остарял аргументативен похват, който няма как да се защити в наши дни. Религията не е нещо, което се подразбира. Ограниченията на религиозността не си заслужават на фона на пълното удоволствие от живота. Вярата не е нещо, което се постига с желание за вяра.

------------------------------------------------------------

"Златната среда е правилното решение"

Написано от Борислав Станимиров

Аргумент, често изказван от слабо религиозните хора, които искат да се разграничат от фундаменталистките вярвания е този, че между атеизма и фундаментализма единствено "златната" среда е вярното решение. Заемането на (привидно) умерена позиция е широко използвано и хвалено от Аристотел и играе важна роля в неговата теория на етиката. Привидно, това е едно полезно и безболезнено решение. Привидно...

Ако спорът е за това, дали религията е вярна или не, заемането на "балансирана", средна позиция е безсмислено. Също толкова, както ако спорим дали две по две е четири или седем, заемането на позицията, че е пет и половина. Съществува тенденция да се смята, че ако има спор между две крайни твърдения, вярното е винаги някъде по средата. Самите медии се държат така, като че ли "умереното" или "центристкото" мнение са винаги по-добрият избор от страстно и твърдо защитаваните идеи, независимо дали тези идеи са рационални или верни. Марк Върнън в "Гардиан" пише, че едва ли не споровете между религиозни и нерелигиозни трябва да се игнорират, защото те биха накарали хората да вземат нечия страна. Ужасно, нали?

Абсурдно е да се смята, че нещо, което е или вярно, или не, може да бъде решено със заемането на средна позиция. Пък и какво значи да се заеме средна позиция с религията? Да се отхвърлят някои елементи на догмата, но да се оставят други? Тук обаче липсва каквото и да е основание да предпочетем някои неща пред други. Ако разгледаме християнството, да вярваме ли в това, че светът е на 6000 години? Да позволяваме ли на жените да говорят? Да убиваме ли непослушните деца с камъни? Няма някакво обяснение от религията, което да ни кара да отхвърлим именно тези неща. Но това е и друга тема...

"Златната" среда е още едно твърдение, което, изведено от контекста на религията, става много трудно за защитаване. Ако предложите на борците за освобождение на Бъглария умереното решение всеки ден - от понеделник до четвъртък - да сме свободна държава, а от петък до неделя да сме пак част от Османската империя, те биха ли приели? Или може би по-доброто е северна България да бъде свободна, а южна - не? Реално съществувало предложение от годините преди гражданската война в САЩ, известно като Компромисът от 1850-та е било: "за да се спрат тези дрязги и спорове около робството, нека със закон се определят определена бройка щати, в които да няма робство, а останалите да си продължат по старому". Ако сте роб, това не е особено приятна новина. Любопитно, но и самата Библия съдържа пример за това как средното решение може да бъде абсурдно. Това е притчата за Соломон, в която две майки претендират за едно дете. Царят решава да бъде неутрален и предлага да съсече детето с меча си, и да даде на всяка майка по половин дете.

Това, което трябва да се смята за важно при вземане на решение, било то крайно или центристко, са аргументите и доказателствата, които подкрепят едната или другата страна на въпроса. Само те трябва да накланят везните. Ако има достатъчно убедителни такива, в която и да е от двете посоки, вероятно центристкото решение е удачно. "Златната" среда не е валиден аргумент. Заемането на средна позиция само заради самото заемане на средна позиция е нелепо действие, което почти винаги само ще създаде нова крайност спрямо по-рационалната и по-добре аргументираната от двете предишни.

10
Other languages / ЧРХ!
« on: December 25, 2018, 03:54:16 PM »
Честит празник на празнуващите го! :) ЧРХ!

11
“Любов и съмнение. Играта”
/ Е С Е /

"Tantum cognoscitur, quantum diligitur" или в превод на български "ние познаваме толкова, колкото обичаме". Но какво общо има знанието и познанието с любовта? Съвременния човек не е ли "забравил" обширното поле в което понятието любов действа? Можем ли да надмогнем стоманените научни хватки на психологията и медицината, с тяхната "тежка" дума за любовта? Дали не е това една дума за много различни, сами по себе си неща или интуитивно уловеното многообразно проявление на едно явление?

   Любовта е енергия, целеустремен стремеж, проектиран винаги малко или много към нещо и дори към нещо, и едновременно отвъд него. Тя е проектиране в бъдещето, бягство от мимолетния момент, един малък скок напред. Познанието е любов, до колкото достигане до желаното е изразено в знанието - приемането му в нас самите. Любовта е привличане преминаващо границата на отделното, поглъщане уединяване и опознаване на различното. В любовта "чуждото", "външното" за АЗ-а става "близко", "вътрешно"...Аз-ът се разпростира и приобщава, обединява. Характерна и отличителна особеност на явлението любов е "уникалността" на целта (обекта) към която тя се насочва. Да любовта е движение с посока...в потенция, в преследване и търсене.

   Много неща могат да бъдат обичани...за човека интерес представлява почти всичко, следователно неговата любов е всеобхватна. Живия човек е този, който търпи напрежението, онази натрупана енергия необходима за достигането до целта. Обърната навътре към себе си любов е самопознанието. Достигането до атараксия и апатия (или Саматхи, Нирвана), разтварят конкретиката на битието, неговата "тук и сега" и с това угасва рационалното, азовостта се разпилява...личността чезне, човека угасва - доближавайки се до неживата природа.
И ако приближаването към другото, разтеглянето на АЗ-а над света е любовта, то явяващата се нейна противоположност, не по същност, а по проявление в действителността - е омразата. Любовта навътре, смаляването до точка, бягството от другото, стремежа към еднотипно, еднообразно и безразлично е омразата. И тя е само резултат от евентуална комбинация, тя е следствие от любовта, нейна втора фаза.

   Съмнението е раздвоеност или парализирането на любовта, парадокса на нейната логична целеустременост. Съмнението за разлика от омразата, която е с ясна насока, е онищоствяване на любовта, но и нейната инкубация.
Съмнението е спасението за любовта до колко не се превръща в омраза, не още преди да има очевидни, ясни причини. Тя е бягството от любовта, която поробва всичко човешко налично и бива следвана безропотно. Съмнението е лоното на любовта, поради нерешителността в действията, поради статичното натрупване, след него тя е значително по-силна, концентрирана и ясно решителна. Съмнението е етапа на изчисляване, на обмисляне и обостряне - философията, не веднъж се въплъщава в този образ, докато любовта и омразата са решението.

   Игра е всяка дейност, която се извършва единствено за самата себе си, за удоволствието от самата игра. Играта е висша дейност. Тя показва високото ниво на развитие на човешката психика и тази на другите висши организми.
Играта не е болест, тя е естествено състояние. И колко парадоксално да звучи, тя е не само за телесна, но и рационална наслада. Играта си има правила и цели, тя има развитие до определен етап. Нарушаването на правилата на играта е грубо посегателство към останалите участници, абсолютното значение на правилата и тяхната ненакърнимост гарантира еднаква среда за всички.

   Ето това е и философския мотив в играта...тя е отражение на човешката способност да компресира вселената до нивото на разбиране на собствения му разум. Типичен пример за това е шахмата, но човекът е "играещо същество" (homo ludens) всяка една характерна за него дейност е с игрови момент. Такава е любовната игра. Това е типичната за човека ситуация, когато той признава законите / правилата на природата си, като сексуално животно. Любовната игра е този шаблон по който всеки индивид претегля себе си пред природата. И още Платон е казал, как влюбените от страни изглеждат глупави и вдетенени, но това е магията на любовта, която както всички други игрови действия са свещени за човека и обсебващи до неузнаваемост.
   Сексуалната любов е вид изразяване не любовта, а не обратното либидото да бъде сублимирано в друга дейност. Такава е платоническата любов, макар за Платон това да е била любов над природното, над естественото, а по-висша над биологична способност сходна с божествената - обективизиране, без съображения на личната представа, бягане от мнението в посока към сигурното знание.

   Обичаш въпреки, а не заради.

   Съмнението самоутвърждава себе си като безсъмнено.

   Играта не е абнормално явление за човека, а една от неговите висши способности в етапа му на еволюция, доставяща незаменими средства за запазването му и адаптирането спрямо заобикалящия го и "чужд" за него свят.

С автор: olekkk

12
"СВЕТЪТ Е ТОВА, КОЕТО ВЪЗПРИЕМАМЕ"
/Джордж Бъркли/

"Esse est percipi" твърди английския философ Джордж Бъркли още през 17'ти век. Но този свят, който Бъркли е "възприемал" би трябвало да не съществува сега. Тази предложена от него конструкция клони съзнанието към солипсизъм. Тоест от латинската дума "solus" - сам и "ipse" - аз: теоритически егоизъм, според който съществува единствено субективния АЗ със неговото съзнание. Но нали не би следвало да изчезва света след като спрем да го възприемаме или когато той спре да ни се разкрива по начин и вид подходящ за възприемане? Според Бъркли не съществува нищо друго освен субстанцията на духа, на душата и на АЗ'а! От там и твърдението, че действителността са представите, които Божествения дух е запечатал в нас. Бъркли смята, че "обекти" на човешкото познание не са независимите от него свойства и материална действителност, а нашите сетивни идеи (усещания, възприятия, представи). Идеите могат да съществуват само в "духа" или "душата", която като "воля" ги поражда, а като "разум" ги възприема. С други думи, идеите са "неактивни", "напълно неактивни" и "инертни неща". В тях "няма никаква сила или дейност" и затова една идея не може да предизвика изменение в друга идея. Същото е валидно за нещата, като връзка от идеи. За разлика от тях, "духът" е деен - "активно същество". За собствения си дух според Бъркли, има "непосредствено познание". Това доказателство за съществуването на духа има обща конструкция на Декартовото "cogito ergo sum" - "мисля следователно съществувам". Но ако това дава фундамент за сигурно и истинно знание за себе си, като мислещ дух… не може да се обясни съществуването на останалия свят, нимаращ се извън "себе-то" и обхващаш всичко останало около този дух. Джордж Бъркли използва един силен "коз" в позата си на философ, но от сферата на теологията. Това е аргумента за Бога! Целият свят всичко останало извън единичната дух/душа се намира във съзнанието - тоест се възприема от духа на Бога (Божествения дъх).
   За съществуването на другите "духовете" според Бъркли, можем да знаем чрез идеите, които те пораждат в нас. Но за доказването на съществуването на Бога, ние се обръщаме навътре "в нас", посредством "размишление" над "собствената си душа" издигайки нейните способности и отстранявайки, нейните несъвършенства. Така, както е сигурно, твърди Бъркли, че "сетивния свят" реално съществува, така било сигурно, че "има един безкраен вездесъщ дух, който го съдържа и поддържа". Без Бога, няма да съществува онази безкрайна част от света, която остава невъзприемаема за отделния краен "дух/душа", той е фона, на който се мисли съществуващото, за да е възможно самото универсализиране и всеобхватност на всичко, което "е" и съществува. Цялата философска система на Бъркли се стреми да обедини метафизичното, невъзможното за доказване в опита, с физичното, доказуемото и проверено с,чрез и след опита. В своята философска еволюция Джордж Бъркли показва още по-ясно, че не е привърженик на тясно емпирицистичното разбиране на човешкото познание. Той изтъква, че "интелектът" и "разумът" са единствените истински ръководители на човека по към истината, доколкото ни дават знание за причината на явленията в "природата". Но за него "телесните сили", "абсолютните движения", "реалното пространство", които се приемат във физиката за "причини" и "начала", са само "хипотези" и когато проникнем в сферата на действията, откриваме "духа", който оживява цялата вселена, придава на преходните явления реда и симетрията.
 
С автор: olekkk

13
"Скандални мисли, чувства и волежелания
при Фридрих Ницше"

Когато разглеждаме идеите и философията на Фридрих Ницше винаги е налице особен вид напрежение, при този процес. Това се дължи на крайните и скандални, в дадени области, възгледи на немския философ. Неговото творчество се поставя образно в сферата на опасната философска литература, най-вече поради болезнената истинност, с която се излагат проблемите. Ницше, не случайно е наречен “философът с чука”, защото с приетото от него определение - “философки радикализъм”, той “изковава” новите ценности в края на една силно-рационалистически повлияна епоха.
   Всички видове творчество, към който се предявява желанието да бъдат разбрани, трябва да бъдат, малко или много, съпоставяни с личността на техния автор и периода (средата, обстановката ), в които той е съществувал. Това правило най-много важи за ницшеанската философия и култура, останала актуален проблем за съвременния човек на 21 век.
   Фридрих Ницше е роден и възпитан в дълбоко духовно-аристократична среда, той получава солидно образование и се проявява, като блестящо младежко съзнание. Въпреки това в живота му настъпва неизменим обрат, както житейски, социален, така и душевен и творчески. Причина за тези промени са настъпилата продължителна болестност, която съпътства младия филолог до неговото израстване, като философ и до неговата смърт.Смъртта, която се явява основен катализатор за развитието на неговото радикално-критично творчество в областта на човека. За Ницше основният проблем в неговите идеи е човекът - неговия живот, неговия морал, неговата природа и смисъл в света, неговата религиозност и научност, както и до голяма степен заложената в човека психологичност.
   Този нов вид хуманизъм, нов морал, ново ревизиране на същността на живота и всичко това през погледа на една психологично-философска преценка поражда възмущението една естествена човешка реакция, още по-присъща на “масите” и последвалото го скандално разбиране.
   Главна идейна фигура при Ницше се явява образът на “свръх-човекът”. Той олицетворява наследникът на досегашните индивиди и неговите идеали, ценности и разбирания влизат в пряко противоречие и отхвърляне на остарелите такива. Свръх-човекът има нов морал, той е аморален, основната морална институция на западно-европейската култура, каквото е християнството е отхвърлена, отречена и подложена на изпепеляваща критика. Християнското “богосмирение” е изтласкано от едно спонтанно самоосъзнаване и самоопределяне. Свръх-човекът се превръща в мерило на морала и крепител и продължител на живота. Скандалното тук е доминирането на по-силните, тези които притежават по-голяма доза “воля за мощ”, над останалите хора. Смирението отстъпва място на жизнената агресията, първичната и варварската - с което се отхвърлят, както демократичната, така и социална устроенос на обществото. Идеализирането на човешкия живот до пределите на върховно благо и цел на свръх-човека, Ницше скандално се конфронтира не само с християнската религия, но с всички религии изобщо. Той казва: “Бог е мъртъв” и колкото по-бързо го възприеме това крайно становище човечеството, то толкова по-успешно ще приеме алтернативните възможности предлагани то свръх-човека и неговата движеща сила - волята му за мощ.
   Раждането на свръх-човека ( образ в който се оглежда и самия Ницше) е отхвърлянето на рационалистичния модел на поведение, наричан аполонов, от инстинктивно-подсъзнателен такъв - наречен дионисиевски. Според Ницше разделението на душа и тяло е недопустимо, защото душата е само инструмент на тялото, нейната лидерска позиция се отхвърля и подменя с подсъзнателното (инстинктивно) ръководене на човека от “себе'то”. Тази явна психологическа обосновка е подкрепена с представянето на битийно-същностна гледна точка за онтологията за свръх-човека. Тя е дълбоко ориентирана в екзистенцията на човек целта му е да запази и утвърди своето съществуване, но съпътствано с смислова изразеност в областта на творчеството на човечеството. Реверсията на смисловото и причинно-следствено значение на изградените представи за утилитарност и предопределеност издигат културата, изкуството, музиката поезията, литературата и живота над нивото на морала, всеобщата любов, щастието, свободата и справедливостта. Ницше представя нова схема на обществената йерархия, властта е в ръцете на можещия и творящия човек, за него нямат значение : парите, любовта, приятелството, роднините - всички тези понятия разбирани в “остарялата” им според философа стойност.
   Дълбоко засегнала душевността на Ницше борбата на философа с тежката си болест, зараждат в него, макар и логически оправдани, бурно рефлектиращи идеи за отношението с по-слабите, незнаещите и физически неспособните индивиди.Той изказва теорията, че телесното състояние поражда душевна немощност и проявата на състоянието ресантимент, най-опасното душевно състояние на болния. Ресантимент за Ницше е такова състояние при което, отслабналия и изтощен дух на болния, излъчва злобливи, завистливи и отмъстителни чувства към различните нему здрави хора. Вместо да концентрира всичките си сили върху положителното излизане извън болестното си състояние, той - болният човек - си “трови” съзнанието и пряко с това и тялото с отрицателни мисли и чувства. Липсата на така нареченото сублимиране на афектите, при Ницше играе главна роля за израстването на обикновения индивид до свръх нивото на свобода на волята, която е канализирала разстройващите влияние на афектите в една нова сила за борба за живота. Острата му иронична критика, точно в този си аспект, е насочена към “разточителството” на житейска енергия от страна на християнството. Болката и страданието при него са знак за божията немилост и изпитание за вярващия, докато при ницшеанската доктрина те са естествена среда за развитието на личността. Самият Фридрих Ницше бива доволен от това, че на него е предоставена възможността да се отдели от обществото за да прецени себе си съотнесен извън нормалната му среда и самото общество от ролята на страничен наблюдател на процесите в него.
   Така се поражда известната и дълбоко коментирана тематика за отношението на обществото, държавата и отделния индивид към неспособните и обречени на гибел или непълноценен живот хора. Желанието за външна намеса на многото спрямо единия ( дали той ще е умствено недоразвит или неизлечимо болен, или осакатен) предизвиква силно отвращение на демократичните, християнските и свободомислещи обществени групи и личности. Това пряко акцентира върху проблематиката за гаранта на живот и намесата върху природата, тоест върху естествения ход на нещата.
   
   Скандално и близкото до Изтока отричане на субективното АЗ, но не за сметка на човека, а за сметка на жизнената му стихийност и инстинктивност. Свръх-човекът няма приятели, той има равни нему, с който той самия премерва своите собствени сили. Утвърждаването на милитаристичните разбирания за “каляване” на духа и тялото влиза пряко в противоречие с пацифистките принципи на съвременното общество. И едно от неговите големи противоречия се състоят в недопускането на положението за военна агресия, извън естетическия и моралистки аспекти на човешкото изграждане като по висш фактор, основаваща се на чисто икономически интереси.

С автор: olekkk

14
"ИМА ЛИ МЯСТО РАЗЛИЧИЕТО
В БЪЛГАРСКИТЕ УЧИЛИЩА"

Под думата "училище" са кодирани широки по смисъл понятия в българският език. Едно от основните разбирания за глагола учене е действието на посещение на определено място и ангажирането на определено време за това. Училището може да бъде конкретно посочено и открито в училищната сграда. Но самата сграда също е символ, зад който стоят дълбоки истини, както на едно общество, така и на конкретния човек. Следователно "училище"-то не е само пространствено и времево разположено "нещо", с което да си служим, като инструмент, а един център, едно явяване на идеята за развитие. То като център привлича всички интелектуални ресурси, както потенциални, така и завършени в своята цялост, но търсещи разширяване, размножаване и запазване на разнородния умствен материал. Може да се каже, с риск да се опростят прекалено нещата, че "училището" е един принцип на истината или на многото истини, като чрез него, в него и около него се концентрират в една допирна точка.
   Българското "училище" е една от точките на засилена концентрация на различия. Училището е "домът на различието". А мястото на този дом е широкия свят. И всяко място по този свят, където се разкрива принципа на "на-уча-ването", на предаването на истини от човек на човек е едно своеобразно "училище".
   "Магията" е в търсенето...търсенето на това, което липсва на човека тръгнал да го дири. Любопитство, неудовлетворение, питане-за-другото, усвояване на света, отваряне към света (желание за неговото поглъщане), това са една малка част от движещите сили на търсенето и едни от сигурните белези, по които може да се открие различието. Осъзнаването на различието означава научаването за другото, с което може да се сравни познатото (ученото) с непознатото (не-ученото).
   В математическата наука числото едно е равно на числото едно /1=1/, но числото две не е нищо друго, освен числото едно положено до още едно число едно...тоест различаването на "нещо" от "друго нещо" /1+1 = 2/. Така множествеността, като реалност е възможна единствено на базата на различието и последвалото от него сравнение (съ-поставяне). Без РАЗЛИЧИЕТО няма да е възможен света изобщо!
...Но има ли място различието в училището и конкретно в българските училища?

   Да си различен означава да си с друг лик (етимологически). Различният е непознат (до колкото най-сигурното познание за АЗ-а е познанието за самия себе си). Непознатият може да се нарече и неопределен, а неопределеното е непредвидимо, до колкото липсата на информация спира разсъдъчния процес. Непознатото е неназоваемо (то си няма име с което да го познаем), а всичко което не можем да му дадем име защото не сме го познали (нямаме по-знание за него) предизвиква страх. Затова и различното е заплаха, защото може да ни промени (може да отрече - да противоречи на АЗ-а), което буди страх.

   Човек започва своето образуване и образоване още в ранна детска възраст. И ако при животните биологичното развитие в първите етапи след раждането е мигновена, то при човека това е значително забавено. Прохождането и научаването на основни жизнени процеси при човека протичат бавно. Но след като малкото дете проговори, неговото развитие се ускорява неимоверно и то за разлика от животните (дори най-висшите), които чисто и просто спират до тук. Дали поради липсата на членоразделна реч или поради многостранна природна изостаналост на животинския свят, но дори при приматите развитието спира, без да има външна намеса на човека и науката за някакво влияние върху самите животни посредством допълнително "обучение" (научаването на шимпанзета на езика на глухите).
   Но в тази тема става въпрос за България и българските училища. А се знае, че до седем годишна възраст, детето не посещава училище и до този етап на развитие то се формира в семейната, ограничено социалната (приятели, други деца) или специализирана образователна среда (детска градина, предучилищна подготовка, алианси или кръжоци).
   За този период от седем (малко или повече от това години), детето научава много. То е придобило основни принципни знания за света и е научило майчиния за него език. Възможно е неговото възпитание да е било ограничавано до затворени пространства или да е изолирано от други външни за дете фактори, като другите деца, животни, непознати места, непознати хора.
Възможно е детето поради много други фактори да е с изключително напреднала форма на интелектуално развитие и адаптивност. Ако се споменат и болестите, генетично предразположените на някакви аномалии деца, както и изостаналите в семейното възпитание се обрисува една пъстра картина на това, колко различни (дори само по своята външност и обличане) навлизат децата в институцията, в точката с засилена концентрация на "новото" и "чуждото", каквато е училището - техният "нов" и "втори дом".

   Едни от главните принципи под които могат да се обединят голяма група хора в общност са езика, законите и културата. Навлизайки в училището, децата на различни по култура, език и вътрешни (морални, семейни) и външни (кастови) закони се срещат с една идеализирана по характера си и общодостъпна за всички педагогическа система. Основното образование е задължително и безплатно за всички български граждани, този принцип е заложен в конституцията. Това има за цел да предаде (научи) на национална идентичност и общовалидно възпитание за цялата територия на държавата. Ученето на един общ език, познаването на законите и развитието на логическото мислене (в случая (западно европейско - с източен характер) гарантира "отвореността" към света на бъдещата личност, без да се засяга нейната етническа, личностна, религиозна и културна независимост и определение. Всичко това е идеализирано и абстрактно, тоест само на теория. Действителността в българските училища е коренно различна. Училището е арена на предразсъдъци и различия.

   Етническата и религиозна принадлежност.
Децата са в такъв етап на развитие, в който още не могат да развият нравствено чувство и в голяма степен са подвластни на инстинктите си и на стереотипно поведение наложено им от родители и други възпитатели. Откриването на явни външни белези за различие при някое друго дете, води до бурна реакция на отхвърляне от мнозинството. Говорните, физическите и поведенчески различия определят поведението на групата. Този проблем може да отпадне едва при пубертета с формирането на личността и осъзнаването на себе си и другите. Възпитателите и родителите могат да повлияят, както положително за отстраняването на този тип различие, така и силно отрицателно с даването на лични примери и насърчаването към агресия спрямо различните в това отношение деца.
   Друга форма на различие е възрастовата и по-проблематичната интелектуална и физическа степен на развитие. Акцентирането върху възрастта на детето, често води до зараждането на тревожни проблеми, както в поведението му, така и във формирането му като личност. Казано с по-прости думи, трябва всички да се съобразяват с възрастта на детето си, без да го показват и изразяват явно пред него. Гениалността или умственото изоставане, не трябва да са водещ принцип за детето, а за неговите възпитатели. Нужното самочувствие може лесно да прерасне в свръхего и надменност, което да доведе до нежелание за обучение и развитие.
Различието в степента на надареност е въпрос с голяма острота. Неразбирането на конкретното дете и неговите възможности, могат да подтиснат или отклонят богатите възможности залегнали в него.

   Психично и физическо различие при децата в училище.
Различните по психика и физика деца в района на училището, често са подложени на равнопоставеност и уеднаквяване спрямо своите връстници. Това подценяване на риска от вътрешносоциални взаимоотношения между групата, както и несправянето с материала, могат да увредят трайно психиката и физиката на детето. Отношение към конкретната личност, като към индивида "дете" или "ученик" е абсурдно и нелепо. Двустранността на взаимоотношенията между "ученик" и "педагог" са необходимо звено за разбиране на процесите случващи се извън "класната стая" в семейството, приятелския кръг, тоест всичко онова което се случва извън сградата на училището. Но както се видя "ученето" продължава и извън сградата, така че това придобито знание, трябва да се постави на проверка, да се изпита и покаже валидността и значимостта за детето, а не да се противопоставя на това знание и отрича. Осъзнаването, че "улицата" е една от другите форми на образувание и образование, редом с българското училище, може да спре драстичното и противоречиво различие между тези две понятия.

   Половото различие.
С развитието на младото поколение, настъпва процес на формиране на полови белези с висока интензивност и произтичащите от това промени в мисленето на младия човек. Желанието за отричане на детското и утвърждаване на АЗ-а в тийнейджърската възраст започва да разрушава моста, както между миналото и настоящето, така и между семейството, училището и приятелите. Поражда се наустоима за свобода на личността. Силното хормонално "препускане" вижда в "училището" със своята логико-теоретична, абстрактна и спекулативна форма, лишено от конкретност нещо отблъскващо. На новата и млада личност е нужна проверка на всичкото придобито до сега знание, една проверка през опита. Това е един вид "приемане" на външния свят и обогатяване на АЗ-а, но само доброволно и без насилие.
Друга форма на половото различие е чисто физическото осъзнаване. Разделянето на две на общностите на младите, обособяването на полово ориентирани дейности (спортове, кръжоци, забави, игри, работа и др.) води до по-големи различия в интересите, мисленето, принципите и поведението между двата пола. Конфликтът с общественото мнение, моралните закони и личностните желания, водят до дълбоки кризи всички индивиди в периода на пубертета. Макар и недоразвит умствено-интелектуално, нравствено, физически и емоционално...в периода на пубертета настъпва неудържимото желание и воля за "скъсване с училище" и сблъсък с "истинския живот".

   Социалното и идеологическото различие.
Макар и общодостъпно за всички образованието никога не е могло и няма да може да разреши социалните различия. Несигурността в семейството лесно се предава, като схващане за света и живота и на младия индивид. Често с настъпване на процеса на "порастване" този проблем на изчезва, а се изтласква и "потулва" в подсъзнателното под една или друга своя форма. Равнопоставеността пред закона и обществото има една лишена от тяло, идеализирана идея. Социалното положение се отразява дълбоко на психиката и ориентацията на човечеството. Социалната неравнопоставеност вменява на индивида, негативно и скептично отношение към живота. Разрушаването на общочовешки принципи, като добро, справедливо, любов, щастие, мир, довеждат хаос и неуспех на каквато и да е образователна система. Противоречивостта на това, което се учи в "училището" и в държавата контрастирайки силно на личния опит и убежденията (разбиранията) за света на личността, обезсмислят развитието и педагогическата (дидактическата) насоченост изобщо.

   Правото на живот, правото на общовалидни човешки права, правото на лична свобода в рамките на морални, държавни и общочовешки принципи. Правото да съм различен, но при все това толкова човек, колкото и другите - е търсената истина за всички хора...а може да има и още нещо.

   Различието е това, което прави човек личност, но е и това, което отдалечава този човек от другите човешки същества. Човек точно така се сближава, повече с тях, намирайки своето място сред другите хора.

С автор: olekkk

15
"Философски идеи в учението на Кунфуций"
/Кун-дзъ - учителят Кун/

Да се говори за друг вид, по своята същност, цивилизация е деликатен и труден проблем. За решението на този проблем се изисква голяма доза обективизъм и коректна интерпретация, както и точно предаване на конкретната информация, обоснована в нейната автентична среда.
   Значителна трудност представлява вникването по-дълбоко в материята на другата, различна от западната, култура. Такава се явява културата на Изтока и по конкретно тази на Китай. Древнокитайската култура е една от най-ранните в историята на човечеството и една от твърде малкото, изминали без същестествено прекъсване своя няколко хилядолетен път на развитие. Търсенето на философски идейни потенциали в историята на китайската мисъл, предполага коренно- различна методика на философстване. Както казва Мартин Хайдегер, във връзка със същността на философията или по конкретно с въпроса “Какво е това - философия ?” : “По-нататък - не само това, което стои във въпроса, философията, е гръцко по произход, даже начинът, как ние задаваме въпроса, е гръцки”. Това са принципите и основите на нашата западно-европейска култура, които ние трябва да омаловажим за да придобием един “по-бистър” мироглед относно Китай и неговите богати философски идеи. Не трябва да се омаловажава фактът, че основния инструмент на философията - езикът, при китайската цивилизация има друг израз и значение. Изразяването чрез символи, каквито се явяват йероглифите и липсата на отношения между частите на изречението, познати от логиката, предполагат едно неточно и нецялостно разбиране, с риск за грешна преценка.
   Ако философията е “нагласа към света” или един вид “изумление”, една система от специфични възгледи за света и човека, то учението на древнокитайския мъдрец и учител Кун-дзъ (познат повече с латинския еквивалент на неговото име - Конфуций, идващо от Кун-фу-дзъ) представлява рационално изследване върху същността и жизнения път на човека. Той не е философ в пълния смисъл на думата, нито може да се нарече създател или пророк на някаква религия, въпреки това неговата личност и неговото наследство са повратна точка за развитието на китайската история. Нейната политическа, духовна, културна, религиозна, философска същност.
   Кун-дзъ е първият обособил се, като самостоятелна личност автор, прокарал браздата на субективното вглеждане в действителността и излизането извън рамките на ритуалния и битиен конформизъм. Той първи издига познанието на човека за света и за себе си до едно ниво на ритуалност и свещенност, присъщи само на “синът на Небето”.
   Когато през VIII в. с епохата “Пролети и Есени” започва залезът на управляващата династия Джоу, въпросът, който се поставя настойчиво, подкопавайки устойте на вярвания и стойности, е не толкова да се разбере как е възможно владетелския дом да се разпадне, а как Небето е могло да допусне една разпадаща се династия да запазва още трона. Загубата на престижа на действащия владетел е причина за загуба на доверието във върховната инстанция, а това обстоятелство сериозно разклаща философката мисъл по това време.
   Конфуций онзи голям философски пробив, който се наблюдава паралелно в другите три големи цивилизации, от така наречената “основна епоха”, тоест първото хилядолетие преди християнската ера: в гръцкия, в еврейския и в индийския свят.
   Живял през 551-479 г.пр.н.е., в залеза на една династия, Кун-дзъ разбира, както само казва, своята предопределеност от Небето. Но за да стигне до този ключов момент от своя живот, учителя родом от провинция Лу, извървява дълъг и богат на опит житейски път. Неговата собствена съдба, той разглежда, като идеал за развитие на благородния човек. Както учителят казва в събраните от неговите ученици, мисли и идеи, под името “Беседи и поучения” (Лун-юй):
“На петнайсет години реших да се уча. На трийсет бях поел по Пътя. На четирийсет нямах никакви съмнения. На петдесет знаех закона на Небето. На шейсет слухът ми беше съвършено акордиран. На седемдесет постъпвах както ми диктува сърцето, без да нарушавам никакво правило.”
   Дзюн-дзъ (Благороден, достоен човек), Конфуций въвежда, като разширение на приетото старо понятие на същата дума, а именно “син на владетеля”. С това си свое действие, той се опитва да развенчае абсолютната позиция на върховния владетел, който приема и прилага властта свише от Небето и по наследство.
Основния залог на Кофуциий е човекът. Според него човешката природа е напълно податлива на усъвършенстване. Същността се състой в това усъвършенстване, чрез учение, да учиш не за другите, а с другите. Учението според Конфуций се оправдава от само себе си. Търсещият съвършенство човек не трябва да се помрачава, когато остане непризнат от хората. Чрез учението самоусъвършенства себе си и постига знанието, което според конфуцианското учение е “не да знаеш, че...”, а “да знаеш как”. Да се учиш означава да се научиш да бъдеш човек. Не е важно теоретичното познание, важна е конкретната и практическа цел на това познание.
   Дзюн-дзъ или “благородния мъж” е събирателен образ на трите основни за Конфуций категории в неговото учение. Това са “жен” - чувство за човечност, “ли” - ритуален дух и “вън”- култура или литература.
   Терминът “жен” е споменат 109 пъти в “Лун-юй”, което не малко говори за значението придавано от Конфуций на тази категория. Тъй като няма точен превод на йероглифът за “жен”, съответстващ на знака за човек и знака за двойственост, което може да се разбере, като взаимовръзката между човек и човек. От него може да се разбере, че човекът става човек само ако е свързан с друг човек. Аз-ът не би могъл да се мисли, като изолирана от другите цялост, отдръпната в своята вътрешност, а по-скоро обменна точка на личностна основа. Може да се каже, че “жен” е великата нова идея на Конфуций, в която кристализира, неговия залог върху човека.
   Въпреки, че Конфуций постоянно говори за “жен”, то той се отказва да даде една определена и поради това ограничаваща дефиниция. На въпросите на своите ученици той отговаря чрез последователни словесни хватки, “туширащи” по различен способ, различните негови ученици.
   Потенциалът за “жен” не показва само индивидуалната възможност за постигане на все по-голяма хуманност, но също и разрастващата се все по-комплексна мрежа от нашите човешки отношения. Синовната почтителност е основният стълб на “жен”, връзката която естествено обосновава принадлежността на всеки индивид към света и човешката общност, е тази между сина и бащата. Синовната почтителност - може да се приеме, че тя е жива и общовалидна за обширни части на китайския свят - обосновава по-специално политическата връзка между владетел и поданик: както синът отвръща на добрината на баща си със своята почтителност, така и поданикът или служителят отговаря на благосклонността на своя владетел с вярността си, която, както видяхме, започва с изискване към самия себе си. Както внушава фразата от “Беседи и поучения” “Всички хора между четирите морета са братя”, “жен” поначало е чувство на добронамереност и доверие, такова каквото съществува между членовете на едно семейство. То може да обхване малко по малко общността и да е разрасне до мащабите на една страна, дори на цяло човечество.
   За Конфуций да бъдеш човечен, означава преди всичко да бъдеш свързан с ближния си, връзка която се схваща като ритуална по своето естество. Да постъпващ човечно, означава да постъпваш ритуално.” Да победиш своето его, за да се пренесеш в смисъла на ритуалите”.
   Категорията “ли” е употребена, от учителя Кун, с значение на “ритуален дух”. И ако “жен” е вътрешното съзнавано поведение, то “ли” - ритуалното поведение е външната проява тя е формата, която в конфуцианството се слива с искреността. Красотата на външната форма и красота на вътрешното намерение са в съвършено съгласие.
   Както при “благородния човек” (дзюн-дзъ) и чувството за човечност (жен), Конфуций извършва и по отношение на “ли” едно “семантично приплъзване”, минавайки от жертвопреноси-теля и религиозния смисъл към идеята за интериоризираното поведение на всекиго, което е съзнание и респект по отношение на ближния, и което гарантира хармония в човешките отношения, били те социални или политически. Полето на действие на ритуалите се премества от отноше- нията между човешкото и свръхестественото към отношенията, които съществуват между самите хора.
   Най-инстинктивните човешки чувства (привличане, отблъскване, страдание и т.н.) стават истински чувства само когато хората им придадат известен смисъл, с други думи когато ги ритуализират. В конфуцианската традиция, и по общо в китайската култура, ритуалното поведение е разграничаващия критерий между човека и животното, но също и между цивилизованите същества и “варварите”.
   Третата категория, това “вън”, понятието давано за култура и литература. Голяма роля за канонизирането, в последствие, на шестте класически книги изиграва Конфуций, който преписва, редактира и тълкува, това наследство от отминалата епоха. Имената на шестте книги (дзин) са образувани в зависимост областта, която те обхващат. “Шу-дзин” - книга на документите, “Шъ-дзин” - книга на песните, “Ли-дзин” - книга на песните, “Юе-дзин” - книга на музиката, “И-дзин” - книга на измененията (промените) и “Пролети и Есени” - летописи на двореца в царство Лу. Ето как коментира първият голям китайски историк Шестте класически книги:
   “Книгата на измененията”, която се занимава с Небето и Земята, Ин и Ян, Четирите сезона и Петте стихии, е превъзходно изследване на битието; “ Книга за ритуалите”, която дава тон за отношенията между хората, е изследване на поведението; “ Книга на документите”, която се занимава с делата на някогашните царе, е изследване на политиката; “Книга на песните”, която възпява планините и реките, урвите и долините, тревите и дърветата, птиците и животните, мъже и жени, великолепен израз на лиризма; “Книга на музиката”, чрез която намира израз радостта да се живее, е изследване на хармонията; летописът “Пролети и Есени”, който разграничава справедливото от несправедливото, е изследване на управлението на човечеството.”

В своето развитие конфуцианската култура прераснала в канон преминава два големи етапа с установяването на текстовете при династията Хан и с голямото обновление на Сун хиляда години по-късно. В частност личността на Кун-дзъ осъществява в три насоки важни културни дейности: съставя писмен корпус от класически текстове; като учител той въздейства посредством тези текстове; като “съвършен мъдрец” той се стреми да предаде учението си, в канонична и неоспорима форма на бъдещите поколения.

С автор: olekkk

Pages: [1] 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11

Your ad here just for $1 per day!

Your ads here ($1/day)!

About the privacy policy
How Google uses data when you use our partners’ sites or apps
Post there to report content which violates or infringes your copyright.