☯☼☯ SEO and Non-SEO (Science-Education-Omnilogy) Forum ☯☼☯



☆ ☆ ☆ № ➊ Omnilogic Forum + More ☆ ☆ ☆

Your advertisement here ($5/day, $28/week or $90/month)

Your ad here ($5/day, $28/week or $90/month)

Your ads here ($5/day, $28/week or $90/month)

Author Topic: Разни беседи, спорове и мнения от отминалите години  (Read 8601 times)

0 Members and 3 Guests are viewing this topic.

Nadia

  • SEO sr. member
  • ****
  • Posts: 285
  • SEO - karma: +81/-0
    • View Profile
Неща от bonchina 11
« Reply #30 on: January 02, 2017, 11:19:27 PM »
Ето едно друго от нея:
"Два любопитни диалога с новобогаташ и с млад българин – за самочувствието, парите и прехода



Неотдавна бях свидетел на сценка, в която се изумих от желанието на млада българка да скрива националната си принадлежност. Млада жена, почти девойка, придружаваше свой приятел – гост от чужбина, в търговски обект в столицата. По време на покупката на чужденеца тя упорито мълчеше, докато той се мъчеше да обяснява на български какво иска да закупи от магазина. Но без да иска се „издава“, когато обстоятелството наложи спешно да се намеси в разговора между продавачката и клиента й. Лично за мен такова поведение е унизително за самата българка, но тя очевидно не съзнаваше това. Чуждопоклонничеството и липсата на собствен „избор“ във всяко отношение винаги е било във вреда на собствените ни интереси като българи и нация. Първопричините за подобно явление се коренят дълбоко в механизмите за  функционирането на държавата и живота на самото българско общество – на традиции, ценностна система, възпитание, приемственост между поколенията и т. н., но тази сложна материя не би могла да бъде вместена тук и не е предмет на разговора ми с теб, почитаеми Читателю. Но със сигурност това поведение доказва повече липсата у младата жена на каквото и да е самочувствие като българка, отколкото присъщото желание на младото поколение да се прави на „интересно“.

За мен любопитство провокира последвалият диалог между собственика на магазина – бързо изкачил се в социалната йерархия новобогаташ, ощетен откъм красноречие,  и неговата наемничка-продавачка:

- …Да, ще се крие, защото няма чувството за…

- …за национално самочувствие – помага му продавачката. – Ако го има, то се проявява винаги и навсякъде. А ако не успеем да го съхраним, предаваме и нация, и родина, и родители, а най-вече – себе си.

- Откъде да го има? – риторично вметва „шефът“. – Като 500 години са ни тъпчали турци, а 45 години – комунисти. /Не беше прецизен – още два века са ни тъпчали „византийци“!/бел.ав./

- Има го! Но се придобива чрез възпитание преди всичко. Съществена роля играе и обществената, и семейната среда, и училището… – уточнява продавачката. – Но кой го е грижа за възпитанието на младите в последните години?

- Лишиха ни от всичко…и от това/!/…-расте възмущението на новобогаташа. Нямахме нищо. /Впоследствие дълбоко си противоречеше с твърденията!/

- Така ли? Аз имах. Бях от средната класа.

- Говориш като майка ми. Какво си имала? – „атакува“ шефът.

- Не бях бедна като днес. Имах всичко, което в онзи момент ми е било нужно. И бях спокойна и доволна. А ти ако не си имал, запитай се защо!

- За да си била от средната класа, е трябвало да имаш фабрики, предприятия, бизнес – демонстрира дълбокозаложеното си частнособственическо чувство богаташът. – Нямаше средна класа.

- Не, имаше! – не се предава наемничката. – И живеехме по-човешки. Но ако средната класа се идентифицира според теб чрез наличието на бизнес, то днес ти би трябвало да си от тази класа с твоя бизнес.

- Не, не съм от средната класа…Трябва да имам милиони, за да бъда неин представител. /Ако милионерите в България бяха представители на „средната“ класа, то кои тогава бяха „богаташите“?/ бел. ав./

- Щом като ти не си от нея, то тогава аз от коя съм…аз, продавачката? Днес аз съм на най-ниското стъпало…по-ниско и от него, под „минимума“.

- Трябва да има производство, бизнес…/Тук „шефът“ зацикли в собственото си противоречие. Отрича „онова“ време, отнело ни „всичко“, а се възмущава от днешното, което „нищо не произвежда!“/ А какво се произвежда? Аз предлагам само чужди стоки. Магазинът сякаш не е български.

- Но решението е лично твое. Защо си скрил под щандовете българските вина? Защо предлагаш само 2-3 вида ракии, а всичко останало е чуждо? За да прилича магазинът ти на български, предлагай българското!…Преди имаше и производство, и износ. България дишаше преди всичко с хранително-вкусова промишленост. Сега хрупкаме жилави изкуствени плодове и зеленчуци откъде ли не. А ако се яви нещо „българско“, то чуждата конкуренция, толерирана от собствената ни държава, го смазва с нелоялността си в ценообразуването…

„Бизнесменът“ не беше в състояние да „събеседва“ повече спокойно с наемничката си, отправи й няколко нецензурни реплики и се скри в офиса си. За да скрие може би собственото си чуждопоклонничество и липса на национално самочувствие. 

* * *

Диалог между „младостта“ и „старото поколение“

     

-…Можех да пазарувам за препитанието на семейството си всичко необходимо и онова, което пожелая.

- А какво имаше тогава по магазините? Изброй асортиментите!

-  Можех да си купувам хубави дрехи, обувки, козметика.

- Колко хубави? Какви бяха модните критерии тогава? На чужди фирми притежаваше ли нещо?

- Да, носех закупени от Германия /където имах възможност да пътувам/ обувки на „Саламандър“, кожени палта, закупени с валута от Гърция, кожени изделия от Дрезден, Франкфурт на Одер, златни бижута от Москва и Истанбул…Без притеснение купувах на детето си дрехи и храна, …можех всяка година да почивам на Черноморието със семейството си…Още като госпожица притежавах лек автомобил, можех да си го позволя чрез заем с поносими лихви.

- Каква марка? Само от източни страни, нали!

- Да, от източни, но ново производство, не стар, изхвърлен боклук от „западни“ страни!

- Можех да завърша безплатно образованието си, а българската образователна система беше една от най-качествените, особено средното образование, което ни го признаваха и страните с „едрия“ капитал. /А впоследствие обучението на сина ми във ВУЗ гълташе почти всички скромни финансови средства, от които трябваше да се отделя и за битуването ни./  Бях сигурна и законово защитена на работното си място, ползвах се от всички права на гражданин на държавата си. Имах редовен годишен платен отпуск, ползвах болнични, когато здравословното ми състояние го налагаше, ползвах отпуск по майчинство, /добавките за деца продължават да са обидни за всяка нация, имаща претенции за „грижа за младото поколение и децата“.

/Тук въпросите на младежа „оредяват“/

…Бях сигурна и защитена на улицата, поради спецификата на работата си се прибирах вкъщи в малките часове на нощта, без да се притеснявам за живота си, без да се страхувам от грабеж, побой, изнасилване…

…Когато в годините на „демокрацията“ имах „наглостта“ да тръгна по следите на развихрилия се трафик с новородени деца, последваха заплахи за мен и семейството ми, за детето ми, започнаха следствени действия с размахване на белезници, та дори и дисциплинарно уволнение след повече от 15 години предана служба на държавата…     

Ако имаш желание, Читателю, можеш да продължиш и споделиш как се промени твоят живот и съдба в годините на „прехода“! Ще бъда благодарна за това.
"

Nadia

  • SEO sr. member
  • ****
  • Posts: 285
  • SEO - karma: +81/-0
    • View Profile
Неща от bonchina 12
« Reply #31 on: January 02, 2017, 11:51:26 PM »
Следващото:

"Българинът плаче и се моли на „бога на разума“



В края на м. ноември 2010 г. в Европейска България един възрастен българин,  за да отговори на въпроса „Какво се е променило днес в България?“, декламира любимото си Ботево стихотворение „ Моята молитва“. И искрено плаче!…Защо? Кой го позволява? Кой го допуска? Да докараш днес един възрастен твой родител до жалък плач, това си е чисто престъпление спрямо нацията! Ще има ли все пак възмездие? И кога ще настъпи?…

Друг, не толкова възрастен българин,  пропътува с трамвай № 20 разстоянието от „Подуяне“ до централни хали с два лева в джоба си. Когато съпругата му поръчва по телефона някаква покупка, българинът отговаря:

„Нямам пари…Купих малко ябълки. Дадох и един лев за метро…Останаха ми само два лева…“

Тези парични единици характеризират социалния статус на една трета от българската нация в началото на 21-ви век. На народа все още му е нужен „хляб“. А когато се нуждаеш от него и от „зрелища“, ти неминуемо си нечий роб. Догодина отново ще ни предложат безвъзмездно /и еднократно/ и хляб, и зрелища, а може би и олио. Такова „благородство“ е задължително, когато се нуждаеш от някого, за да те изстреля светкавично във върховете на политическия „елит“! А след това -  механизмите да се задържиш там са отработени, както и тези, за да скочиш там.

Но тази „представителна извадка“ за жизнен стандарт няма как да бъде и забелязана от политиците и държавниците. През последните 15 години още не съм забелязала такъв да използва обществен транспорт. Някак си не е престижно! Горе ще му се подиграват и обвиняват в липса на „аристократизъм“. А те все пак са нашите, родни аристократи…Пък и всеки да си знае мястото!

МОЯТА МОЛИТВА

Благословен бог наш…

О, мой боже, прави боже!

Не ти, що си в небесата,

а ти, що си в мене, боже –

мен в сърцето и душата…

Не ти, комуто се кланят

калугери и попове

и комуто свещи палят

православните скотове;

не ти, който си направил

от кал мъжът и жената,

а човекът си оставил

роб да бъде на земята;

не ти, който си помазал

царе, папи, патриарси,

а в неволя си зарязал

мойте братя сиромаси;

не ти, който учиш робът

да търпи и да се моли

и храниш го дор до гробът

само със надежди голи;

не ти, боже на лъжците,

на безчестните тирани,

не ти, идол на глупците,

на човешките душмани!

А ти, боже, на разумът,

защитниче на робите,

на когото щат празнуват

денят скоро народите!

Вдъхни всекиму, о, боже,

любов жива за свобода –

да се бори кой как може

с душманите на народа.

Подкрепи и мен ръката,

та кога въстане робът,

в редовете на борбата

да си найда и аз гробът!

Не оставяй да изстине

буйно сърце на чужбина

и гласът ми да премине

тихо, като през пустиня!…

ПРИЛОЖЕНИЕ

 

Из „Veneficium Bulgaricus – Сага за Виктория“

 

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

 

КАК СЕ ИЗТОЧВАТ ДЪРЖАВНИ ПАРИ?

 СЛАВА И ПАРИ НА ВСЯКА ЦЕНА!

 

Ако човек си направи труда да вникне по-задълбочено и направи „дисекция“ на действията на професора през целия период на „грижите“ му към Виктория, няма как да не остане възхитен от стремежа, усилията и уменията му, вложени при заиграване с епикризите на пациентката. Звучи абсурдно, но се оказва, че всички манипулации са предвиждани, обмисляни, натъкмявани и предприемани така, че да бъдат максимално полезни и използвани и при консумацията на клиничните пътеки, и изготвянето на финалните документи.

Когато се срещнах с бивш шеф от гилдията и му предоставих епикризите на майка ми, реакцията му беше затрогващо откровена:

„Ето, тази е напълно измислена диагноза!“

Измислена, но полезна, върши работа – носи парични средства. В деня на приема на болната в „Александровска“ върху фиша за имунохематологично изследване отбелязаната диагноза е „Ту везице уринарие“ /тумор на пикочния мехур/. Но ако тя бъде експлоатирана веднага като диагноза, фигурираща върху първата епикриза, би било доста наивно, тъй като се проиграват други възможности. Това е и причината тя да не фигурира там. Вместо нея, в първата епикриза е посочена другата, „измислената“ според колегата-медик диагноза – „Хематурия. Ст. пост евакуацио коагулорум“. Терминът „хематурия“ няма как да се избегне, тъй като е основният проблем, довел ни до „Александровска“!

Изходящият номер при първия /действителен, защото има и измислен/ прием е 7655/834. Всичко в действията трябва да бъде обосновано, без никакъв риск за пропуски, респ. компрометиране. Бяха си „запазили“ и подходящ изходящ номер за този прием, но всичко натъкмено последователно по номера и дати. И колко ли главоболия са изтърпели администраторите на болницата в старанието да скалъпват, натъкмяват тези номера и дати, за да има „последователност“ и „логика“ в тях? И старанията им дават плод: всички епикризи са надлежно оформени според изискванията:

„Втори“ прием- 8104/877;

„Трети“ прием – 8729/929;

Колегата им бивш ръководител имаше право – „парите“, а не „болните“ имаха значение!

Професорът предприема първата „уретроцистоскопия“, прониква в пикочния мехур, където намира „множество коагулуми“, които, съвсем разбираемо, трябва да „евакуира“, за да оправдае клиничната пътека. И забележете – едва сега, на 27 март /датата е посочена в епикризата/, „открива/!/ туморна формация в лявата половина на тригонума. Но нека „изненадаме“ тук професора – същата тази диагноза фигурира вече върху фиша с дата 25 март! Но той е старателен и отново „преоткрива“ проблема. Манипулацията се извършва /според документа/ в условията на „венозна анестезия“! Нищо подобно! Самият професор споделя в кабинета си, че действа без упойка, защото „в момента няма такава“!

Адекватно и допустимо ли е подобно извинение?

Би ли го приел някой в медицинските среди и изобщо в медицинската наука?

 Нали самата тя, науката, базирайки се на опита на вероятно разграничаващи се от професора свои представители твърди, че въвеждането в уретрата и пикочния мехур инструменти предизвиква дори у здравия човек неприятно усещане, а при наличие на възпалителни процеси или груба техника – болки. Често провокираните от тях рефлекторни спазми правят невъзможно проникването на инструмент ав уретрата и пикочния мехур. При наличие на патологични процеси, както и от механическите раздразнения на мехура биха възникнали императивни позиви за уриниране, непозволяващи пълненето на пикочния мехур с промивна течност, необходима за провеждане на цистоскопия или друга ендовезикална манипулация. При неуравновесени болни пък с неустойчива психика при подобни процедури често се наблюдава пребледняване на кожата, учестено дишане, падане на кръвното налягане и дори изпадане в безсъзнание.

Документиран случай в медицинската литература съобщава за летален изход на пациент по време на цистоскопия. Причината се оказала реакция вследствие на болка, причинена от въведения в пикочния мехур „оглеждащ“ цистоскоп. Не било налице органично заболяване, способно да предизвика внезапна смърт. Анестезията на уретрата и пикочния мехур прави ендоуретралните и ендовезикални вмешателства абсолютно безболезнени и дава възможност болният да понесе, а лекарят спокойно да извърши необходимите манипулации. Изключително важно е не само да се обясни и внуши на болния, че необходимата инструментална манипулация е безболезнена, но и да се осъществи това на дело. Всички тези рискове поставят под сериозно съмнение логичността в оправданието на професора, както и неговата професионална отговорност и лекарски дълг пред пациента и работата си. Лъжа е отбелязаното в документа поставяне на трипътен катетър и промивна система. Те са на ход едва след извършване на съдбоносната транс-уретрална резекция. И така, пациентката е „с гладък следоперативен период“, „изписва“ се афебрилна, в добро общо състояние, хемодинамично стабилна. Само че „несъществената“ подробност тук е – Виктория реално е изписана едва на трети април!

 В този ден епикризата с гореспоменатите данни от т. н. „първи прием“ не ни се предоставя. И нямаше как да ни се предостави, защото в нея е документирано „изписване“ на пациентката не на 3-ти април, а на 30-ти март! И защо ще я изписват, след като задачата на професора беше хемостаза, а в документа фигурира само „откриване“ и „евакуация“ на коагулуми?

Несъответствията, недоразуменията, объркването, алогичността нямат край. След като професорът откри „туморна формация в лявата половина на тригонума“, подобна диагноза единствено катетеризация и промивки ли изисква според науката, след каквито манипулации я изписват?

При реалното изписване на 3-ти април получаваме епикриза с отбелязан в нея, но на практика засега несъществуващ „втори“ прием! И при този мним „втори“ прием пациентката е постъпила отново с „макроскопска хематурия“, както и при действителния първи прием. И отново, както в първия прием, „за диагностично уточняване и лечение“! И разбира се, все още „в добро общо състояние“. Отново се прониква в пикочния мехур и се „визуализира туморна формация…“ Извършва се и ужасяващата „транс-уретрална резекция“. Според лекуващите лекари начело с професора „следоперативният период протича гладко/!/“ До каква степен, ще видим сами.

* * *

Драмите около майка ми бяха толкова шокиращи, че за нас последна грижа бяха някакви документи. И лекарите прекрасно са знаели това. Преди да напуснем болницата, получаваме единствената епикриза, в която мимоходом прочитам, че пациентката е постъпила „за втори път“! Засега от документ за „първи прием“ няма и следа. Но не обърнах внимание на тази евентуална за мен „техническа грешка“. А авторите се бяха подсигурили – епикризата от „втория“ прием си имаше и изходящ номер – 8104/877!

…Неведоми са пътищата на съдбата. Кой е могъл да предполага, че същата пациентка ще се върне обратно в същата болница, в същата клиника и при невероятния лекарски екип? И от този момент стартират замислите по изфабрикуване на болнична документация, чиято единствена цел е да оправдае действията на лекуващите в източване на НЗОК! Които погубиха скорострелно и майка ми. Колко ли време и интелектуална енергия са похабили за това?

Следва продължение!
"

Nadia

  • SEO sr. member
  • ****
  • Posts: 285
  • SEO - karma: +81/-0
    • View Profile
Неща от bonchina 13
« Reply #32 on: January 03, 2017, 12:04:17 AM »
Новините едно време:

"Новини – 1 декември 2010 г.



+ Четирима лекари от УМБАЛ в гр. Горна Оряховица са задържани на 28 ноември, 2010 г. в обвинение за умишлено умъртвяване на неродено бебе /в петия или 6-я лунарен месец/. Двама от лекарите, единият шеф на болницата, са били следени със специални разузнавателни средства още преди този случай. Единият от задържаните в ареста предстоояло да постъпи като шеф на АГО в болница във Велико Търново. Трима от лекарите не са били на смяна по време на раждането. Майка на бебето е 17-годишна девойка, чийто родители не са знаели за бременността на дъщеря си.

 „Аспирирах устната кухина, стомаха…стана ясно, че детето не е живо…Нямаше тонус, не изплака…не продиша – споделя педиатър от болницата. – Плодът беше недоразвит, посинял…“;

 „Това не е жив плод…това е абортиран плод – допълва директорът на болницата. – Промръдванията за нас не са живот!“

Детето помръдва на път за хладилната камера. Транспортирано е в УМБАЛ „Александровска“, откъдето се очаква петорна медицинска експертиза.

+ Казусът „Калина Илиева“:

Заведено е дело срещу ексшефката на държавен фонд „Земеделие“.

Лъже и премиера Борисов, и министър Найденов, и министъра по европейските фондове, че „не е бременна“! Те се чувстват „шокирани и измамени“.

„Тя ме лъжеше, че има тумор…И изведнъж…бебе! Като всички се чувствам измамен“ – заявява премиерът Бойко Борисов.

Според министър Мирослав Найденов този случай е прецедент за България, дава лош сигнал до европейските институции и руши доверието към държавните институции в България.

„Разплащателната агенция е акредитирана структура…Тя е лъгала ОЛАФ…разбирате ли на какво ниво!  – възмутен е  министър Найденов. – Тя ми се кълне във всичко живо, че не е бременна и ми размахва този болничен лист…Не зная това момиче или жена дали не трябва да потърси медицинска помощ. Това граничи с лудост!“

Германия е потвърдила фалшивата задгранична диплома на бившата шефка на държавен фонд „Земеделие“. Води се разследване и от германските власти.

+ Първите 1100 явили се по списък хора с увреждания ще получат т. н. „асистент за независим живот“. За другите „има други програми“- според служители от социалното ведомство. На 1 декември в община „Люлин“ за два часа всички кандидати успяват да подадат молбите си.

+ Народното събрание гласува налог и за най-евтините имоти – данък „Колиба“ за имоти с данъчна оценка под 1680 лв.

Туристическата такса също ще бъде сменена с данък.

+ Депутатът от РЗС Яне Янев внесе 600 хиляди подписа за референдум за нова конституция.

„Преходът се размина с очакванията ни“ – коментира Янев.

РЗС е за: намаляване броя на депутатите; преминаване от парламентарна към президентска република; за свикване на Велико Народно събрание;

Цецка Цачева: „РЗС първо трябва да внесе в Народното събрание „проект“ за промяна на конституцията!“

+ Министър Трайчо Трайков – за подписания меморандум между България и Русия, касаещ изграждането на АЕЦ „Белене“:

„…Няма съгласие за цените…Имаме консултант, който да представи експертната си оценка за нея…За да се реализира проектът, зависи от крайната цена“.

/Цената на АЕЦ възлиза на 6 298 000 000 лв./

„Разчистване на масата“, „Не е обвързващ документ“ – коментират специалисти меморандума.

БСП: „ Можеше да се постигне по-ниска цена“; „Договорената цена е поне с 1 млрд. по-висока и от песимистичния вариант за България“;  „Преговори тип „капалъ-чарши“; „Грандиозен успех за руската дипломация и лично за екс-премиера Сергей Кириенко“;

Бойко Борисов: „Те са нагли и когато всички маски са свалени, пак говорят глупости!“   

+ Част от мощностите на „БРИКЕЛ“ / два от 6-те котела/ за нарушаване на европейските екологични изисквания са запечатани принудително. Не са изпълнили доброволно тези действия.

„Това ще ни принуди да повишим цената на брикетите“ – заявява зам. изп. директор.

+ В София около 1000 лекари, учени, студенти и филмови дейци провеждат митинг-шествие и протестират с балони срещу политиката на правителството.

„Може да се стигне и до гражданско неподчинение“ – заявява митингуващ. 

+ В Източна Европа расте броят на болните от СПИН.  Заразените само в Русия – 470 хиляди. Наричат я „болестта на младите“ – заразените са на възраст от 20 до 40 години.

+ Авторът на скандалния сайт Уикилийкс – Джулиан Асандж е издирван от Интерпол. Обвинен е за „изнасилване“ и „сексуален тормоз“.

Путин за изтичането на информация: „Не е кой знае каква катастрофа.“

+ Българският еврокомисар Кристалина Георгиева е избрана за „еврокомисар и европеец на годината“ според гласуване в годишната класация на електронното издание „Юръпиън войс“.

От „Юръпиън войс“: „Станала е случайно еврокомисар, но е впечатлила с работата си много хора.“

+ Търсенето на петимата моряци, потънали около нос „Емине“, продължава само по суша. Предстои повторен оглед на потъналия кораб.

+ Сняг затваря международно летище в Женева и Лондон.

 Минус 23,6 градуса  – в Русия.

В България – отново температурни рекорди: 19,5 – в Елхово; 19 – в Кюстендил;

+ В деня на празника на гр. Ботевград – изложба – живопис на Петър Пиронков – син на Енчо Пиронков. 

+ На ул. „Алабин“ грейна коледната елха на столицата.
"

"Новините 2 декември 2010 г.



+ В Народното събрание приеха рамката на държавния бюджет за 2011 г.:

3,6 % – икономически ръст;

77 млрд. лв. – брутен вътрешен продукт;

2,5 % – бюджетен дефицит;

240 лв. – минимална работна заплата;

1,5 млрд. лв. ще бъдат прехвърлени от НЗОК към държавния бюджет;

Синя коалиция: – Предлага бюджетът да бъде увеличен с 900 млн. лв.;

БСП: – Предлага да бъде увеличен с 2 млрд. лв.;

ДПС: – Да се гласуват допълнителни средства за развитие на тютюнопроизводството и земеделските производители;

Павел Шопов /“Атака“/: „Бюджетът е рестриктивен…Защото вие всичко опоскахте“.

Мартин Димитров /Синя коалиция/: „Това е трета поредна година на бюджетен дефицит над 3 % от брутния вътрешен продукт.“

Иван Костов /Синя коалиция/ – „Със 150 млн. лв. да се намалят парите за социални програми…“

Лютви Местан /ДПС/: „Над този бюджет тегне плътната сянка на изборите за местни власти и президент…За да се съхрани емоционалния вот, който качи тази политическа сила на власт.“

+ Посланикът на САЩ  Джеймс Уорлик:

 „Американската държава не шпионира българските политици…Визата на Румен Петков е отнета поради криминално разследване…Двете страни работим като съюзници.“

+ Казусът „Калина Илиева“:

Министър Мирослав Найденов: „Предала е над 400 електронни съобщения за нарушения към ОЛАФ и други проверяващи България институции от Европейския съюз.“

+ Нови разкрития от „Уикилийкс“:

В-к „Гардиън“ публикува информация от сайта, че „не трябва да се отлага приемането на България в Европейския съюз, защото това ще затрудни борбата с организираната престъпност в страната.“

Русия – „мафиотска държава“;

Путин – с 400 млрд. долара в сметките си;

„Избрал си е слаб приемник, за да не бъде съден“;

„България – страна на организирана престъпност“;

+ 16 депутата от всички парламентарни групи напускат дебатите в Народното събрание, за да участват в симулирана промоция на скъпи телефонни апарати и да „получат по един подарък“.

Бойко Борисов: „Срамувам се от тяхното поведение. Надявам се това никога да не се повтори…Но дисциплината в ГЕРБ е десетки пъти по-добра.“

+ Столичният кмет Йорданка Фандъкова се извинява на инвалидите, чакали по програма „Асистент за независим живот“.

„Всички ще бъдат записани, но правилата ще се променят…сега нямах право, защото са приети от Столичен Общински съвет.“

+ Издирването на потъналите край нос Емине моряци – прекратено и по суша.

+ Арестуваните лекари от УМБАЛ в Горна Оряховица – отново на работните места.

Директорът на болницата: „Ние не сме виновни. Тука убийци няма…Не се отнасяйте така с нас!“

+ На 4-ти  и 5-ти декември – безплатни профилактични прегледи в Клиниката по урология в УМБАЛ „Александровска“.

+ Обществено недоволство от образователното видео за борбата със СПИН: /“брутален клип с вулгарно съдържание“/;

Камен Воденичаров: „Изплатено е с пари по международна инициатива – 11 х. лв.“;

+ Отменя се посещението на сръбския премиер в България.

+ Дарик-радио – за 20-ти път класация за „Мъж на годината“.

Номинирани: Цветан Цветанов – вицепремиер и министър на вътрешните работи;

Росен Плевнелиев- министър на регионалното развитие и благоустройството;

Матей Казийски – спортист, състезател по волейбол;

Избран за „Мъж на годината“ – Матей Казийски

+ Класация на ФИФА:

Новите домакини  на световното първенство по футбол:

Русия – 2018 г.;

Катар – 2022 г.;

+ Студове сковават Европа; В България – нови температурни рекорди;
"

"Новини 3 декември 2010



+ Земеделското министерство ще съди Калина Илиева; По сигнал на К. Илиева от ДАНС разследват в продължение на повече от 6 месеца земеделския министър за оказване на натиск и злоупотреба с власт;

            Министър Мирослав Найденов иска Калина Илиева да си върне заплатите:

            “Не съм я виждал с бръмбари…може и да е била. Ако съм я видял, щеше веднага да изхвърчи от кабинета си…Имам обица на ухото заради двама мои предшественици..Калина Илиева е дала на прокурор над 900 животновъди, лишавайки ги от възможност за субсидии по европейски програми…По нейна вина са спрени стотици проекти по фонд “Земеделие”…Може би ще бъде внесен и иск от фирмите поради същите причини”.

            Партия РЗС:

            “Калина Илиева се е противопоставила на корупционните схеми в министерството…С нея ще си измият ръцете”.

            + Парламентът прие бюджет 2011.

            Министър Дянков: “Това е бюджет на стабилността…Коледни пенсии няма да има. Такива са възможностите на държавата в този момент…Неуместно е да се дава допълнителна заплата на държавните служители. Лично при мен няма да се случи…Който има ресурс от спестявания, може да се даде”.

            + Казусът с умъртвеното бебе в Горна Оряховица:

            Според МВР и Прокуратурата лекарите умишлено са оставили едно дете да умре. Близо денонощие се е борило за живота си.

            Министър Цветан Цветанов пред Народното събрание:

            “Едно бебе е живо умъртвено…И не му е даден шанс…Това си е умишлено престъпление и убийство!”

            Из разсекретените разговори в МБАЛ “Св. Иван Рилски” в Горна Оряховица:

            “…Всички вкупом сме умъртвили бебето нарочно…никой не е виждал, не е чул…Сега ще ни съдят за убийство, бе!”

            Главен прокурор Борис Велчев:

            “Радвам се, че резултатите от подслушванията бяха огласени.Те показват колко прибързани са били изводите за произвол на полицията.

            Български лекарски съюз иска да съди България в Страсбург за изтичане на информация от СРС-та и отношението към българските лекари.

            + Казусът Джеймс Уорлик – Румен Петков

            За Румен Петков посланик Уорлик е “лъжец”;

            Посланик Уорлик: “Визата е отнета на базата на информация за текущо разследване”.

            Гл. Прокурор Борис Велчев: “Понастоящем такова разследване срещу Румен Петков не се води…Може да се води, но в друга държава.”

            + Във връзка с “новосформираната парламентарна група “Скъп телефон”

Цецка Цачева свиква комисията по парламентарна етика . Но няма нормативен документ, на базата на който депутатите да бъдат наказани.

            + Кинодейци – срещу убийството на българското кино. Призовават премиера или да се разграничи от действията на министър Вежди Рашидов, или да поеме политическа отговорност. Кинодейците ще търсят съдействие и от европейските институции.

            + Звездата на “Левски” – Гара Дембеле – арестуван в служебен автомобил за употреба на алкохол / 1,6 промила/ и фалшива шофьорска книжка.

            Георги Иванов: “За нас е важен отборът, а не отделен футболист”.

            Дембеле: “Нямам какво да кажа…Всичко е нормално”.

            + ЦСКА отпадна от лига Европа с 0:1 срещу Бешикташ.

            + Бушува пожарът край Хайфа в Израел. Българи участват в потушаването му.

            + Люта зима в Северна и Централна Европа.

            Сняг и наводнения в Южна Европа и на Балканите.

            В Румъния – дъжд и силни ветрове.
"


Nadia

  • SEO sr. member
  • ****
  • Posts: 285
  • SEO - karma: +81/-0
    • View Profile
Неща от bonchina 14
« Reply #33 on: January 03, 2017, 12:10:42 AM »
За 2 жени от нея:

"Двете най-известни жени на България!



Впечатли ли се, Читателю, от един на пръв поглед дребен, но много съществен и любопитен детайл от церемонията по награждаване на българския еврокомисар Кристалина Георгиева, спечелила в номинациите на електронното издание „Юръпиън войс“ за „еврокомисар на годината“ и „европеец на годината“?

Преди да излезе пред публиката, за да й бъдат връчени наградите, камерата улови джентълментското ръкуване между двете засега най-популярни жени на България в световен мащаб – Кристалина Георгиева и бившия комисар на България и настоящ съветник в Европейския парламент Меглена Кунева.

Разнобой, разединение, противоборство, противопоставяне – всички тези синоними са същностна характеристика на обществено-политическия и социален живот в България и понастоящем, както винаги и в предшестващи периоди от нашето развитие. Припомнете си тежкия и скандален казус с бившия външен министър в правителството на Бойко Борисов – Румяна Желева, когато трябваше да защитава кандидатурата си за еврокомисар на България! Откъде дойде ударът, кой й заби нож в гърба? Сънародничка, разбира се. „Компроматът“ беше подхвърлен от г-жа Антония Първанова – депутат в Европейския парламент, представител на партията на „негово величестнво“ -  НДСВ.  Защо? От злоба, от завист, от чувство за превъзходство, от политическо късогледство, от увреден „светоглед“?

Съвършено други асоциации внушава поведението на г-жа Георгиева и г-жа Кунева, респ. отношението им помежду си. Ако жестът на Кристалина Георгиева не е единствено протоколен /но не би могъл да бъде – в подобна ситуация тя не беше длъжна да „забележи“ сънародничката си/ или израз на дипломатичност, то той заслужава горещи адмирации като израз на цивилизованост, европейска ерудиция, възпитание, човечност, добронамереност, колегиалност, съпричастност към една голяма кауза!  Но в това не би имало нищо странно – г-жа Кристалина Георгиева в качеството й на бивш кадър на Световната банка е живяла достатъчно време в среда, съвсем различна от родната ни – „балканска“, „байганьовска“, „ориенталска“!

Очевидно изцяло я владее свеж, европейски дух на цивилизованост и хуманност.  Които качества брилянтно се вписват в оценката за нея, довела до избирането й както за еврокомисар по хуманитарните въпроси, така и за носител на двойната награда на „Юръпиън войс“.  Поведението и постъпката й са показателни за промяната у българина, когато е поставен в ситуация да изостави дивашкото и да попадне в обкръжението на осъзнати човеци.
"

Nadia

  • SEO sr. member
  • ****
  • Posts: 285
  • SEO - karma: +81/-0
    • View Profile
Неща от bonchina 15
« Reply #34 on: January 03, 2017, 12:26:41 AM »
Следващото:
"Отказът от сътрудничество с ДС – кошмар и “анатема за цял живот!”



Из секретните документи на ДС:

 

“ПРИСЪДА
№ 1211

гр. Враца 11 ноември 1946 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА И НАРОДНАТА РЕПУБЛИКА

            Врачанският областен съд наказателно отделение

 в публичното съдебно заседание на 30 и 31.10 от 1-2 и /.!../ -8.11

през хилядо деветстотин четиридесет и шеста година в състав

            Председател: Пенчо Спасов

            Членове: Никифор Василев

                            Никола Новкиришки

при секретаря Е. Калдърмов, Ив. Зверински, К. Дерибечов, Ил. Ангелов, В.Стаматова при прокурор Тод. Чернев

като разгледа докладваното от член съдията Никила /!/ Новкиришки           

н. с. х. Дело № 1327 по описа за 1946 г.

ПРИСЪДИ:

            1…….

            2…….

            15. Признава подсъдимите Георги Петков Евстатиев, 19 годишен, от с. Долно Церовене, Ломско 16 /като номерация/ бел. ав./ Тодор Петков Тодорв /!/, 20 годишен,

с.с./вероятно “същото село”/бел. ав./ 17 /като номерация/ бел. ав./ Йордан Тодорв /!/ Антонов, 17 годишен, от с. с. българи, православни грамотни, неженени, неосъждани, за ВИНОВНИ, след 17 март 1945 година, в гр. Враца, да са членували в горните организации /по-горе / бел. ав./ ”…с фашистка идеология, с цел събарянето, подравянето и отслабването на установената власт в държавата чрез преврат”./ и по силата  на чл. 1 ал. 2 н. зак. за защита на народната власт в въска /!/ с чл. 61 и чл. 58 т. 3

Н.З. ги ОСЪЖДА да изтърпят по две /две/ години 2 /два/ месеца и 20 /двадесет/ дни строг тъмничен затвор…

            …Осъжда всичките подсъдими да заплатят на държавното съкровище солидарно сумата 46.100 /четиридесет и шест хиляди и сто лева/ станали по дялото/!/ разноски.”

“Строго секретно.

№ 27

            Георги Петков Евстатиев, роден на 4.май 1927 година в с. Долно Церовене – Ломско, женен с едно дете на три месеца, средно образование, живущ на ул. “Ш. Петьофи” 39 – София в собствен апартамент.

            Произхожда от реакционно кулашко семейство.

            Съпруга Ефросина Михайлова Евстатиева е родена 1929 г., лекарка.

            Обекта като ученик е бил член на легиона и бранник.

            След 9.09.1944 година също членува в нелегална военна /легионерска/ организация, която е била разкрита през 1946 година и обекта е бил осъден на 2 години и 6 месеца строг тъмничен затвор.

През 1950 година се е изказал, че “събитията се развиват със светкавичен темп, това ще бъде благоприятно за нас, ще дойде нашето освобождение и тогава, аз затворника от конспирацията “Цар Крум” и ти ще бъдем добре”.

            Във връзка със събитията в Унгария и Египет е казал пред съкварталците си, че с вас е свършено и твоят мъж, който е офицер от ВВС ще ми пада на колене.

            Годен е за всякакъв вид вражеска дейност.

            Подлежащи на изселване с него са:

            а/ Съпруга – ЕФРОСИНА МИХАЙЛОВА ЕВСТАТИЕВА, р. 1929 г., лекарка с дете на 3 години – Михаил.

            Да се изсели в село Церово – Ломско. Ще работи земеделие при баща си.

ПРЕДЛАГА: /подпис/

НАЧАЛНИК ЧЕТВЪРТО РАЙОННО У-НИЕ МВР

СЪГЛАСНИ:  1. СЕКРЕТАР ЧЕТВЪРТИ РК БКП: /подпис/

                         2. ПРЕДСЕДАТЕЛ ЧЕТВЪРТИ РАЙСЪВЕТ /подпис/

                         3. ПРОКУРОР ПРИ ЧЕТВЪРТИ РАЙОН /подпис/”

“Строго секретно!

Донася: аг. “Орлин”

Приел: ст. ле т. Ангел Андреев

На 11 октомври 958 г. 17 ч. в я/к

Справка по донесението

Отнася се за Георги Петков Евстатиев

Обект по ОНД – изселен от София в Берковица.

      На 27 септември 1958 г. източника е бил на панаира в Д. Церовине Ломско, там се е срещнал с лицето Георги Петков Евстатиев, бивш жител на Церовине, изселен от София, а сега жител на Берковица по международното положение е казал:

      Предимство в световната политика ще има СССР до м. Февруари 1959 година, тя ще има до тогава надмощиея и успех. Събитията ще се развиват в наша полза, затова, че другите не са готови. След този срок събитията ще вземат голем обрат, предимство ще имат американците, ще задуха другия вятър. Най-късно ние с тебе след година ще бъдем в София отново. Ти много си се отчаял, паднал духом, кураж повече, не губи надежда.

      На източника прави впечатление, че Георги е много укоражен и сигорен в победата на капитализъма.

11 октомври 958 г.

Д. Церовине                                                                                  “Орлин”

      ЗАДАЧА: – При посещение в Берковица да се интересува от Георги има ли “наши” хора  как се държат кои са и проявяват ли се в нещо.

Дал задачата. /подпис/”

            Горецитираните документи са една нищожна част от архивите на ДС, доказващи следенето,  преследването и тероризирането на един млад българин, понастоящем изявен учен-химик – проф. ГЕОРГИ ЕВСТАТИЕВ.

            На любознателния Читател предлагам емоционалното обръщение на проф. Георги Евстатиев към представителите на съдебната система в България:

“Уважаеми Господа съдии,

            Поводът да се обърна към Вас е изключително любопитен. Най-после съм допуснат да се запозная с личното си досие, водено от отделите на държавна сигурност до 1971 г. Съобщено ми бе, че след тази дата по нареждане на министъра на вътрешните работи генерал Семерджиев досието ми е унищожено. Предоставените ми материали са събрани в три папки, наброяващи хиляди страници и обхващат периода 1944-1971 г. От всичко, което е написано и грижливо съхранено, би трябвало да получа “заслуги”. “Да, ама не!”, както се казва. Определението, което ми е дадено от ДС и сега тегне върху моята съдба и предопределя резултатите от всяко мое действие и начинание…

            “Годен за всякаква вражеска дейност” е анатемата за целия ми живот.

            Но нека ви запозная с моята особа и съдба:

            Роден съм на 4 май 1927 г. в семейство, занимаващо се със земеделие. На 17 септември 1944 г. бях арестуван с обвинение, че съм написал и пускал позиви срещу влизането на Съветската армия в България. В края на годината бях освободен. През 1945 г. отново бях арестуван и през 1946 г. осъден за участие в конспиративна военна организация “Цар Крум” срещу народната власт на 2 години и 2 месеца строг тъмничен затвор като малолетен. След това бях изпратен в концентрационния лагер в Белене. През 1949 г. като трудовак бях изпратен в дисциплинарната рота в урановата мина в Бухово. През 1951 г. записах медицина и през 1952 г. ме изключиха. През 1953 г. записах агрономство и през 1955 г. ме изключиха.

Кадрова справка

 

             Изготвена е от отдел “Личен състав” в Централния институт по химическа промишленост във връзка с предложението да получа държавна награда.

           

            Лицето Георги Петков Евстатиев, роден на 4 май 1927 г. в с. Долно Церовене, Михайловградско.

            Осъждан за конспиративна дейност в легионерска организация срещу Народната власт по закон за защита на народната власт, дело № 1327/45 г. на Врачанския окръжен съд на 2 години, 2 месеца и 20 дни строг тъмничен затвор.    Присъдата е изтърпял в затвора, а после е бил на лагер “Пъстината” и “Белене”.

            През 1949 г. постъпва трудовак в Бухово и Суходол.

            През 1951 г. с нередовни документи записва медицина.

            През 1953 г. е разкрит и изключен.

            През 1953 г. е записал агрономство.

            През 1955 г. е изключен.

            През 1957 г. е изселен във връзка с унгарските събития в Берковица, където започва работа като строителен работник, а по-късно става технолог в предприятие за пластмаси.

            През 1967 г. е изселен в Бургаско във връзка с чехските събития, а после въдворен в Кнежа.

            През 1971 г. постъпва в института по химия.

            През 1972 г. е въдворен в с. Минно селище – Бургаско.

            През 1973 г. постъпва отново в института.

            През 1975 г. е назначен за ръководител на секция.

            През 1983 г. е назначен за зам.директор на ЦУВ-КП-София.

            През 1985 г. министър Панков го назначава за директор на завод “Иван Бонов” – Кнежа и за началник на центъра по конструкционни полимери.

            През 1987 г. отново се завръща като директор на научното направление”Конструкционни полимери” към института.

           

            В тази справка кадровите служби умишлено са пропуснали, че:

            През 1959 г. организирах със съгласието на партията цех за преработка на пластмаси, който до 1963 г. разшири своята дейност и стана държавно предприятие “Ком” в Берковица към министерството на химията и металургията. На това предприятие съм назначен за директор лично от министър Георги Павлов, който въпреки моето “минало” преодоля решението на партията да се назначи партиен ръководител. Това предизвикателство не се прие от окръжния партиен комитет, поради което във връзка със събитията в Чехословакия през 1968 г. бях изселен в с. Алфатар, Силистренско.

            Благодарение пак на министър Георги Павлов бях пренасочен “като въдворен със същия режим да се подписвам сутрин и вечер в МВР” в гр. Кнежа. Там ми бе възложено да организирам първото в България предприятие за производство на изделия от реактопласти.

            В Берковица оставих завод “Ком” с 800 работници и специалисти. Заводът се разви успешно и няколко години печелеше знамето на министерството и стана едно от модерните водещи предприятия на химическата промишленост.

            В Кнежа тези успехи продължиха със създаването на единственото в България предприятие за производство на изделия от стъклопласти с широка гама на приложение, в това число и за военната промишленост. 

            Тази моя дейност, подмината от отговорните органи на МВР, е моят атестат като мениджър-промишленик. Тя продължи успешно до 1971 г., след което с конкурс бях приет за научен сътрудник в Института по химическа промишленост.

За съжаление и тук не бях “забравен” от съответните органи. През 1972 г. бях въдворен в с. Минно селище – Бургаско. Там ми бе възложено да решавам някои проблеми на нефтопреработването.   

            След връщането ми в института бях назначен за ръководител на лаборатория, а по-късно и за ръководител на секция с 4 лаборатории. Постигнати бяха значими разработки, някои от които бяха внедрени за отбраната.

            Бях инициатор за създаването на Научно-производствен комбинат за конструкционни полимери. Тази идея се оформи след посещението ми в САЩ в институт в щат Делауер, където бях поканен във връзка с разработения от мен първи в света мост от стъклопласти с товароносимост 1200 тона, предназначен за първокласно шосе.

            Бях назначен за зам.директор на научно-производствения комбинат и директор на научния център към него.

            За цялостната си дейност многократно съм награждаван:

            За принос към отбраната – правителствена награда;

            От Комитета за наука – “За принос към науката” – златна значка;

            От Министерство на химическата промишленост – златна значка;

            От Комитета за наука – “За създаване на нов метод” – златен медал;

            От председателя на държавния съвет Тодор Живков – двутомник с авторски знак “за заслуги към науката и принос за отбраната”;

            През 1976 г. от Министерство на химическата промишленост и Комитета за наука и технически прогрес бях предложен за лауреат, но предложението беше спряно от ДС с “мотива” – “годен, но не е наш!” Предложението за “заслужил химик” бе спряно от ДС с мотив – “Работоспособността му е прикритие за вражеската му дейност към народната власт”.

            Преди три години /2007 г.- бел. Ц.Б./ по случай моята 80-годишнина бях предложен за удостояване с орден “Стара планина”, но това не се случи. Няма друг случай предложение, съгласувано с Министерство на отбраната и Генералния щаб, Българската академия на науките, общинското ръководство на гр. Берковица, където съм почетен гражданин и общински съветник, да остане без резултат! Това е потвърждение за присъствие на старите структури на МВР, които още диктуват съдби, икономика и развитието на страната ни.

            Благодаря на Бога, че ме окриля и ме е дарил със здраве и с хъс за работа. В момента участвам с разработки на изделия за столичното метро.

Имах рядката възможност да се срещна с първия зам.главен прокурор г-н Ситнилски, когото съм запознал с материалите, които представих и на вас. Съветът му беше загрижен и лаконичен:

            “Бъдете по-настоятелен и по-упорит!”

            Отговорът ми беше също точен:

-          Бях настоятелен – щяха да ме изхвърлят от етажа, за което сигнализирах на органите на МВР;

-          Бях упорит – гръмнаха ми колата и ми запалиха апартамента;

-          Тормозът ускори и смъртта на съпругата ми;

-          Не след дълго бях нападнат и жестоко инквизиран – извадени ми бяха и двете ръце от раменете със скъсан мускул на дясната ръка и повече от половин година не бях в състояние да се самообслужвам; като следствие загубих зрение на лявото си око; По повод на заканите подадох молба до МВР, откъдето получих отговор, че въпросните господа Тенчев и Николов от БАТ “Секюрити” са предупредени /цитирам/ – “да не отправят закани и заплахи спрямо Вас, Вашето семейство и вашите служители…”

      Съжалявам, че след приватизацията на института ме изгониха от площадката и блокираха всичко, което успях за десет години да придобия с труда на колегите, техниците и работниците, работили във фирмата ми, някои от които напуснаха страната. Блокираната производствена база от машини и съоръжения, съвременни лаборатории, ивструментална екипировка, суровини и материали, фирмена и технологична документация, възлизащи на стотици хиляди евро са запечатани вече десет години, без да имам достъп до тях, въпреки изложенията, отправени до всички           

инстанции, имащи отношение към проблема.

            Документът с № 27/ У-57 “Строго секретно”, с който Георги Петков Евстатиев е обявен като “годен за всякаква вражеска дейност и подлежи на изселване заедно със съпругата си д-р Ефросина Петрова и 3 –годишното си дете Михаил.…” е анатема, която тежи и сега над семейството ми.

            Щастлив съм, че имам прекрасно семейство- двама сина, една дъщеря, четири внуци и една правнучка. Големият ми син е проф, д-р, ръководител на катедра. Дъщеря ми и зет ми са медици – работят в Германия – тя е лицензиран психотерапевт, а той е кардиохирург. Малкият ми син е инженер-химик, завършил е аспирантура в Германия. В момента работи като специалист във водещо предприятие по нетрадиционни материали.

            Доскоро децата ми не знаеха, че баща им е квалифициран като “враг на народа”.

Всичко, което съм създал за 20 години в промишлеността и 35 години в науката и успехите и признанията, които съм получил като почетен гражданин на гр. Берковица и почетен член на Съюза на химиците в България, е омерзено с този черен печат.

            Досието ми, състоящо се от няколко хиляди страници се основава само и единствено на отказа ми през 1945, 1953 и 1956 г. да подпиша декларация за сътрудничество с ДС. Смайващи измишльотини около моята дейност през тези години! Няма нищо вярно – просто изкуствено създаване на абсурдни ситуации от хора, за да оправдаят служебното си положение. Въпреки законното основание да получа полагаемите се обезщетения за пребиваването ми в затвора, лагерите и изселванията ми, не съм се възползвал от тази възможност.

            Още съм в кондиция, работоспособен и продуктивен. Това показах и миналата година, когато скочих с парашут от 3500 метра – 50 секунди свободно падане със скорост 350 км./час, за което имам сертификат. Неофициално съм единственият на 82 години парашутист в Европа.

Извинете за емоционалността ми!

С уважение,

Ст. н. с. инж. Георги Петков Евстатиев”

            Евентуалните коментари по гореописаното оставям на всички онези, които изповядат все още ценности като справедливост, хуманизъм, възмездие.
"

Nadia

  • SEO sr. member
  • ****
  • Posts: 285
  • SEO - karma: +81/-0
    • View Profile
Неща от bonchina 16
« Reply #35 on: January 03, 2017, 12:34:14 AM »
Друго:
"Един диалог между Манол Велев и проф. Георги Евстатиев



Няколко дни преди стрелбата срещу бизнесмена

Някогашният “герой” от секретните архиви на Държавна сигурност – проф. Георги Евстатиев, основател на едно от първите държавни предприятия на химическата промишленост в България – завод “Ком” в гр. Берковица, решава да участва в приватизацията му през 2003 г. След поредица от лъжи професорът разбира “колко гадно е всичко”.

            Предприятието става собственост на бизнесмена Манол Велев, който впоследствие обявява конкурс за директор.В него участват няколко кандидати, но го спечелва проф. Евстатиев, познавайки в основи предприятието като негов създател. Не защото е “по-умен” от останалите.

            Тук предавам диалога между Манол Велев и бъдещия директор на завод “Ком” след спечеления от него конкурс, както го предава проф. Евстатиев:   

“- Браво, бе! Кажи кой си, какъв си? – бяха въпросите на Велев.

В този момент влиза Георги Крумов от с. Бързия /община Берковица/ бел. Ц.Б./

- Ти познаваш ли го? – пита Велев.

- Това е най-големият…- отговаря Крумов.

- Е, аз съм ударил тотото! – заявява Велев.

- Какво става? – недоумява Георги Крумов.

- Той спечели конкурса.

- Ти си говорил с Господ! Знаеш ли кой е Гоцо? – /С Георги Крумов бяхме съученици –бел.Г. Е. /

- Кажи сега какво искаш ти? – пита Велев. – Ставаш директор на това предприятие.

- Искам да платите всички данъци на предприятието. /Г. Е./

- Няма проблеми. /М. В/

- Да платите осигуровките на работниците. /Г. Е./

- Няма проблеми. /М. В./

- Искам да платите заплатите на работниците, които не са получавани шест месеца./Г. Е./

- Няма проблеми – отново заявява Манол Велев. – Абе…кажи за себе си какво искаш? Каква заплата искаш?

- Не искам никаква заплата, докато не тръгне предприятието. /Г. Е./

      Професорът допълва:

      “По списъчен състав работниците бяха около 230 души. Възстанових всичко, тръгна много добре производството. Но поради разногласия в становищата, след един месец напуснах. Велев ми предложи да го взема под наем. Спазарихме 10 хиляди лева наем и с 15 хиляди лева предварително да гарантирам оставането си в предприятието в рамките на три години, които впоследствие възстанових…

Работата тръгна добре, но за труда си не получих никакво възнаграждение, макар че членовете на Борда на директорите с председател инж. Върбанов и Илия Божинов ми определиха месечно възнаграждение от 2 хиляди лева.

      Посетих международен панаир в Дюселдорф, където на пет години се демонстрират постиженията на пластмасо-преработващата промишленост. След като представих визитната си картичка на една фирма, ме поканиха за специален гост. Президентът им, г-н Цимермен, пристигал същата вечер от Париж и желаел да му бъда гост за вечеря. Оказа се, че ме запомнили от някаква конференция, на която съм бил един от докладчиците и веднага ми предложиха:

      “Ние ще предоставим оборудване по Ваш метод и ще купуваме 80 % от продукцията, 20 % ще давате на Ловеч”.

      Обещаха да подпишат договор най-малко за пет години. Съобщих това на Манол Велев, както и че ще сключа този голям договор.

      “Аз ще го сключа!” – беше светкавичната му реакция.

      “Но, моля ти се…това не може да стане” – отговорих на Велев.

      “Добре…Добре…”

      Отивам, преливащ от радост, в Берковица и пускам факс на г-н Цимерман. Той потвърждава, че пристига в София на 15 март в 16 часа /2001 г./ На тази дата синът ми има рожден ден и това подсилва радостта ми. Сутринта на същия ден ми се обажда Манол Велев:

      “Ще приемеш ли един работен обяд?”

      “С удоволствие!” – отговорих, неподозирайки какво предстои.

      …На срещата ми беше трудно да се ориентирам в поведението и вулгарния му език.

      “Подпиши това нещо!” – нареди ми Велев. Беше анекс към договора. Прекратяваше го едностранно.

      “Но как!…Аз съм вложил технологии, пари, доверие!”

      “Подпиши!…Подпиши!”

      “Няма да подпиша това нещо!” – продължавах да упорствам.

Влизат двама боядисани, с пера.

      “О, вие сте направили сценария” – съвсем спокойно реагирах аз.

      “Тоя не ще да подпише!” – съобщава им Велев.

А те само ръмжат…

Ще ви спестя начина на моето “излизане” оттам.

Шофьорът ме чака, вдигам телефона и се обаждам на нашите в Берковица. Всичко това се случва в промеждутъка между 12 и 15.30 часа. Работниците в Берковица ми съобщиха:

      “Преди 15 минути тук дойдоха дегизирани около двадесет човека, запечатиха предприятието и казаха всички да напускат.”

      Но нямаше как да избегна срещата си с германския гост г-н Цимерман.

      “Искам да Ви съобщя нещо много неприятно – отчаяно започнах опита си за спасение. – Ние сме крайграничен град, там става нещо със сърбите и са блокирали изцяло пътя.!”

      “Утре не може ли да стане?”

      “Най-малко след една седмица…не се знае!”

      Гостът се намуси, обърна гръб, презавери си билета и в 18 часа отпътува обратно за Германия. Берковица беше блокирана. Обърнах се за самоуправство към адвоката Исай в Монтана, който е берковчанин. След три дена ме върнаха. След пет дена отново ме изгониха. Работниците бяха в стачка. Дойдоха от Монтана и всичко снимаха. Шест-седем пъти ме вкарват и ме изкарват. Премянов и Весела Лечева отиват в Главна прокуратура и разбира се, не зная какво са говорили с главния прокурор Никола Филчев…

      Започнахме дела. Къде ли не писах! С 1180 подписа до Председателя на Народното събрание през царско време, до Главния прокурор, до Министерски съвет, до всички “най”!…Никой не отговори. Един прокурор ми каза: “Бъди настоятелен!” След като ми гръмнаха колата, запалиха апартамента ми и предизвикаха преждевременната смърт на съпругата ми, последва въпросът:

      “Съмняваш ли се в някого?”

Ако се съмняваш в някого, трябва да кажеш. Как да кажа? Някой е говорил нещо и затова ме питат:

      “Какви са Ви взаимоотношенията с еди-кой си?”

И какво от това? Казваш какви са, засилват се и…нищо.

      …Поканих Манол Велев на 80-годишнината си, за да му покажа, че не съм мръсник. Бях ангажирал ресторант за 80 души, но се събраха около 200. Реших да се обадя на Велев и вдигам телефона към три часа:

      “Какво искаш, да ме скандалиш ли?”

      “Ела, да разбереш, че трябва да се извиниш за много неща!”

      Но не дойде. След празника ми се обади по мобилния телефон:

      “Къде си бе, пич?”

      Срещнахме се в бензиностанция “Еко” до завода за електроника. Велев ми поднесе някакъв скъп парфюм.

      “Искам да ти продам предприятието” – изненадващо заяви той.

      “Нямам пари! Нали ме съдиш!”

      “Ще ти изкарам един заем и ще ти призная парите”.

      “Ти го бутна на разни чакали, те изнесоха и унищожиха всичко, което имаше.”

      В това време дойдоха някакви яки мъжаги.

      “Ей…Забравих!…Ще се видим утре или вдругиден…сега имам среща на много високо ниво!”

      Остави десет лева на масата. Станах и аз и си забравих подаръка…

      След няколко дена го гръмнаха. Тогава бях на съвещание в Съюза на химиците. Казах си: “Ужас!” След пет минути всички ми се обаждат, включително и дъщеря ми от Германия:

      “Татко, не му мисли нищо лошо? Нека оживее! Иди и запали свещ за здраве!”

И вярвайте – направих го…Искам да оживее, за да му натрия носа. Преди месеци откриваше на Петте кьошета, където беше кино “Иван Вазов”, едно бинго и ме среща:

      “Ей, професоре! Здравей, бе!”

      “Здрасти!”

      И напсува: “Да……..!”

      “На кого?”

      “На ония…и на оня, твоя приятел, министъра /Любо Дачев, той почина. /бел. Г. Е./
"

Nadia

  • SEO sr. member
  • ****
  • Posts: 285
  • SEO - karma: +81/-0
    • View Profile
Неща от bonchina 17
« Reply #36 on: January 03, 2017, 12:38:08 AM »
Следващото:

"“Ще трошим дискове и ще режем глави!”



На основание изложените в открити писма до президента, премиера и Народното събрание мотиви /с които имате възможност да се запознаете по-долу/ няколко сдружения в България предлагат на Министерски съвет на РБ следните мерки:

    1.      Да бъдат отстранени от работа следните длъжностни лица:

Димитър Дерелиев – заместник министър и председателстващ Съвета за защита на интелектуалната собственост при Министерство на културата;

      Георги Дамянов – Директор на Дирекция “Авторско право и сродни права” в Министерство на културата;

      Да се прекрати ползването на услугите на т. н. “независим” консултант от Министерство на културата – Георги Саракинов – за каквато и да е работа, свързана с авторското право и сродните му права /искано писмено от трима поредни министри на културата, включително и от настоящия – Вежди Рашидов/.

 

            2. Спиране по-нататъшното разглеждане на внесения в Народното събрание Проект на Закон за изменение и допълнение /ЗИД/ на Закона за авторско право и сродните му права /ЗАПСП/; Етап – обсъждане в Комисията по култура, гражданско общество и медии /септември 2010 г./, връщането му в Министерство на културата за цялостна преработка на чл. 40, включване на чл. 26 и цялостното усъвършенстване на закона.

            3. Съветът за интелектуална собственост да предложи на Министерски съвет План за стартиране изпълнението на чл. 26 от Закона за авторско право и сродните му права /ЗАПСП/ и за събиране на натрупания дълг от фирмите-длъжници за последните пет години, чието изпълнение да започне до края на 2010 г.

 

            Вносители на откритите писма с горните предложения са:

            Сдружение “Европейска агенция за защита на изпълнителски, продуцентски и авторски права /ЕАЗИПА/”.

            Председател на УС – Кирил Икономов, композитор

            Сдружение “Нехудожествена литература – България”

            Председател на УС – Здравка Сиракова, продуцент

            Почетен председател – Евгения Божилова

            Сдружение “ИЗА – АРТ”

            Председател на УС – Александър Радославов

            Сдружение “ИНТЕРФИЛМАРТ”

            Председател на УС – Здравка Сиракова

            Национална Асоциаци за дизайн и реклама

            Председател на УС – проф. д-р Сашо Драганов

            Съюз на преводачите в България

            Артистаутор

            БИПА

 

МОТИВИ

за внесените открити писма и предложения

            Неплатените компенсационни плащания от около 180 фирми, произвеждащи и внасящи апарати и носители за репрографиране и копиране на творби, дължими по чл. 26 от Закона за авторско право и сродните му права /ЗАПСП – от 1993г./, за последните 5 години възлизат на около 300 милиона лева.

            Въпреки внесените анализи, информация за извършеното и предложенията, поради ненамеса на държавата не са наложени предвидените по закон санкции на незаконно обогатяващи се фирми в България. За да бъде събрано дължимото не са предприети нужните мерки и от Министерство на финансите, НАП, Агенция Митници и др., които са задължени да сторят това. Пасивността на държавата по този проблем ощетява правоносителите от секторите култура, изкуство и наука, национален фонд “Култура” и националния бюджет.

            Любопитният въпрос е: Кой има най-голяма сметка от това будещо съмнения бездействие?

            По данни на организацията за колективно управление на права, кражбата, продължаваща у нас вече 15 г./и както стана ясно възлизаща на около 300 млн. лв. само за последните пет г./, се разпределя по следния начин:

            Около 60 млн. лв. се дължат на Национален фонд “Култура”.

            /По закон от всяка постъпваща сума, преди да бъдат осъществени плащанията на правоносителите, организациите им отчисляват 20 % за фонда./ Тези средства, с които фонд “Култура” никога не е разполагал, са предназначени за изпълнение на проекти в трите творчески сектора.

            Поне 30 млн. лв. са щетите от неплатени данъци в общинските бюджети.

            /Тъй като значителна част от авторите и изпълнителите /в т. ч. хорове, фолклорни и др. групи и състави/ са със записи на изпълнения и творби на аудио- и видео носители – на музикални и аудиовизуални творби. На носители отдавна са и творби на нехудожествената литература /научна, публицистична, визуални изкуства, дизайн и т. н./

            Основната част от натрупаните задължения – почти 70 %, е на правоносителите – автори на свободна практика или работещи в издържани от бюджета институти в културата, но и в сектора образование и наука.

            Въпросът, освен социален, касае и развитието на цели жанрове или направления на съвременната българска култура…

ОСНОВАНИЯ

за спиране по-нататъшното разглеждане в Народното събрание на Проект на Закон за изменение и допълнение на Закона за авторско право и сродните му права /ЗИД на ЗАПСП/, внесен от Министерство на културата

-                      В обсъждането му по-голямата част от действащите организации за колективно управление на права в България не са имали възможност да участват и да защитят интересите на създаващите произведения от секторите литература, изкуство и наука – обект на закона. Даденият от зам.министър Димитър Дерелиев писмен отговор-обяснение на Кабинета на Министър председателя с неверни факти и изводи /според вносителите на писмото и предложенията/, има малка връзка с поставения проблем – събиране на дълговете и усъвършенстване на ЗАПСП по чл. 26 и чл. 40.

      Отговорът на зам.министър Дерелиев внушава:

                  Монополизмът при управление на правата е полезен, /без никакво доказателство за това/;!

      Повечето от организациите за колективно управление на права у нас нямат нужния финансов ресурс, за да развият необходимия административен капацитет за ефективна работа! Подминават факта, че след като правоимащите не получават дължимите им се плащания за права, трудно издържат и създадените от тях организации;

      Поставяните проблеми са обект на частното право, поради което Министерство на културата и институциите не могат да се намесват! Пропускайки, че именно на тях е възложен контролът за изпълнение на ЗАПСП и санкциите спрямо нарушителите.

      Министерство на културата любопитно защо пропуска обстоятелството, че и неговият Национален фонд “Култура” е “правоимащ” по закон, а следователно – и обект на кражба 17 години. Остава предположението, че “ненамесата” на тази институция по трудния казус ще й донесе повече дивиденти /материални или други/, отколкото разрешаването му, т. е. – вероятност за корупция! Премълчава и факта, че ако от есента на 2009 г. бе изпълнило задълженията си по направените предложения и бе наложило предписаните от закона две символични санкции на фирмите, в момента в бюджета на Министерство на културата и на националния фонд “Култура” приходът само от тях би бил 1,6 млн. лв.   

            След като фирмите, задължени да плащат за копи- и репро права не са платили нито лев за 17 години, според министър Дерелиев трябва да се преразгледа определения процент на компенсационните отчисления в закона, за да започнат да ги плащат!

            /Но не предлага намаляване или поне разсрочване на плащанията на данъците на правоимащите от секторите литература, изкуство и наука, след като само през последните пет години те са обект на кражба от над 300 мил. лв., срещу което институциите не са наложили дори една санкция. Реализираните от фирмите обеми незаконни печалби са над милиард за първите 15 г. от влизане в сила на закона. /

            Причината за неотложност на събиране на дълговете е, че кражбите от фирмите по чл. 26 са 100 %. Обемът от тях са щети за трите творчески сектора – литература, изкуство, наука в размер на над 1 млрд. лв., но задълженията за последните пет години са все още събираеми. Министерство на културата също “пропуска”, че ако несъбираеми за него са 200 млн. лв.-по старите данъчни закони /с които фонд “Култура” финансира и проекти на бюджетно издържани културни институти и читалища/, все още събираеми са 60 млн. лв.

            Замисълът за усъвършенстване на ЗАПСП с нов вид ЗИД е:

            Допълване на чл. 26 за дължимите компенсационни отчисления – най-вече с текстове в няколко други закона, за да се осигурят по-добри условия за събиране плащанията он задълженията и се облекчи работата на институциите.

            Да се направи по-подробна разработка на чл. 40 – за сдруженията за колективно управление на права, за да се гарантира по-голяма прозрачност и възможност за контрол над дейността им, тъй като плащанията по чл. 26 се събират само от тях.

            Необходим е отговор на въпроса – Действията на Министерство на културата са само недопустимо лобиране за чужди и незаконни интереси в нарушение на законните интереси на правоимащите от сектори литература, изкуство и наука, Национален фонд “Култура” и държавния бюджет, или корупция?

Последици от обсъждания ЗИД, ако той влезе в сила:

 

            Поне 4 от действащите понастоящем сдружения изкуствено ще бъдат превърнати в монополни организации.

            Освен че ще бъдат ликвидирани по-голяма част отсъществуващите днес организации, ще се стигне до последици като тази, че от няколкото организации за колективно управление на права на фотографите, например, ще остане само най-рано регистрираната по време. Докато втората е с най-голям принос за решаването на въпроси на целия жанр.

            Последицата от въвеждането на текст, че организациите, които през последните 5 г. не са събирали и разпределяли възнаграждения, няма да бъдат регистрирани като такива за колективно управление на права, е: ще бъдат закрити 27 организации и ще останат само 5 – най-старите: МУЗИКАУТОР, ФИЛМАУТОР, АРТИСТАУТОР, ТЕАТЪРАУТОР и ПРОФОН.

            Тук липсва логика – Това, че в резултат на системните кражби в повечето организации няма постъпления през последните 5 /или повече/ години, не може да бъде “отсяващо” условие за леквидирането на организациите – и то по закон, след като плащанията за членовете им са дължими – от 17 г. , а за последните 5 – събираеми! Пак по закон!

            Министерство на културага ще остави без нито една организация и сектора “Наука”, в случай, че този ЗИД бъде приет!

 

            /Пълния текст на гореспоменатите документи заинтересованите могат да прочетат в офиса на Сдружение “Европейска агенция за защита на изпълнителски, продуцентски и авторски права” в столицата./
"

Nadia

  • SEO sr. member
  • ****
  • Posts: 285
  • SEO - karma: +81/-0
    • View Profile
Неща от bonchina 18
« Reply #37 on: January 03, 2017, 12:46:49 AM »
Следващото от нея:

"Зад кулисите на властта – Как се продават бебета?



Цинизмът на днешния властник
Минало и настояще- една гноясала връзка

Ще започна историята с един празник – 8 септември, ден на гр. Берковица. Годината е 2010. На посещение в Берковица е президентът на РБ Георги Първанов. Жестът към местните управляващи и населението е повече от трогателен. Домакините са се постарали в сценария. След година предстоят нови избори, все пак. Има всичко: “Луна-парк”, знамена, балони, музика, павилиони на гостуващи търговци с лакомства и невероятни “подаръци”. Организацията е перфектна – на площад “Йордан Радичков” е стълпотворение от любопитен и развеселен народ, жадуващ зрелище. И го получават: приветствия, награди, почести, песни и танци…колко му трябва на народа?

            Последен има думата г-н президента. Ловък и опитен политик, безупречно владеещ хватките на дипломацията, без значителни усилия успява да разнежи публиката. Лесно се печели симпатия в тези български ширини, стига да провокираш изчезващото чувство за значимост, за законна гордост от постиженията на твой почитан земляк и…президентът припомня емблематичи мисли на мъдреца-земляк Йордан Радичков. Всички са омилостивени, трогнати и доволни!…Не, не всички! Помежду си присъстващите реагират по своему – никой не им дава думата да поставят на президента тревожещи ги и неотложни въпроси за пенсиите, за безработицата, най-голяма в страната, за бедността, за “свършека” на родния край. И…както би казал Милан Революцията  - и аз бях там.

            Имах намерение да се възползвам от гостуването на президента и да му връча в писмен вид една от технологиите за кражба от държавата. Не че той не ги познаваше! Постарах се доста, но от първи опит не успях. Темпото, с което първенецът “разглеждаше” в ОНЧ “Иван Вазов” изложбата на местни творци и занаятчии, както и “постиженията” в Берковско, беше вихрено, а “интересът” на президента беше повече от протоколен. Но децата сияеха и очакваха похвали. Нали е висока чест самият президент да спре пред теб и да те заговори!

            Междувременно се случи нещо любопитно и изненадващо, касаещо мен самата. Двоумейки се дали да поема по освободеното от президентската охрана място пред читалищната сграда в посока към президентската свита, виждам идващия към мен секретар на Общинска администрация. В момента, в който бях готова да поздравя, той преминава край мен, но…не ме познава! С този субект се познавахме отдавна, години поред бяхме колеги в общинска администрация, а и преди постъпването му там се познавахме като “съграждани”. Нито ме “позна”, нито поздрави! Поведението му ме изненада, тъй като в минало време той сполучливо и навсякъде демонстрираше “открит” характер, дружелюбност и контактност, с една дума – умееше да общува с всички. Макар че подобни качества не са типични за един бивш военен.

            Този на пръв поглед съвсем незначителен епизод в деня на празника на Берковица си има и своята предистория, както и логично обяснение. Никак не беше трудно да се досетя, че подтекстът в поведението на г-н секретаря се коренеше дълбоко в минали събития и най-вече в един необичаен телефонен разговор, който той провежда с мен през зимата на 2009 г. Но за да стигнем до него, ще се случат поредица главозамайващи събития, малка част от които вече съм описала през 2002 г. 

Участниците в тях присъстват и в миналото, и в настоящето. Предрешават и диктуват събития и съдби, “пишейки” с делата си една позорна история за родния си край.

Предисторията

 

Как се търгува с извънбрачни новородени бебета?

Късата памет и безотговорност на държавните институции

 

            Тук ще стане въпрос за абсурдната технология, с която се продаваха извънбрачно родени деца без съгласието на собствените им майки; раждането и отказването от деца без знанието на собствените им бащи; за престъпност с чудовишен облик; за престъпната и консуматорска природа на хора, оторизирани да защитават закона и самите нас; за подлостта и чувството за безнаказаност у истински престъпници, насочващи оръжие срещу всеки, дръзнал да защити интересите им.

До болка познато! Стартира в началото на жадувания “преход” към нов, “демократичен подем”. Но и днес съпътстващо живота, сънищата, мечтите ни.

            Днес, някъде в столицата, упражнява професията си “акушер-гинеколог”, бивш служител на болница в гр. Лом – изгонен оттам, бивш служител и на болница в гр. Берковица – изгонен и оттам с дисциплинарно уволнение. И дано само “бивш” търговец на бебета! Вероятно става ясно, че този “бивш” е лишен по повелята на закон да упражнява “легално” професията си. Но както многократно вече е доказано, в страна на абсурди като нашата няма невъзможни неща. Този лекар е сред главните герои в настоящата история.

            Властите в гр. Берковица го приютяват безапелационно и гинекологът започва да си разиграва коня, години несмущаван от никого. Благодарение на него в Берковица идват, за да раждат децата си наивни момичета от Лом и областта, на които специалистът предлага офертите си за гинекологична и родилна помощ. Каналът Лом – Берковица става постоянен, сигурен и най-важното – доходоносен. Но за девойките този “жест” е благороден, защото ги спасява от бъдещо унижение, презрение и пренебрежение в обществото, поне според философията на родителите им. Но героят-“благодетел” се заиграва до такава степен, че се самозабравя. Една след друга девойките идват и си отиват, оставяйки след себе си по един нещастен живот, чието бъдеще определят безскрупулни и необезпокоявани до този момент от никого, личности.   

            Другият главен герой в историята с бебетата понастоящем е юрис-консулт в община Берковица! Но…”нищо не е забравено и никой не е забравен”, макар че тези думи овенчават най-трагичния период  в съдбата на народа ни – баташкото клане! Е, тук не става дума за клане, само за търговия с жива плът! С детска плът!

Адвокатката е поела отговорна функция – тя ще движи и ръководи“търговското разпределение” на извънбрачните новородени в качеството си на “близка” на гинеколога. Двамата се утвърждават като прекрасен тандем, чиито действия са добре обмислени и синхронизирани.

Властта не си “мърси” ръцете

 

            След констатираното фалшифициране на пристигащи от Родилно отделение на берковската болница документи на новородени, служителка в съответния отдел на общинска администрация, оформяща Актовете за раждане на бебетата, преценява, че е задължена и в правото си да сигнализира на по-висшестоящи органи и институции. Докладва на прекия си ръководител, тогава и. д. кмет на общината, съдебните власти и прокуратурата. Реакция – никаква. Но твърде съмнително и безпрепятствено новородените започват да се препращат и приемат от различни Домове за деца, без предоставяне на ясна и точна информация за бъдещата им съдба. За едно и също дете постъпват противоречиви сведения – и “осиновено , и “неосиновено”.

            Оказва се, че за развихрилия се незаконен трафик на новородени в страната и чужбина са осведомени почти всички “отговорни” институции в градчето, овластени да контролират изпълнението на законите и преследнат нарушителите им. За действията на търговците на деца вече се знае и в столицата. Служителката сигнализира и в местната преса, обществеността научава за всичко, случващо се в местната болница и по етажите на местната власт, но безотговорност, страх или лични интереси пречат да се разбули истината докрай. Зашумява се и в централната преса. Журналисти от столицата посещават градчето, за да се запознаят със случая. Но си заминават, умело манипулирани, “предупредени” или уплашени да огласят това, което със сигурност са открили с професионалния си журналистически усет и ерудиция. Но странно защо “не достигат” до извора – до служителката и до документите!

            В същия период драматично събитие раздвижва духовете задълго. Девойка от друго населено място ражда в берковската болница извънбрачно дете. И неговата съдба е предопределена. Действащите в търговската схема лица правят опит да скрият следите на бебето и успяват. Донякъде. Но съвсем изненадващо за всички, майката, след мъчителна битка със съвестта си, решава да прибере рожбата си. Намерението й обърква всичко. Тя напуска болницата, като споделя с персонала, че ще се срещне с бащата на детето и тогава ще вземе окончателното си решение. Само след един ден се връща в болницата. Но детето вече е продадено! От родилно отделение го изнасят по време на отсъствието на майката две непознати жени – същите, които случайно среща в този момент на входа на болницата Управителят на здравното заведение. Този факт той си спомня на следващия ден по време на разпит на завеждащия родилно отделение.

            На разговора присъства следовател от полицейско управление, служителката от общинската администрация и управителят на болницата. Гинекологът с ирония подхвърля на присъстващите всевъзможни документи, нямащи нищо общо с разследвания случай и категорично и цинично заявява, че няма да издаде “тайната” за местонахождението на новороденото! Изумената служителка, неповярвала на случващото се, скача вбесена и изкрещява срещу циника:

             “Как! Вие, господине, искате да кажете, че аз вчера съм родила детето си, оставила съм го за един ден във Вашите ръце, а Вие го давате някъде и отказвате да кажете къде е!…Що за престъпление е това!”

            Но докторът сякаш е изгубил всякакво чувство на срам и най-малкото на неудобство. Да не споменаваме за “отговорност” пред полиция и който и да е друг представител на местната власт. Просто изпълнява успешно ролята на клоун в едно великолепно стъкмено от самия него цирково шоу. А лицата на другите двама присъстващи изразяват само недоумение и безпомощност. След скандала управителят на болницата, ненамиращ изход от абсурдната ситуаци, любезно подканя проверяващите да напуснат кабинета на един вече несъмнен престъпник! В своя кабинет той потвърждава личната си безпомощност и разказва за случайната среща с жените, изнесли дедето от болницата. Часове след инцидента и. д. кметът с негови колеги забелязва да излизат от града с автомобил шефът на Родилно отделение, придружаван от адвокатката. И както би могло да се очаква, наскоро майката променя изцяло показанията си.

            След този случай и. д. кметът е информиран, че на входната врата на скандалната адвокатка някой е написал приблизително следния текст: “Убийца! Не забравяй, че и ти имаш дете!” Но “оплакване” до полицията не постъпва. Съвсем резонно.           

            Тогава емоциите са толкова силни, че служителката не си задава въпроса, но след години се пита: Ако завеждащият нямаше сигурен и стабилен гръб, щеше ли да има смелост и кураж за подобни действия?

            Разкритието за изтъргуваното новородено е сензационно и покъртително за широката общественост, но не и за специализираните звена в съдебната система – полиция, съд, прокуратура. За подобна, достигнала до тях информация, споделят районният прокурор и началникът на РПУ в града. Но тогава никой няма желание да си “мърси” ръцете. Това е един от изводите. Вторият е: Не се знае кои точно са “двигателите” на този процес! Може би част от същите, които не желаят да се “цапат”!

Кой е “силният гръб”?

 

            “Някой” започва усилено да стопира работата в отдела на Общинска администрация, където пристигат от Родилно отделение и се оформят документите на новородените. Дълго време не се предоставят в законоустановения за това срок. Служителката, оторизирана да ги обработва, внася докладна за случаите на фалшифицирането им  до кмета и прокуратурата. Присъствала на злополучния “разговор” в болницата, тя е изпращана и на други “разговори” и “проверки” в РПУ, Районен съд, Районна болница. Управляващите умело демонстрират “активност” и “загриженост” за случващото се!

            Със създаването на публичност на разкритията с новородените чрез местната и централна преса се завихря обществен скандал, в чийто център се озовава и общинската служителка, превърнала се в крайна сметка в изкупителна жертва. Започва следствие, заформя се съдебно дело, но…само толкова. Скандалът е потулен. Публична тайна остава твърдението, че в “голямата игра” основна е ролята на “големите пари”! За жалост!

“Безсилието” на властта

 

 

            Следва период на затишие. В тези дни Общинска администрация е посетена от местен жител, юрист, живеещ в столицата, който споделя, че гореспоменатата адвокатка е известна и в столичните среди с около 40 продадени новородени! Но това не смущава все още никого. И няма кого да смути.

След отправяне вече на заплахи към служителката и семейството й, тя решава да се „брани“ сама. Включва се в курс за „Дейности с огнестрелно оръжие“. Този факт е сензация за изцяло мъжката аудитория на ръководители на предприятия и охранители. А и едва ли са допускали абсурдността на мотивите й за подобно решение! То изглежда „налудничаво“ за „широката общественост“ в малкия град и проявеното любопитство няма как да се прикрие. Колежка на „курсистката“ се престрашава и пита:

„Курсът за оръжие има ли нещо общо с изчезването на бебетата?“ Но как ли е можело да й се отговори?

Въпреки всичко търговската фиеста продължава. Майка на три деца ражда четвърто. Бащата, работещ в друго населено място, рядко посещава семейството и не успява да „усети“ и да разбере за този факт, майсторски прикриван от съпругата му. Детето е нежелано и майката иска да го изостави, като за тази цел ангажира отново местната адвокатка, специалист в тези дела. След уреждане на паричните взаимоотношения нотариус „обработва“ отказа от новороденото, като заверява нотариално документа,  фалшифицирайки подписа на бащата. Детето е изпратено в София!

Но…в един момент майката изисква от адвокатката копие от „отказа“, което категорично й е отказано. Тя се обръща за съдействие към Общинска администрация и полицейско управление. Но никой не е в състояние да реши проблема й! А и адвокатката не би допуснала подобна грешка – представянето на копие от договора автоматически уличава нея и нотариуса в извършено престъпление! Но на среща с и. д. кмет и началника на Полицейско управление майката разкрива цялата истина, която се записва на касета /според кмета/. Но управляващите са „безсилни“!

Общинската служителка не издържа на тези издевателства срещу закона и истината  и въпреки несъгласието на кмета заминава за столицата и посещава болницата, където проучва, че е настанено временно детето. Успява да пристигне, преди то да е „пренасочено“ за някъде. Легитимира се и получава копие от прословутия фалшификат, за който болничният персонал и не подозира. „Охранявана“ от кмета на път за Полицейско управление  го предоставя на началника на управлението, с което решава, че е изпълнила дълга си като служител, човек и майка. Но изпитвайки съмнения, че очевадното доказателство за извършено престъпление от няколко защитници на закона е попаднало на мястото си!

Междувременно отново се задейства изобретателността на същите субекти, реализирали престъпната схема и отново в съучастие със същата майка. Наложително е все пак да се спасяват. Нотариусът, обезпокоен за кариерата си, посещава родното място на родилката – многодетна майка и след умела „обработка“ на съпруга й, чийто подпис в нотариално заверения документ е фалшифициран, се оказва, че бащата „е дал съгласието си по телефона!“…

И гаврите на властта нямат край!     

 

Новият градоначалник влиза в играта

 

 

Новоизбраният кмет включва в екипа си същата адвокатка, станала печално известна с трафика с новородени. Само броени дни преди това, в неофициален разговор с него, главната редакторка на печатния орган на общината споделя притесненията си около избора на новия юридически консултант на кмета и общината, като за най-неподходящ посочва въпросната адвокатка. Уви! Именно тя отпочва „делата“ на общината. За кратък срок след пристигането си тя внася със „съветите“ си хаос в работата на общинското звено, занимаващо се с новородените. Отново същата главна редакторка предупреждава кмета, че с действията си адвокатката „разчиства лични сметки“, което фактически разстройва работата на цяло звено в структурите на общинска администрация.

Но новият кмет е в еуфория от постигнатата изборна победа, „приобщен“ и устремен впоследствие към откриващия се нов хоризонт за облагодетелстване, неотклонно следва съветите на своя юрис-консулт, които, разбира се, го устройват на сто процента. 

С новия мандат започва и ново развихряне на скандала с бебетата. На 15 май в гр. Вършец, в домашно мазе /по признанията на дядото на новороденото/ се ражда извънбрачно дете, което е докарано впоследствие заедно с майката в Районната болница поради влошеното здравословно състояние на родилката. Необходимият документ „Съобщение за раждане“, изпратен от родилното отделение на болницата, пристига в законоустановения срок в съответната служба на Общинска администрация с подпис на майката, подпис и печат от здравното заведение. В него е отбелязано, забележете, че детето е „родено в болницата в Берковица“, в „присъствието на лекар и акушерка!“ В графата „Местожителство“ и „Местоживеене“ е отбелязано гр. Монтана, Дом „Майка и дете“, тъй като майката е решила да се откаже от детето. След като тя представя „Декларация за отказ“ от детето си, заверена нотариално в Районен съд, служителката в съответния отдел издава „Акт за раждане“, който майката получава чрез положен от нея подпис в Актовата книга. Привидно дотук всичко е наред. Впоследствие служители от АГО на същата болница съобщават на общинските служители, че този адрес, посочен в болничния документ за пребиваването на детето, не е верен. От кметството изискват нов документ с вярно посочен адрес за местонахождението на детето след изписването му от родилно отделение.

След публикация в местната преса от болницата изпращат втори документ с подпис и печат и с подписа на майката, в който отново е отбелязано раждането на детето в „здравно заведение“/!/ и „в присъствие на лекар и акушерка“/!/, с допълнение в графата за местожителство и местоживеене – освен Дом „Майка и дете“- Монтана, е „допълнено“, че „на 16 май /забележете! – светкавично, веднага на следващия ден след раждането му!/ детето е преведено в НИК-ВМИ-София, клиника по неонатология!

След скандалното разкритие, че детето не е родено в болницата и не „в присъствие на лекар и акушерка“, завеждащият Родилно отделение, /нашият познайник от сензационния „разговор“ с „тайната“ за местонахождението на вече познатото ни друго извънбрачно родено бебе/ стъкмява поредната си гавра с държавните служители, както и със своите работодатели в болницата, като изпраща трето/!/ пародийно „Съобщение за раждане“, в което не посочва нито името на майката, нито местоживеене и местожителство на новороденото, но пък с любопитна „корекция“ – детето този път е родено „у дома“ /но не беше в Берковица, както е отбелязано, а в гр. Вършец!/ и „без присъствие“ на лекар и акушерка“!…И полага собствения си подпис като „Зав. АГО“!   

След настоятелно изискване от болницата на документ с пълно и вярно съдържание, в който се посочва действителното местонахождение, където ще бъде изпратено  детето след временния му болничен престой в неонатологичната клиника в столицата, един от отговорите е: „То може и да умре!“

Тези нагли, цинични и безотговорни действия, почитаеми Читателю, са неизменната част от престъпната технология за трафик на деца в България, която се вихреше в средата на 90-те!

…Работата в кметството е блокирана, респ. и на служба „ЕСГРАОН“ в областния град, където по закон се придвижва документа на отказаното новородено. За възникналата неразрешима ситуация служителката уведомява устно кмета. Нареденото от него е да се подготви докладна до ръководителя на болницата, в която да бъде „помолен“ служителите му да изпълнят задълженията си, оформяйки точно и ясно документа на новороденото. Нареждането е изпълнено. За случая вече са уведомени и ресорния на отдела, и новоназначения/!/ юрис-консулт, който „съветва“ служителите „да не се занимават повече със случая“, а да подадат сигнал до прокуратурата. Играта наистина загрубява и участниците в този цирк вече не усещат, че губят контрол и излизат „извън релси“! „Ресорният“ също изиграва „ролята“ си и също „съветва“ служителите  – да не сигнализират, а да предоставят тази „възможност“ на самия юрис-консулт… „Верни“ и „предани“ на кмета подчинени, достойни за възхищение!

Очевидно и най-вече възмутително е, че няма кой да разреши въпроса с документацията. Служителката отново решава да информира устно кмета, но той умело избягва среща с нея, като „обещава“ такава, но до края на работното време не се появява в служебния си кабинет. И тя решава да внесе писмено докладна за неразрешимия казус, в която предупреждава работодателя си, че ако не се намеси лично за разрешаване на проблема с новороденото, с което ще предотврати опасността от изчезването му, ще сигнализира най-висшите инстанции на съдебната система! С този акт настъпва и кулминацията. „Бунтът“ на служителката провокира всички, участвали или съглашателствали в схемата за трафика. И е назидана публично за „дързостта“ си. На специално организирана от кмета „среща“ между служители в общинска администрация и ръководството на болницата се разиграва пореден цирк, в което юристът на общината преобръща наопаки изразеното становище за сигнализиране на прокуратурата и обвинява в „бездействие“/!/ служителите в оторизирания за обработка на документите отдел в общината. Парадокс – престъплението е факт, но истината е поругана, а виновни са тези, които преследват тази истина! А толкова е просто обяснението – никой не може да се осмели да посегне на един печеливш „бизнес“, толкова печеливш, че играчите с цената на всичко го бранят докрай.       

…Следва последен, четвърти/!/рунд – четвърти документ за едно и също новородено, в което вече са отбелязани всички изискващи се от закона данни, но този път без подпис на майката. За сметка на него пък фигурират два подписа от родилно отделение – и на завеждащия, и на акушерка!“

…В онзи период битката за всяко извънбрачно родено дете, водена от една обикновена и наивна служителка на най-ниското стъпало на държавната йерархия, атакувана от всички институции за поведението си, беше с предизвестена, тежка загуба. Но тази война и до днес не е спечелена от държавата. Защото войната за съхранение на остатъците от морал и човеколюбие може да бъде спечелена от личности, чиято свещена мисия е именно тази победа! А такива вече липсват. Или са на доизживяване.

А това вече е проблем за цялата ни нация!…

И тук е мястото да споменем следващия „главен герой“ в нашата история, чиито действия през 2009 г. довеждат до прословутия телефонен разговор със секретаря на Общинска администрация в Берковица. В този период политическите страсти на местно ниво са нагорещени до краен предел. Бивш общински съветник и бивш кандидат за кмет трудно преживява срива в постигнатата на някакво ниво политическа кариера и започва повсеместни атаки към местните управляващи. Възползвайки се от определени „връзки“ в медиите и съдебната система, с компромати  „руши“ авторитета на местната власт – кмет и общински съветници. Опонентът сериозно застрашава устоите им и властимащите решават да се бранят с всякакви средства.

И изведнъж като в изневиделица, някой се „сеща“, че преди доста години този субект, юрист по образование и професия, е същият, участвал с действията си, макар и в сянка /и не само!/, в защитата /и не само!/ на трафикантите на новородени бебета! Същият тогава прави опит да изкупи от местна книжарница всички екземпляри на книга, официално оповестила трафика с новородени в града. И пак същият изкупува наведнъж стотици броеве на областно печатно издание с публикации за случващото се около неговите приятели-„търговци“!

И управляващите разчитат именно на тези факти. Последен отчаян опит за самоотбрана, за спасяване на властта, службиците и парите е „провокацията“ към общинската служителка, уволнена някога дисциплинарно поради атакуване на действията и престъпленията на всички гореспоменати „главни герои“! Тя може да им бъде полезна, като предприеме собствена атака и „припомни“ на обществото старите „провинения“ на опонента им.

И…както би казал Милан Революцията, тази служителка „бях аз“!

…Зимата на 2009 г. се грижех за умиращата ми майка в УМБАЛ „Александровска“ в столицата. Бях прекратила в продължение на месеци всички контакти с външния свят и телефонното позвъняване тогава на личност извън най-тясното ми обкръжение ме изненада. Обаждаше се секретарят на Общинска администрация –Берковица. След светкавично „резюме“ на проблема, не без доза притеснение, достига и до същността – не мога ли да „помогна“ по някакъв начин! Нали преди няколко години „съм писала нещо против тях!“…

Трагедията на майка ми и моята собствена бяха толкова покъртителни, че тогава бях изгубила способността да мисля и разсъждавам трезво. Но това обаждане ме извади от вегетирането ми, изуми ме, преобърна ми представите за нищожните, но все пак остатъци от етика, морал, почтеност, достойнство! Секретарят, може би използван като нечия чужда, удобна маша, едва ли съзнаваше на каква гавра със собствената си личност се беше подложил. Лично аз дълбоко се надявам да не го е осъзнавал, зашото в противен случай демонстрираше по най-скандален начин и доказваше на практика безочието, наглостта, лицемерието, аморалността, властолюбието, отмъстителността на властимащите ни днес!   

Секретарят, натоварен с тази непочтена за моите представи мисия, нямаше как да знае, че искаше от мен нещо, което моята съвест, моето възпитание, чувството ми за лично достойнство, което отстоявам цял живот и си понасям последиците от това, не биха ми позволили подобно поведение. Защото изискваха от мен съпричастност към действията на тотално деградирала ценностна система, съхранила своята безпаметност. Бях в състояние да „атакувам“ мои лични бивши /а вероятно и настоящи/ врагове, само ако това го изискваше собствената ми личност, собствените ми необходимости.

Отговорът ми беше лаконичен:

„Г-н секретар, явно Вие пропускате нещо много съществено – едно от лицата, участвали в онази схема, за която ме молите отново да „пиша“ и което преди години трябваше да бъде зад решетките, в момента е Ваш юрис-консулт“!

С тази неочаквана за секретаря „констатация“ разговорът по телефона приключи. Но събеседникът ми може да бъде оневинен донякъде. Не поради наивитет, а поради слабата си информираност. Не знаеше още един факт: Прекият му началник понастоящем беше нарочният „свидетел“ на бившия градоначалник, и двамата участвали в сценария по моето дисциплинарно уволнение през лятото на 1997 г. поради „намесата“ ми в трафика с новородени!

 Година и половина по-късно, в деня на празника на Берковица и президентското посещение, минавайки край мен, г-н Секретарят просто „не ме позна“!

Е…оневинен е, защото „поръчителят“ беше друг! А манипулираният винаги е достоен за съжаление!

ПРИЛОЖЕНИЕ

 

Из „Veneficium Bulgaricus – Сага за Виктория“

 

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

 

 

* * *

…Драмите около майка ми бяха толкова шокиращи, че последна грижа бяха някакви документи. И лекарите прекрасно са знаели това. Преди да напуснем болницата, получаваме единствената епикриза, в която мимоходом прочитам, че пациентката е постъпила „за втори път“/!/ Засега от документ за „първи прием“ няма и следа. Но не обърнах внимание на тази евентуална, за мен „техническа грешка“. А авторите се бяха подсигурили – епикризата от „втория прием“ си имаше и изходящ номер – 8104/877!

…Наистина неведоми са пътищата на съдбата. Кой е предполагал, че същата пациентка ще се върне почти веднага обратно в същата болница, в същата клиника и при невероятния лекарски екип? И от този момент стартират замислите по изфабрикуване на болнична документация, чиято единствена цел е да оправдае действията на лекуващите в източване на НЗОК. Колко ли време и интелектуална енергия са похабили за това?

От деня на постъпването на Виктория в „Александровска“ в продължение на шест дена не се предприемат никакви реални стъпки за лечението й. Назначените консултации с отделни специалисти се провалят една след друга. Основна причина за това са „служебни ангажименти“! Твърде любопитно е дали консултациите и прегледите на пациентите се вместват в тези „ангажименти“! Те са причина както майка ми, така и почти всички останали пациенти да бъдат разигравани и разкарвани из необятните пространства в дворовете на най-голямото в България болнично заведение, за да ги „консултират“ специалисти и да извършват назначените им изследвания. Такъв почти двукилометров круиз на болната ми майка до кабинет за ЕКГ /електрокардиограма/ и обратно до болничната стая й гарантира и тежка пневмония, която се оказа решаваща за очакващите я мъчения. Симптомите й започнаха светкавично, а й предстоеше несъмнено сложна и тежка хирургическа интервенция, която само Бог и съмишлениците на професора знаят дали се вмества и оправдава основнатахцел, която си поставя хирургът – хемостаза /спиране на кървенето/.

Упоритата кашлица на майка ми не спира. Но никой в болницата не обръща внимание на този проблем. Тук да не е клиника за белодробни болести! Очевидно авторитетът на професора не е респектиращият, който да задължи специалистите да изпълнят своя хуманен и лекарски дълг. Назначената консултация на 27 март със специалист-пулмолог не се осъществява. Причината е ясна и проста – „не дойде консултанта“ – отбелязват в листа за „наблюдение на болния“. На 30 март отново е назначена консултация с пулмолог. Отчетено е, че на същата дата тя е проведена, което не отговаря на истината. Фактите го доказват по-долу. Но за сметка на този „пропуск“ отново след десетки настойчиви молби към лекуващия професор, най-сетне се явява и интернистка. Но за наша изненада тя провежда „консултацията“ с болната единствено чрез диалог и то на почтително разстояние от нея. Може би грешим! Сигурно това е най-модерният и ефикасен метод в съвременната медицина.

 Преди да подложат пациентката на пагубната туморна транс-уретрална резекция /Ту ТУР/ се предполага, или поне се изисква от правилата в медицината, да се извършат всички необходими и задължителни изследвания. Бяха ли извършени такива?

При постъпване в болницата рентгенографията на белите дробове на Виктория констатира липса на огнищни промени. Благодарение на провокираната чрез круиза на майка ми пневмония и последвалото нехайство и безотговорност на лекарския екип, непосредствено преди резекцията, следващото образно изследване, искането за което е подписано лично от лекуващия професор /на което никой не обръща внимание!/, отбелязва промяна в първоначалната констатация – наличие на „плеврални усилвания“ и „излив“. Каква друга би била причината за тази промяна, ако не безхаберието на лекарите? Резултатът от него вероятно щеше да бъде още по-драматичен, ако не бях попаднала съвсем случайно на дежурен в отделението анестезиолог, с когото споделих проблема на майка ми. Очевидно той беше наясно с предстоящата ТУР и съвсем в прав текст ми довери, че не споделя това решение на професора, нито вярва в успешния изход на манипулацията.

Беше моя фатална грешка, че тогава не вникнах по-задълбочено в думите му. Именно той прояви определена загриженост и съчувствие към изразеното мое безпокойство за пневмонията на майка ми и по своему ме „консултира“! Странно е, че единствено той се съобрази с доказано от медицинската наука твърдение, че вследствие на белодробната инфекция тя неминуемо достига до кръвния ток и до бъбреците, като им гарантира още едно тежко изпитание преди да унищожат функционирането им с транс-уретралната резекция! На хвърчащ лист, който пазя в документацията на Виктория, анестезиологът „изписа“ антибиотик „Azatril“, който трябваше за два дни/!/, непосредствено преди резекцията, да „излекува“ пневмонията на майка ми. Несъмнено подобна бърза и агресивна атака на сърцето беше погрешна и нехуманна. Лекарят е знаел това. Може би затова не получих надлежно попълнена от лекаря рецепта с оправданието, че „няма право“ на това. Такова „право“ със сигурност имаше консултиращата от разстояние интернистка, но тя съвсем не се възползва от него. Да не говорим пък за „дълга“ на прословутия „пулмолог“! Оставаше да разчитам единствено на човечността на млада фармацевтка, която с определен за службата си риск ми предостави без рецепта антибиотика. А ако беше отказала? И тогава нищо нямаше да спре професора да качи на операционната маса пациентка с очевадна пневмония!

На 27 март, преди агресивната медикаментозна атака на сърцето, пациентката е „хемодинамично стабилна“, с „ритмична сърдечна дейност“. На 31 март вкарват майка ми в операционната. Впоследствие в документа за „наблюдение на болния“ с дата 31 март присъстваща на нечовешкото зрелище лекарка, оказала се от малкото добросъвестни в тази дружина, а може би и безпокояща се в по-голяма степен за собствената си репутация, но със сигурност по-слаба сребролюбка, отбелязва:

„При поставяне на операционната маса болната е с аритмия, камерни екстрасистоли. За момента не подлежи на обща /спинална/ анестезия. След консултация с кардиолог и съответно /…/ може да се обсъди за подлежане на анестезия. С молба за Ro-графия pulmo et cor. С болед. перист. кашлица. Да се повтори ЛКК и…“

Нечувано, нали? Но чудовищното, престъпното е друго. Непосредствено преди тази гавра с болната в т. н. „Предоперативна епикриза“, нечия ръка е отбелязала следното:

„Ro gr/sc pulmo et cor – да“/!/

„КАТ – да“/!/

„Консултация с интернист – да“/!/

„Предлага се за оперативно лечение“/!/ 

 /И може би най-безобидното тук, но изрично отбелязаното е, че пациентката „постъпва за втори път.“/!/ След като до този момент тя никога не е напускала болницата и официално не е била изпиствана./

В този ден някой трябваше задължително да зададе и изисква отговор на неотложните въпроси:

Преди или след качването на пациентката на операционната маса е била изготвена предоперативната епикриза с отбелязаните в нея изследвания?

Документът действителен ли е, или е напълно формално изготвен, след като след отложената – т. е. „пропадналата“ манипулация анестезиоложката дава мнения и становища, които според предоперативната епикриза са били извършени и пациентката се предлага за операция?

Ако необходимите изследвания са извършени предварително, дотолкова ли се разминават и си противоречат знанията и схващанията за научните методи и принципи в медицината на двама лекари-специалисти анестезиолози, че единият казва „Да“, а другият – категорично „Не!“? Ако наистина е така, всички ни очаква черно бъдеще. 

Бяха ли налице реални изследвания, имаше ли легитимна документация, на която да разчитат хирурзите, чие мнение беше зачетено и чие – не?

Кой е отговорният, или по-скоро безотговорният, който подложи на тежко изпитание и медицинската наука, и майка ми, и някой почтен свой колега?

Безотговорни, пезпардонни, незачитащи нито клетва, нито дълг, нито човешко същество! Някой се е самозабравил в стремежа да реализира на всяка цена и веднага още една клинична пътека. /И още една, и още една!/ След този зрелищен провал лекуващият професор роптае, недоволен от реакцията на анестезиоложката по този „дребен“ проблем, а всъщност единствената, поне за момента спасила майка ми от смърт още на операционната маса.

На гореспоменатия документ под становището на анестезиоложката дава своето мнение и кардиолог, който констатира:

„пациентка с хипертонична болест и екстрасистолна аритмия, от седмица не си пие лекарствата „диротон“ и „тертензиф“ /а през тази една седмица тя е в ръцете и „грижите“ на същите лекари в „Александровска“!/…С мнение за лечение с „Betaloc Zoc“.

И забележете – всички тези заключения, мнения и препоръки, цялата тази „загриженост“ се проявяват след провалената резекция! 

Нямам представа дали впоследствие някой от лекарите е обърнал внимание и се е съобразил с указанията на кардиолога и анестезиоложката, но препоръчаното лекарство в деня на „опита“ 31 март е изписано на рецептурна бланка едва на 7 април, втория ден от второто/реално/ постъпване на майка ми в същото отделение, а реализираният този път втори опит за ТУР е веднага на следващия ден – 1 април!

Но и от това никой не се интересува. Едва след скандалния провал в медицински документ са отбелязани консултация с кардиолог, ЕКГ, ЛКК, Ro-gr. Pulmo et cor, проба с „Ceftrin“, фигурира „Fragmin“, „Dexofen“, витамин „С“.

За да успокои все пак съвестта си, професорът решава /едва преди втория опит/ да изпише на пациентката антибиотика „Monural“ /„Fosfomycin“/. Изписаният за еднократен прием медикамент е предназначен за лечение на „неусложнени инфекции/!/ на долните пикочни пътища и профилактика при хирургични процедури“. Препоръчителни преди транс-уретрални хирургични процедури са две дози – първата се приема орално три часа преди операцията, втората – 25 часа след нея. Лекарството е „назначено“, но не и „изписано“ с рецептурна бланка! Такава ни се предоставя едва на 3-ти април – два дена след хирургичната интервенция на пациентката! За втора доза никой не споменава.

Професорът нервничи, нетърпелив е около възможността да изконсумира клиничната пътека. И прави с майка ми експеримент след експеримент, безсърдечно, безцеремонно, хладнокръвно, като с жив, ненужен плъх! Няма кой да охлади „ентусиазма“ му и да го върне в реалността. След всички препятствия той най-накрая е изпълнил намеренията си. Но в изфабрикуваната „История на заболяването“ след мнимия „втори“ прием нехайството е толкова голямо, че липсват каквито и да е данни, изискващи се в документа относно изхода от хоспитализацията. Не се знае болният дали е „оздравял“, дали е „с подобрение“, дали е „без промяна“ или „с влошаване“. Слава Богу, че и квадратчето, съответстващо на „починал“, засега е празно! Но и без това рискът не е съществен – поредната възрастна „бройка“ можеше да си отиде, просто защото „не е издържала на операцията“! Но както вече стана ясно, завидна доза старание пък е вложено в редактиране на епикризите на Виктория.

Дали наистина това поведение е нехайство, или са умишлено направени пропуски? Все пак е необходим документ, целящ да оправдае един несъществуващ прием на пациент. И съвсем логично е в него да не фигурира ничий подпис. Страшното за майка ми беше /което може да сполети всеки българин, потенциален пациент/, че въпреки ясно осъзнатата от лекарите невъзможност в рамките само на една нощ да бъдат елиминирани всички проблеми, довели до отлагането на една операция – хипертоничната болест, екстрасистолната аритмия, упорита кашлица и пневмония, те настървено продължават веднага пъкленото си дело! Кой го е грижа?

Елиминирани или не, трескава възбуда владее професора в часовете между двете интервенции – пропадналата и предстоящата. Ако тогава бяхме с бистър ум, нямаше как да ни убегне и да не ни безпокои това нетърпение, този стремеж на всяка цена да положи отново и веднага пациентката на операционната маса, престъпно игнорирайки всички реални причини за отлагането и рисковете за живота й от подобно съвършено безотговорно решение…

Под № 330, след една кошмарна нощ за шокираната Виктория и близките й, адът настъпва отново. В затрогващо единомислие с част от екипа си професорът чрез втори опит прави зрелищна операция. Дава тон на касапницата и без да се интересува от крайния резултат, преотстъпва скалпела на свой любопитен и любознателен по-млад колега. Нали все пак всички трябва да се „учат“! Нали науката трябва да напредва, нали такава е преди всичко и целта на този експеримент! Оправдан или не от медицинска гледна точка /от хуманна – категорично Не!/, с него ученият очаква да са приключили ангажиментите му към Виктория. По всяка вероятност научният му труд ще бъде обогатен с нова, актуална информация. Важното е, че пациентката е изписана в „добро общо състояние“, „афебрилна“, дори нещо повече – „даден й е телефон за връзка“! Но никой не дава никакви съвети, препоръки, указания за последващи и задължителни действия и грижи за една онкоболна!   

Виктория постъпва в УМБАЛ „Александровска“ на 25-ти март и е изписана на 3-ти април. Както вече е известно, единствената епикриза, която получаваме в този ден от лекарите, е с текст:

„…приета на 31.03.09г., изписана на 03.04.09г…Постъпва за втори /!/ път в клиниката по повод микционно-дизурични смущения и епизоди на макроскопска хематурия.“

Напълно е игнориран първият прием. Епикризата от него с „измислената“ диагноза не трябваше да става наше достояние и ние нямаше как да научим за нея. На това е разчитал и г-н професорът!Уви! А и какво невежество допускам от моя страна да предполагам, че всичко това е само и единствено неволна грешка на човек от екипа или на самия професор. А може би са очаквали майка ми да се върне отново при тях, имайки предвид положените за нея медицински грижи! За да й връчат епикризата от първия прием! Със сигурност професорът би заложил и най-скъпото си това да не се случва. Но за негово нещастие – случи се!

В хаоса е допуснат много съществен пропуск, който отново документално компрометира авторите. В листа за „наблюдение на болния“ с изх. № 7655/834, който успях да съхраня, всички изследвания и манипулации логично следват на една и съща страница от деня на приемането 25-ти март до 1-ви април  включително. Същото се отнася и за т. н. „температулен лист“ на пациентката. В него без прекъсване са отбелязани температурните амплитуди в състоянието на В иктория. И в листа фигурира едно единствено, отбелязано писмено „изписва се“ под дата 3-ти април!

Любопитно е дали изискванията за оформяне на болничната документация допускат на един и същ документ с изх. № 7655/834 да се попълват данни и изследвания на пациент, приет за „втори път“ в болницата и със съвършено различен изодящ № 8104/877? И като капак на всичко в единствения температурен лист е отбелязана стая №7, с легло №2, които сякаш съвсем случайно фигурират и в документа за мнимия „втори“ прием!

Но срамът за лекарския екип и преди всичко за професора нямаше да е пълен, ако не беше попълнен още един много важен документ, с който на пръв поглед авторите като че ли се подсигуряват и „бетонират“ законосъобразността на действията си – декларация „от името“ на Виктория, потвърждаваща, че един от лекарите й „предлага“ да бъде хоспитализирана на 31-ви март 2009 г.! Но нали вече е хоспитализирана!…Дявол да го вземе, нали за да има нов прием, трябва да има и изписване!…Скритата първоначално от нас епикриза с измислената диагноза ще свърши перфектно тази работа…Лекарят не се подписва, но вписва своя „УИН“! Може би неволно! А дали Виктория е знаела за какво полага своя подпис? Дали е автентичен? Може би ще узнаем в бъдещето!

Върху епикризата и за мнимия, и за реалния прием фигурират подписите на мастит професор, със сигурност врял и кипял в казана на беззаконието, както и на млад, но твърде сервилен, за жалост, лекар, който при други обстоятелства би се оказал изкупителната жертва на професора. Нему се падна незавидната участ да излее доста пот, хвърляйки се пред очите ми от кабинет в кабинет, като уплашена лястовица в неприветливо, тясно и задушно хале, докато успее да „синхронизира“ действията на колегите си, респ. да коригира и „уточни“  номерата на клиничните пътеки и текстовете в предоставените няколко на брой и с разминаващо се съдържание за един и същ прием епикризи, но всичките „оригинали“! И верният млад колега се справя перфектно. Но едва ли осъзнал риска за бъдещата си репутация на евентуално почитан и достоен лекар!

Станах неволен свидетел и бях изумена от тази срамна и жалка гонка, с която лекарите като че ли преследваха, и то упорито, собствените си кошмари. Когато виждат, че ги наблюдавам, скупчени до полуотворената врата на професорския кабинет по време на напрегнатия им разговор, може би спешен „консилиум“, но не за състоянието на пациентката, а за „здравословното състояние“ на документите, мигом я затварят.

„Гузен негонен бяга“ – е казал мъдрият ни народ…Сякаш аз от разстояние „подслушвах“ и бях в състояние да „чуя“ необичайния им разговор!

За изфабрикувания „трети прием“ получаваме две епикризи с различна редакция. Диагнозата на единия вариант беше допълнена с текст: „Collica renalis“! Анамнезата твърдеше: „Не се оплаква от болки!“ Но нали все нещо трябваше да свършат лекарите при приема на тази пациентка и то, забележете – „спешно“ насочена тук от „Спешен кабинет“ на „Александровска“. И независимо че според анамнезата Виктория не се оплаква от болки, единствената грижа според този вариант на епикризата се оказва „…спазмолитична и аналгетична терапия“, след което „болките намаляха“! – Нелогично, жалко, чудовищно!

При втория вариант на епикризата за „третия прием“ липсва „Колика реналис“! Тук няма „болки“, няма „спазмолитична и аналгетична терапия“. Но пък е добавен много внимателно редактиран текст, според който „след щателно почистване на оперативното поле“ отново е извършена „уретроцистоскопия“! След което отново прецизно е „поставен трипътен катетър“ и „включена промивна система“! И въпреки че майка ми вече беше „пътник“, „следоперативният период“ е „гладък“, а пациентката „се изписва“ „в добро общо състояние“!

А във ВМА, където Виктория постъпва полужив труп същия ден, „доброто общо състояние“ от „Александровска“ е характеризирано: „…увредено общо състояние…обща отпадналост до безсилие, коремни болки и гадене, невъзможност да уринира, болезненост двустранно в лумбалната област, разстройство – диарийни изхождания,…отслабено везикуларно дишане, отслабени сърдечни тонове, двустранна хидронефроза!“           

…На мама й оставаха няколко дни живот, които й подари един военен лекар.

Следва продължение!

Кратък речник на медицинските термини

 

коагулорум /коагулум/ – съсирек; маса от съсирена кръв, каквато се образува при кръвосъсирване; кръвосъсирекът е като запушалка за кръвоносния съд;

хемодинамично стабилна /хемодинамика/ – движение на кръвта в сърдечносъдовата система съгласно силите и законите, по които кръвообръщението функционира;

пулмолог – специалист по белодробни болести;

спазмолитична и аналгетична /терапия/ – с обезболяващ ефект;

„колика реналис“- болки в бъбреците;

двустранна хидронефроза – симптомокомплекс, включващ прогресивно патологично разширение на пиелокаликсната система и атрофия на бъбречния паренхим, настъпващи след обструкция по хода на уретера с последващо частично или пълно спиране оттока на урина; ако пречката е в нивото на пикочния мехур или уретрата, може да се стигне до двустранна хидронефроза;   

Ще започна историята с един празник – 8 септември, ден на гр. Берковица. Годината е 2010. На посещение в Берковица е президентът на РБ Георги Първанов. Жестът към местните управляващи и населението е повече от трогателен. Домакините са се постарали в сценария. След година предстоят нови избори, все пак. Има всичко: “Луна-парк”, знамена, балони, музика, павилиони на гостуващи търговци с лакомства и невероятни “подаръци”. Организацията е перфектна – на площад “Йордан Радичков” е стълпотворение от любопитен и развеселен народ, жадуващ зрелище. И го получават: приветствия, награди, почести, песни и танци…колко му трябва на народа?

            Последен има думата г-н президента. Ловък и опитен политик, безупречно владеещ хватките на дипломацията, без значителни усилия успява да разнежи публиката. Лесно се печели симпатия в тези български ширини, стига да провокираш изчезващото чувство за значимост, за законна гордост от постиженията на твой почитан земляк и…президентът припомня емблематичи мисли на мъдреца-земляк Йордан Радичков. Всички са омилостивени, трогнати и доволни!…Не, не всички! Помежду си присъстващите реагират по своему – никой не им дава думата да поставят на президента тревожещи ги и неотложни въпроси за пенсиите, за безработицата, най-голяма в страната, за бедността, за “свършека” на родния край. И…както би казал Милан Революцията  - и аз бях там.

            Имах намерение да се възползвам от гостуването на президента и да му връча в писмен вид една от технологиите за кражба от държавата. Не че той не ги познаваше! Постарах се доста, но от първи опит не успях. Темпото, с което първенецът “разглеждаше” в ОНЧ “Иван Вазов” изложбата на местни творци и занаятчии, както и “постиженията” в Берковско, беше вихрено, а “интересът” на президента беше повече от протоколен. Но децата сияеха и очакваха похвали. Нали е висока чест самият президент да спре пред теб и да те заговори!

            Междувременно се случи нещо любопитно и изненадващо, касаещо мен самата. Двоумейки се дали да поема по освободеното от президентската охрана място пред читалищната сграда в посока към президентската свита, виждам идващия към мен секретар на Общинска администрация. В момента, в който бях готова да поздравя, той преминава край мен, но…не ме познава! С този субект се познавахме отдавна, години поред бяхме колеги в общинска администрация, а и преди постъпването му там се познавахме като “съграждани”. Нито ме “позна”, нито поздрави! Поведението му ме изненада, тъй като в минало време той сполучливо и навсякъде демонстрираше “открит” характер, дружелюбност и контактност, с една дума – умееше да общува с всички. Макар че подобни качества не са типични за един бивш военен.

            Този на пръв поглед съвсем незначителен епизод в деня на празника на Берковица си има и своята предистория, както и логично обяснение. Никак не беше трудно да се досетя, че подтекстът в поведението на г-н секретаря се коренеше дълбоко в минали събития и най-вече в един необичаен телефонен разговор, който той провежда с мен през зимата на 2009 г. Но за да стигнем до него, ще се случат поредица главозамайващи събития, малка част от които вече съм описала през 2002 г.

Участниците в тях присъстват и в миналото, и в настоящето. Предрешават и диктуват събития и съдби, “пишейки” с делата си една позорна история за родния си край.

 

 

 

 

 

Предисторията

 

Как се търгува с извънбрачни новородени бебета?

Късата памет и безотговорност на държавните институции

 

            Тук ще стане въпрос за абсурдната технология, с която се продаваха извънбрачно родени деца без съгласието на собствените им майки; раждането и отказването от деца без знанието на собствените им бащи; за престъпност с чудовишен облик; за престъпната и консуматорска природа на хора, оторизирани да защитават закона и самите нас; за подлостта и чувството за безнаказаност у истински престъпници, насочващи оръжие срещу всеки, дръзнал да защити интересите им.

До болка познато! Стартира в началото на жадувания “преход” към нов, “демократичен подем”. Но и днес съпътстващо живота, сънищата, мечтите ни.

            Днес, някъде в столицата, упражнява професията си “акушер-гинеколог”, бивш служител на болница в гр. Лом – изгонен оттам, бивш служител и на болница в гр. Берковица – изгонен и оттам с дисциплинарно уволнение. И дано само “бивш” търговец на бебета! Вероятно става ясно, че този “бивш” е лишен по повелята на закон да упражнява “легално” професията си. Но както многократно вече е доказано, в страна на абсурди като нашата няма невъзможни неща. Този лекар е сред главните герои в настоящата история.

            Властите в гр. Берковица го приютяват безапелационно и гинекологът започва да си разиграва коня, години несмущаван от никого. Благодарение на него в Берковица идват, за да раждат децата си наивни момичета от Лом и областта, на които специалистът предлага офертите си за гинекологична и родилна помощ. Каналът Лом – Берковица става постоянен, сигурен и най-важното – доходоносен. Но за девойките този “жест” е благороден, защото ги спасява от бъдещо унижение, презрение и пренебрежение в обществото, поне според философията на родителите им. Но героят-“благодетел” се заиграва до такава степен, че се самозабравя. Една след друга девойките идват и си отиват, оставяйки след себе си по един нещастен живот, чието бъдеще определят безскрупулни и необезпокоявани до този момент от никого, личности.   

            Другият главен герой в историята с бебетата понастоящем е юрис-консулт в община Берковица! Но…”нищо не е забравено и никой не е забравен”, макар че тези думи овенчават най-трагичния период  в съдбата на народа ни – баташкото клане! Е, тук не става дума за клане, само за търговия с жива плът! С детска плът!

Адвокатката е поела отговорна функция – тя ще движи и ръководи“търговското разпределение” на извънбрачните новородени в качеството си на “близка” на гинеколога. Двамата се утвърждават като прекрасен тандем, чиито действия са добре обмислени и синхронизирани.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Властта не си “мърси” ръцете

 

            След констатираното фалшифициране на пристигащи от Родилно отделение на берковската болница документи на новородени, служителка в съответния отдел на общинска администрация, оформяща Актовете за раждане на бебетата, преценява, че е задължена и в правото си да сигнализира на по-висшестоящи органи и институции. Докладва на прекия си ръководител, тогава и. д. кмет на общината, съдебните власти и прокуратурата. Реакция – никаква. Но твърде съмнително и безпрепятствено новородените започват да се препращат и приемат от различни Домове за деца, без предоставяне на ясна и точна информация за бъдещата им съдба. За едно и също дете постъпват противоречиви сведения – и “осиновено , и “неосиновено”.

            Оказва се, че за развихрилия се незаконен трафик на новородени в страната и чужбина са осведомени почти всички “отговорни” институции в градчето, овластени да контролират изпълнението на законите и преследнат нарушителите им. За действията на търговците на деца вече се знае и в столицата. Служителката сигнализира и в местната преса, обществеността научава за всичко, случващо се в местната болница и по етажите на местната власт, но безотговорност, страх или лични интереси пречат да се разбули истината докрай. Зашумява се и в централната преса. Журналисти от столицата посещават градчето, за да се запознаят със случая. Но си заминават, умело манипулирани, “предупредени” или уплашени да огласят това, което със сигурност са открили с професионалния си журналистически усет и ерудиция. Но странно защо “не достигат” до извора – до служителката и до документите!

            В същия период драматично събитие раздвижва духовете задълго. Девойка от друго населено място ражда в берковската болница извънбрачно дете. И неговата съдба е предопределена. Действащите в търговската схема лица правят опит да скрият следите на бебето и успяват. Донякъде. Но съвсем изненадващо за всички, майката, след мъчителна битка със съвестта си, решава да прибере рожбата си. Намерението й обърква всичко. Тя напуска болницата, като споделя с персонала, че ще се срещне с бащата на детето и тогава ще вземе окончателното си решение. Само след един ден се връща в болницата. Но детето вече е продадено! От родилно отделение го изнасят по време на отсъствието на майката две непознати жени – същите, които случайно среща в този момент на входа на болницата Управителят на здравното заведение. Този факт той си спомня на следващия ден по време на разпит на завеждащия родилно отделение.

            На разговора присъства следовател от полицейско управление, служителката от общинската администрация и управителят на болницата. Гинекологът с ирония подхвърля на присъстващите всевъзможни документи, нямащи нищо общо с разследвания случай и категорично и цинично заявява, че няма да издаде “тайната” за местонахождението на новороденото! Изумената служителка, неповярвала на случващото се, скача вбесена и изкрещява срещу циника:

             “Как! Вие, господине, искате да кажете, че аз вчера съм родила детето си, оставила съм го за един ден във Вашите ръце, а Вие го давате някъде и отказвате да кажете къде е!…Що за престъпление е това!”

            Но докторът сякаш е изгубил всякакво чувство на срам и най-малкото на неудобство. Да не споменаваме за “отговорност” пред полиция и който и да е друг представител на местната власт. Просто изпълнява успешно ролята на клоун в едно великолепно стъкмено от самия него цирково шоу. А лицата на другите двама присъстващи изразяват само недоумение и безпомощност. След скандала управителят на болницата, ненамиращ изход от абсурдната ситуаци, любезно подканя проверяващите да напуснат кабинета на един вече несъмнен престъпник! В своя кабинет той потвърждава личната си безпомощност и разказва за случайната среща с жените, изнесли дедето от болницата. Часове след инцидента и. д. кметът с негови колеги забелязва да излизат от града с автомобил шефът на Родилно отделение, придружаван от адвокатката. И както би могло да се очаква, наскоро майката променя изцяло показанията си.

            След този случай и. д. кметът е информиран, че на входната врата на скандалната адвокатка някой е написал приблизително следния текст: “Убийца! Не забравяй, че и ти имаш дете!” Но “оплакване” до полицията не постъпва. Съвсем резонно.           

            Тогава емоциите са толкова силни, че служителката не си задава въпроса, но след години се пита: Ако завеждащият нямаше сигурен и стабилен гръб, щеше ли да има смелост и кураж за подобни действия?

            Разкритието за изтъргуваното новородено е сензационно и покъртително за широката общественост, но не и за специализираните звена в съдебната система – полиция, съд, прокуратура. За подобна, достигнала до тях информация, споделят районният прокурор и началникът на РПУ в града. Но тогава никой няма желание да си “мърси” ръцете. Това е един от изводите. Вторият е: Не се знае кои точно са “двигателите” на този процес! Може би част от същите, които не желаят да се “цапат”!

 

 

Кой е “силният гръб”?

 

            “Някой” започва усилено да стопира работата в отдела на Общинска администрация, където пристигат от Родилно отделение и се оформят документите на новородените. Дълго време не се предоставят в законоустановения за това срок. Служителката, оторизирана да ги обработва, внася докладна за случаите на фалшифицирането им  до кмета и прокуратурата. Присъствала на злополучния “разговор” в болницата, тя е изпращана и на други “разговори” и “проверки” в РПУ, Районен съд, Районна болница. Управляващите умело демонстрират “активност” и “загриженост” за случващото се!

            Със създаването на публичност на разкритията с новородените чрез местната и централна преса се завихря обществен скандал, в чийто център се озовава и общинската служителка, превърнала се в крайна сметка в изкупителна жертва. Започва следствие, заформя се съдебно дело, но…само толкова. Скандалът е потулен. Публична тайна остава твърдението, че в “голямата игра” основна е ролята на “големите пари”! За жалост!

 

 

“Безсилието” на властта

 

 

            Следва период на затишие. В тези дни Общинска администрация е посетена от местен жител, юрист, живеещ в столицата, който споделя, че гореспоменатата адвокатка е известна и в столичните среди с около 40 продадени новородени! Но това не смущава все още никого. И няма кого да смути.

След отправяне вече на заплахи към служителката и семейството й, тя решава да се „брани“ сама. Включва се в курс за „Дейности с огнестрелно оръжие“. Този факт е сензация за изцяло мъжката аудитория на ръководители на предприятия и охранители. А и едва ли са допускали абсурдността на мотивите й за подобно решение! То изглежда „налудничаво“ за „широката общественост“ в малкия град и проявеното любопитство няма как да се прикрие. Колежка на „курсистката“ се престрашава и пита:

„Курсът за оръжие има ли нещо общо с изчезването на бебетата?“ Но как ли е можело да й се отговори?

Въпреки всичко търговската фиеста продължава. Майка на три деца ражда четвърто. Бащата, работещ в друго населено място, рядко посещава семейството и не успява да „усети“ и да разбере за този факт, майсторски прикриван от съпругата му. Детето е нежелано и майката иска да го изостави, като за тази цел ангажира отново местната адвокатка, специалист в тези дела. След уреждане на паричните взаимоотношения нотариус „обработва“ отказа от новороденото, като заверява нотариално документа,  фалшифицирайки подписа на бащата. Детето е изпратено в София!

Но…в един момент майката изисква от адвокатката копие от „отказа“, което категорично й е отказано. Тя се обръща за съдействие към Общинска администрация и полицейско управление. Но никой не е в състояние да реши проблема й! А и адвокатката не би допуснала подобна грешка – представянето на копие от договора автоматически уличава нея и нотариуса в извършено престъпление! Но на среща с и. д. кмет и началника на Полицейско управление майката разкрива цялата истина, която се записва на касета /според кмета/. Но управляващите са „безсилни“!

Общинската служителка не издържа на тези издевателства срещу закона и истината  и въпреки несъгласието на кмета заминава за столицата и посещава болницата, където проучва, че е настанено временно детето. Успява да пристигне, преди то да е „пренасочено“ за някъде. Легитимира се и получава копие от прословутия фалшификат, за който болничният персонал и не подозира. „Охранявана“ от кмета на път за Полицейско управление  го предоставя на началника на управлението, с което решава, че е изпълнила дълга си като служител, човек и майка. Но изпитвайки съмнения, че очевадното доказателство за извършено престъпление от няколко защитници на закона е попаднало на мястото си!

Междувременно отново се задейства изобретателността на същите субекти, реализирали престъпната схема и отново в съучастие със същата майка. Наложително е все пак да се спасяват. Нотариусът, обезпокоен за кариерата си, посещава родното място на родилката – многодетна майка и след умела „обработка“ на съпруга й, чийто подпис в нотариално заверения документ е фалшифициран, се оказва, че бащата „е дал съгласието си по телефона!“…

И гаврите на властта нямат край!     

 

 

 

Новият градоначалник влиза в играта

 

 

Новоизбраният кмет включва в екипа си същата адвокатка, станала печално известна с трафика с новородени. Само броени дни преди това, в неофициален разговор с него, главната редакторка на печатния орган на общината споделя притесненията си около избора на новия юридически консултант на кмета и общината, като за най-неподходящ посочва въпросната адвокатка. Уви! Именно тя отпочва „делата“ на общината. За кратък срок след пристигането си тя внася със „съветите“ си хаос в работата на общинското звено, занимаващо се с новородените. Отново същата главна редакторка предупреждава кмета, че с действията си адвокатката „разчиства лични сметки“, което фактически разстройва работата на цяло звено в структурите на общинска администрация.

Но новият кмет е в еуфория от постигнатата изборна победа, „приобщен“ и устремен впоследствие към откриващия се нов хоризонт за облагодетелстване, неотклонно следва съветите на своя юрис-консулт, които, разбира се, го устройват на сто процента. 

С новия мандат започва и ново развихряне на скандала с бебетата. На 15 май в гр. Вършец, в домашно мазе /по признанията на дядото на новороденото/ се ражда извънбрачно дете, което е докарано впоследствие заедно с майката в Районната болница поради влошеното здравословно състояние на родилката. Необходимият документ „Съобщение за раждане“, изпратен от родилното отделение на болницата, пристига в законоустановения срок в съответната служба на Общинска администрация с подпис на майката, подпис и печат от здравното заведение. В него е отбелязано, забележете, че детето е „родено в болницата в Берковица“, в „присъствието на лекар и акушерка!“ В графата „Местожителство“ и „Местоживеене“ е отбелязано гр. Монтана, Дом „Майка и дете“, тъй като майката е решила да се откаже от детето. След като тя представя „Декларация за отказ“ от детето си, заверена нотариално в Районен съд, служителката в съответния отдел издава „Акт за раждане“, който майката получава чрез положен от нея подпис в Актовата книга. Привидно дотук всичко е наред. Впоследствие служители от АГО на същата болница съобщават на общинските служители, че този адрес, посочен в болничния документ за пребиваването на детето, не е верен. От кметството изискват нов документ с вярно посочен адрес за местонахождението на детето след изписването му от родилно отделение.

След публикация в местната преса от болницата изпращат втори документ с подпис и печат и с подписа на майката, в който отново е отбелязано раждането на детето в „здравно заведение“/!/ и „в присъствие на лекар и акушерка“/!/, с допълнение в графата за местожителство и местоживеене – освен Дом „Майка и дете“- Монтана, е „допълнено“, че „на 16 май /забележете! – светкавично, веднага на следващия ден след раждането му!/ детето е преведено в НИК-ВМИ-София, клиника по неонатология!

След скандалното разкритие, че детето не е родено в болницата и не „в присъствие на лекар и акушерка“, завеждащият Родилно отделение, /нашият познайник от сензационния „разговор“ с „тайната“ за местонахождението на вече познатото ни друго извънбрачно родено бебе/ стъкмява поредната си гавра с държавните служители, както и със своите работодатели в болницата, като изпраща трето/!/ пародийно „Съобщение за раждане“, в което не посочва нито името на майката, нито местоживеене и местожителство на новороденото, но пък с любопитна „корекция“ – детето този път е родено „у дома“ /но не беше в Берковица, както е отбелязано, а в гр. Вършец!/ и „без присъствие“ на лекар и акушерка“!…И полага собствения си подпис като „Зав. АГО“!   

След настоятелно изискване от болницата на документ с пълно и вярно съдържание, в който се посочва действителното местонахождение, където ще бъде изпратено  детето след временния му болничен престой в неонатологичната клиника в столицата, един от отговорите е: „То може и да умре!“

Тези нагли, цинични и безотговорни действия, почитаеми Читателю, са неизменната част от престъпната технология за трафик на деца в България, която се вихреше в средата на 90-те!

…Работата в кметството е блокирана, респ. и на служба „ЕСГРАОН“ в областния град, където по закон се придвижва документа на отказаното новородено. За възникналата неразрешима ситуация служителката уведомява устно кмета. Нареденото от него е да се подготви докладна до ръководителя на болницата, в която да бъде „помолен“ служителите му да изпълнят задълженията си, оформяйки точно и ясно документа на новороденото. Нареждането е изпълнено. За случая вече са уведомени и ресорния на отдела, и новоназначения/!/ юрис-консулт, който „съветва“ служителите „да не се занимават повече със случая“, а да подадат сигнал до прокуратурата. Играта наистина загрубява и участниците в този цирк вече не усещат, че губят контрол и излизат „извън релси“! „Ресорният“ също изиграва „ролята“ си и също „съветва“ служителите  - да не сигнализират, а да предоставят тази „възможност“ на самия юрис-консулт… „Верни“ и „предани“ на кмета подчинени, достойни за възхищение!

Очевидно и най-вече възмутително е, че няма кой да разреши въпроса с документацията. Служителката отново решава да информира устно кмета, но той умело избягва среща с нея, като „обещава“ такава, но до края на работното време не се появява в служебния си кабинет. И тя решава да внесе писмено докладна за неразрешимия казус, в която предупреждава работодателя си, че ако не се намеси лично за разрешаване на проблема с новороденото, с което ще предотврати опасността от изчезването му, ще сигнализира най-висшите инстанции на съдебната система! С този акт настъпва и кулминацията. „Бунтът“ на служителката провокира всички, участвали или съглашателствали в схемата за трафика. И е назидана публично за „дързостта“ си. На специално организирана от кмета „среща“ между служители в общинска администрация и ръководството на болницата се разиграва пореден цирк, в което юристът на общината преобръща наопаки изразеното становище за сигнализиране на прокуратурата и обвинява в „бездействие“/!/ служителите в оторизирания за обработка на документите отдел в общината. Парадокс – престъплението е факт, но истината е поругана, а виновни са тези, които преследват тази истина! А толкова е просто обяснението – никой не може да се осмели да посегне на един печеливш „бизнес“, толкова печеливш, че играчите с цената на всичко го бранят докрай.       

…Следва последен, четвърти/!/рунд – четвърти документ за едно и също новородено, в което вече са отбелязани всички изискващи се от закона данни, но този път без подпис на майката. За сметка на него пък фигурират два подписа от родилно отделение – и на завеждащия, и на акушерка!“

…В онзи период битката за всяко извънбрачно родено дете, водена от една обикновена и наивна служителка на най-ниското стъпало на държавната йерархия, атакувана от всички институции за поведението си, беше с предизвестена, тежка загуба. Но тази война и до днес не е спечелена от държавата. Защото войната за съхранение на остатъците от морал и човеколюбие може да бъде спечелена от личности, чиято свещена мисия е именно тази победа! А такива вече липсват. Или са на доизживяване.

А това вече е проблем за цялата ни нация!…

 

И тук е мястото да споменем следващия „главен герой“ в нашата история, чиито действия през 2009 г. довеждат до прословутия телефонен разговор със секретаря на Общинска администрация в Берковица. В този период политическите страсти на местно ниво са нагорещени до краен предел. Бивш общински съветник и бивш кандидат за кмет трудно преживява срива в постигнатата на някакво ниво политическа кариера и започва повсеместни атаки към местните управляващи. Възползвайки се от определени „връзки“ в медиите и съдебната система, с компромати  „руши“ авторитета на местната власт – кмет и общински съветници. Опонентът сериозно застрашава устоите им и властимащите решават да се бранят с всякакви средства.

И изведнъж като в изневиделица, някой се „сеща“, че преди доста години този субект, юрист по образование и професия, е същият, участвал с действията си, макар и в сянка /и не само!/, в защитата /и не само!/ на трафикантите на новородени бебета! Същият тогава прави опит да изкупи от местна книжарница всички екземпляри на книга, официално оповестила трафика с новородени в града. И пак същият изкупува наведнъж стотици броеве на областно печатно издание с публикации за случващото се около неговите приятели-„търговци“!

И управляващите разчитат именно на тези факти. Последен отчаян опит за самоотбрана, за спасяване на властта, службиците и парите е „провокацията“ към общинската служителка, уволнена някога дисциплинарно поради атакуване на действията и престъпленията на всички гореспоменати „главни герои“! Тя може да им бъде полезна, като предприеме собствена атака и „припомни“ на обществото старите „провинения“ на опонента им.

И…както би казал Милан Революцията, тази служителка „бях аз“!

…Зимата на 2009 г. се грижех за умиращата ми майка в УМБАЛ „Александровска“ в столицата. Бях прекратила в продължение на месеци всички контакти с външния свят и телефонното позвъняване тогава на личност извън най-тясното ми обкръжение ме изненада. Обаждаше се секретарят на Общинска администрация –Берковица. След светкавично „резюме“ на проблема, не без доза притеснение, достига и до същността – не мога ли да „помогна“ по някакъв начин! Нали преди няколко години „съм писала нещо против тях!“…

Трагедията на майка ми и моята собствена бяха толкова покъртителни, че тогава бях изгубила способността да мисля и разсъждавам трезво. Но това обаждане ме извади от вегетирането ми, изуми ме, преобърна ми представите за нищожните, но все пак остатъци от етика, морал, почтеност, достойнство! Секретарят, може би използван като нечия чужда, удобна маша, едва ли съзнаваше на каква гавра със собствената си личност се беше подложил. Лично аз дълбоко се надявам да не го е осъзнавал, зашото в противен случай демонстрираше по най-скандален начин и доказваше на практика безочието, наглостта, лицемерието, аморалността, властолюбието, отмъстителността на властимащите ни днес!   

Секретарят, натоварен с тази непочтена за моите представи мисия, нямаше как да знае, че искаше от мен нещо, което моята съвест, моето възпитание, чувството ми за лично достойнство, което отстоявам цял живот и си понасям последиците от това, не биха ми позволили подобно поведение. Защото изискваха от мен съпричастност към действията на тотално деградирала ценностна система, съхранила своята безпаметност. Бях в състояние да „атакувам“ мои лични бивши /а вероятно и настоящи/ врагове, само ако това го изискваше собствената ми личност, собствените ми необходимости.

Отговорът ми беше лаконичен:

„Г-н секретар, явно Вие пропускате нещо много съществено – едно от лицата, участвали в онази схема, за която ме молите отново да „пиша“ и което преди години трябваше да бъде зад решетките, в момента е Ваш юрис-консулт“!

С тази неочаквана за секретаря „констатация“ разговорът по телефона приключи. Но събеседникът ми може да бъде оневинен донякъде. Не поради наивитет, а поради слабата си информираност. Не знаеше още един факт: Прекият му началник понастоящем беше нарочният „свидетел“ на бившия градоначалник, и двамата участвали в сценария по моето дисциплинарно уволнение през лятото на 1997 г. поради „намесата“ ми в трафика с новородени!

 Година и половина по-късно, в деня на празника на Берковица и президентското посещение, минавайки край мен, г-н Секретарят просто „не ме позна“!

Е…оневинен е, защото „поръчителят“ беше друг! А манипулираният винаги е достоен за съжаление!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ПРИЛОЖЕНИЕ

 

Из „Veneficium Bulgaricus – Сага за Виктория“

 

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

 

 

* * *

 

…Драмите около майка ми бяха толкова шокиращи, че последна грижа бяха някакви документи. И лекарите прекрасно са знаели това. Преди да напуснем болницата, получаваме единствената епикриза, в която мимоходом прочитам, че пациентката е постъпила „за втори път“/!/ Засега от документ за „първи прием“ няма и следа. Но не обърнах внимание на тази евентуална, за мен „техническа грешка“. А авторите се бяха подсигурили – епикризата от „втория прием“ си имаше и изходящ номер – 8104/877!

…Наистина неведоми са пътищата на съдбата. Кой е предполагал, че същата пациентка ще се върне почти веднага обратно в същата болница, в същата клиника и при невероятния лекарски екип? И от този момент стартират замислите по изфабрикуване на болнична документация, чиято единствена цел е да оправдае действията на лекуващите в източване на НЗОК. Колко ли време и интелектуална енергия са похабили за това?

От деня на постъпването на Виктория в „Александровска“ в продължение на шест дена не се предприемат никакви реални стъпки за лечението й. Назначените консултации с отделни специалисти се провалят една след друга. Основна причина за това са „служебни ангажименти“! Твърде любопитно е дали консултациите и прегледите на пациентите се вместват в тези „ангажименти“! Те са причина както майка ми, така и почти всички останали пациенти да бъдат разигравани и разкарвани из необятните пространства в дворовете на най-голямото в България болнично заведение, за да ги „консултират“ специалисти и да извършват назначените им изследвания. Такъв почти двукилометров круиз на болната ми майка до кабинет за ЕКГ /електрокардиограма/ и обратно до болничната стая й гарантира и тежка пневмония, която се оказа решаваща за очакващите я мъчения. Симптомите й започнаха светкавично, а й предстоеше несъмнено сложна и тежка хирургическа интервенция, която само Бог и съмишлениците на професора знаят дали се вмества и оправдава основнатахцел, която си поставя хирургът – хемостаза /спиране на кървенето/.

Упоритата кашлица на майка ми не спира. Но никой в болницата не обръща внимание на този проблем. Тук да не е клиника за белодробни болести! Очевидно авторитетът на професора не е респектиращият, който да задължи специалистите да изпълнят своя хуманен и лекарски дълг. Назначената консултация на 27 март със специалист-пулмолог не се осъществява. Причината е ясна и проста – „не дойде консултанта“ – отбелязват в листа за „наблюдение на болния“. На 30 март отново е назначена консултация с пулмолог. Отчетено е, че на същата дата тя е проведена, което не отговаря на истината. Фактите го доказват по-долу. Но за сметка на този „пропуск“ отново след десетки настойчиви молби към лекуващия професор, най-сетне се явява и интернистка. Но за наша изненада тя провежда „консултацията“ с болната единствено чрез диалог и то на почтително разстояние от нея. Може би грешим! Сигурно това е най-модерният и ефикасен метод в съвременната медицина.

 Преди да подложат пациентката на пагубната туморна транс-уретрална резекция /Ту ТУР/ се предполага, или поне се изисква от правилата в медицината, да се извършат всички необходими и задължителни изследвания. Бяха ли извършени такива?

При постъпване в болницата рентгенографията на белите дробове на Виктория констатира липса на огнищни промени. Благодарение на провокираната чрез круиза на майка ми пневмония и последвалото нехайство и безотговорност на лекарския екип, непосредствено преди резекцията, следващото образно изследване, искането за което е подписано лично от лекуващия професор /на което никой не обръща внимание!/, отбелязва промяна в първоначалната констатация – наличие на „плеврални усилвания“ и „излив“. Каква друга би била причината за тази промяна, ако не безхаберието на лекарите? Резултатът от него вероятно щеше да бъде още по-драматичен, ако не бях попаднала съвсем случайно на дежурен в отделението анестезиолог, с когото споделих проблема на майка ми. Очевидно той беше наясно с предстоящата ТУР и съвсем в прав текст ми довери, че не споделя това решение на професора, нито вярва в успешния изход на манипулацията.

Беше моя фатална грешка, че тогава не вникнах по-задълбочено в думите му. Именно той прояви определена загриженост и съчувствие към изразеното мое безпокойство за пневмонията на майка ми и по своему ме „консултира“! Странно е, че единствено той се съобрази с доказано от медицинската наука твърдение, че вследствие на белодробната инфекция тя неминуемо достига до кръвния ток и до бъбреците, като им гарантира още едно тежко изпитание преди да унищожат функционирането им с транс-уретралната резекция! На хвърчащ лист, който пазя в документацията на Виктория, анестезиологът „изписа“ антибиотик „Azatril“, който трябваше за два дни/!/, непосредствено преди резекцията, да „излекува“ пневмонията на майка ми. Несъмнено подобна бърза и агресивна атака на сърцето беше погрешна и нехуманна. Лекарят е знаел това. Може би затова не получих надлежно попълнена от лекаря рецепта с оправданието, че „няма право“ на това. Такова „право“ със сигурност имаше консултиращата от разстояние интернистка, но тя съвсем не се възползва от него. Да не говорим пък за „дълга“ на прословутия „пулмолог“! Оставаше да разчитам единствено на човечността на млада фармацевтка, която с определен за службата си риск ми предостави без рецепта антибиотика. А ако беше отказала? И тогава нищо нямаше да спре професора да качи на операционната маса пациентка с очевадна пневмония!

На 27 март, преди агресивната медикаментозна атака на сърцето, пациентката е „хемодинамично стабилна“, с „ритмична сърдечна дейност“. На 31 март вкарват майка ми в операционната. Впоследствие в документа за „наблюдение на болния“ с дата 31 март присъстваща на нечовешкото зрелище лекарка, оказала се от малкото добросъвестни в тази дружина, а може би и безпокояща се в по-голяма степен за собствената си репутация, но със сигурност по-слаба сребролюбка, отбелязва:

„При поставяне на операционната маса болната е с аритмия, камерни екстрасистоли. За момента не подлежи на обща /спинална/ анестезия. След консултация с кардиолог и съответно /…/ може да се обсъди за подлежане на анестезия. С молба за Ro-графия pulmo et cor. С болед. перист. кашлица. Да се повтори ЛКК и…“

Нечувано, нали? Но чудовищното, престъпното е друго. Непосредствено преди тази гавра с болната в т. н. „Предоперативна епикриза“, нечия ръка е отбелязала следното:

„Ro gr/sc pulmo et cor – да“/!/

„КАТ – да“/!/

„Консултация с интернист – да“/!/

„Предлага се за оперативно лечение“/!/

 /И може би най-безобидното тук, но изрично отбелязаното е, че пациентката „постъпва за втори път.“/!/ След като до този момент тя никога не е напускала болницата и официално не е била изпиствана./

В този ден някой трябваше задължително да зададе и изисква отговор на неотложните въпроси:

Преди или след качването на пациентката на операционната маса е била изготвена предоперативната епикриза с отбелязаните в нея изследвания?

Документът действителен ли е, или е напълно формално изготвен, след като след отложената – т. е. „пропадналата“ манипулация анестезиоложката дава мнения и становища, които според предоперативната епикриза са били извършени и пациентката се предлага за операция?

Ако необходимите изследвания са извършени предварително, дотолкова ли се разминават и си противоречат знанията и схващанията за научните методи и принципи в медицината на двама лекари-специалисти анестезиолози, че единият казва „Да“, а другият – категорично „Не!“? Ако наистина е така, всички ни очаква черно бъдеще. 

Бяха ли налице реални изследвания, имаше ли легитимна документация, на която да разчитат хирурзите, чие мнение беше зачетено и чие – не?

Кой е отговорният, или по-скоро безотговорният, който подложи на тежко изпитание и медицинската наука, и майка ми, и някой почтен свой колега?

Безотговорни, пезпардонни, незачитащи нито клетва, нито дълг, нито човешко същество! Някой се е самозабравил в стремежа да реализира на всяка цена и веднага още една клинична пътека. /И още една, и още една!/ След този зрелищен провал лекуващият професор роптае, недоволен от реакцията на анестезиоложката по този „дребен“ проблем, а всъщност единствената, поне за момента спасила майка ми от смърт още на операционната маса.

На гореспоменатия документ под становището на анестезиоложката дава своето мнение и кардиолог, който констатира:

„пациентка с хипертонична болест и екстрасистолна аритмия, от седмица не си пие лекарствата „диротон“ и „тертензиф“ /а през тази една седмица тя е в ръцете и „грижите“ на същите лекари в „Александровска“!/…С мнение за лечение с „Betaloc Zoc“.

И забележете – всички тези заключения, мнения и препоръки, цялата тази „загриженост“ се проявяват след провалената резекция! 

Нямам представа дали впоследствие някой от лекарите е обърнал внимание и се е съобразил с указанията на кардиолога и анестезиоложката, но препоръчаното лекарство в деня на „опита“ 31 март е изписано на рецептурна бланка едва на 7 април, втория ден от второто/реално/ постъпване на майка ми в същото отделение, а реализираният този път втори опит за ТУР е веднага на следващия ден – 1 април!

Но и от това никой не се интересува. Едва след скандалния провал в медицински документ са отбелязани консултация с кардиолог, ЕКГ, ЛКК, Ro-gr. Pulmo et cor, проба с „Ceftrin“, фигурира „Fragmin“, „Dexofen“, витамин „С“.

За да успокои все пак съвестта си, професорът решава /едва преди втория опит/ да изпише на пациентката антибиотика „Monural“ /„Fosfomycin“/. Изписаният за еднократен прием медикамент е предназначен за лечение на „неусложнени инфекции/!/ на долните пикочни пътища и профилактика при хирургични процедури“. Препоръчителни преди транс-уретрални хирургични процедури са две дози – първата се приема орално три часа преди операцията, втората – 25 часа след нея. Лекарството е „назначено“, но не и „изписано“ с рецептурна бланка! Такава ни се предоставя едва на 3-ти април – два дена след хирургичната интервенция на пациентката! За втора доза никой не споменава.

Професорът нервничи, нетърпелив е около възможността да изконсумира клиничната пътека. И прави с майка ми експеримент след експеримент, безсърдечно, безцеремонно, хладнокръвно, като с жив, ненужен плъх! Няма кой да охлади „ентусиазма“ му и да го върне в реалността. След всички препятствия той най-накрая е изпълнил намеренията си. Но в изфабрикуваната „История на заболяването“ след мнимия „втори“ прием нехайството е толкова голямо, че липсват каквито и да е данни, изискващи се в документа относно изхода от хоспитализацията. Не се знае болният дали е „оздравял“, дали е „с подобрение“, дали е „без промяна“ или „с влошаване“. Слава Богу, че и квадратчето, съответстващо на „починал“, засега е празно! Но и без това рискът не е съществен – поредната възрастна „бройка“ можеше да си отиде, просто защото „не е издържала на операцията“! Но както вече стана ясно, завидна доза старание пък е вложено в редактиране на епикризите на Виктория.

Дали наистина това поведение е нехайство, или са умишлено направени пропуски? Все пак е необходим документ, целящ да оправдае един несъществуващ прием на пациент. И съвсем логично е в него да не фигурира ничий подпис. Страшното за майка ми беше /което може да сполети всеки българин, потенциален пациент/, че въпреки ясно осъзнатата от лекарите невъзможност в рамките само на една нощ да бъдат елиминирани всички проблеми, довели до отлагането на една операция – хипертоничната болест, екстрасистолната аритмия, упорита кашлица и пневмония, те настървено продължават веднага пъкленото си дело! Кой го е грижа?

Елиминирани или не, трескава възбуда владее професора в часовете между двете интервенции – пропадналата и предстоящата. Ако тогава бяхме с бистър ум, нямаше как да ни убегне и да не ни безпокои това нетърпение, този стремеж на всяка цена да положи отново и веднага пациентката на операционната маса, престъпно игнорирайки всички реални причини за отлагането и рисковете за живота й от подобно съвършено безотговорно решение…

Под № 330, след една кошмарна нощ за шокираната Виктория и близките й, адът настъпва отново. В затрогващо единомислие с част от екипа си професорът чрез втори опит прави зрелищна операция. Дава тон на касапницата и без да се интересува от крайния резултат, преотстъпва скалпела на свой любопитен и любознателен по-млад колега. Нали все пак всички трябва да се „учат“! Нали науката трябва да напредва, нали такава е преди всичко и целта на този експеримент! Оправдан или не от медицинска гледна точка /от хуманна – категорично Не!/, с него ученият очаква да са приключили ангажиментите му към Виктория. По всяка вероятност научният му труд ще бъде обогатен с нова, актуална информация. Важното е, че пациентката е изписана в „добро общо състояние“, „афебрилна“, дори нещо повече – „даден й е телефон за връзка“! Но никой не дава никакви съвети, препоръки, указания за последващи и задължителни действия и грижи за една онкоболна!   

Виктория постъпва в УМБАЛ „Александровска“ на 25-ти март и е изписана на 3-ти април. Както вече е известно, единствената епикриза, която получаваме в този ден от лекарите, е с текст:

„…приета на 31.03.09г., изписана на 03.04.09г…Постъпва за втори /!/ път в клиниката по повод микционно-дизурични смущения и епизоди на макроскопска хематурия.“

Напълно е игнориран първият прием. Епикризата от него с „измислената“ диагноза не трябваше да става наше достояние и ние нямаше как да научим за нея. На това е разчитал и г-н професорът!Уви! А и какво невежество допускам от моя страна да предполагам, че всичко това е само и единствено неволна грешка на човек от екипа или на самия професор. А може би са очаквали майка ми да се върне отново при тях, имайки предвид положените за нея медицински грижи! За да й връчат епикризата от първия прием! Със сигурност професорът би заложил и най-скъпото си това да не се случва. Но за негово нещастие – случи се!

В хаоса е допуснат много съществен пропуск, който отново документално компрометира авторите. В листа за „наблюдение на болния“ с изх. № 7655/834, който успях да съхраня, всички изследвания и манипулации логично следват на една и съща страница от деня на приемането 25-ти март до 1-ви април  включително. Същото се отнася и за т. н. „температулен лист“ на пациентката. В него без прекъсване са отбелязани температурните амплитуди в състоянието на В иктория. И в листа фигурира едно единствено, отбелязано писмено „изписва се“ под дата 3-ти април!

Любопитно е дали изискванията за оформяне на болничната документация допускат на един и същ документ с изх. № 7655/834 да се попълват данни и изследвания на пациент, приет за „втори път“ в болницата и със съвършено различен изодящ № 8104/877? И като капак на всичко в единствения температурен лист е отбелязана стая №7, с легло №2, които сякаш съвсем случайно фигурират и в документа за мнимия „втори“ прием!

Но срамът за лекарския екип и преди всичко за професора нямаше да е пълен, ако не беше попълнен още един много важен документ, с който на пръв поглед авторите като че ли се подсигуряват и „бетонират“ законосъобразността на действията си – декларация „от името“ на Виктория, потвърждаваща, че един от лекарите й „предлага“ да бъде хоспитализирана на 31-ви март 2009 г.! Но нали вече е хоспитализирана!…Дявол да го вземе, нали за да има нов прием, трябва да има и изписване!…Скритата първоначално от нас епикриза с измислената диагноза ще свърши перфектно тази работа…Лекарят не се подписва, но вписва своя „УИН“! Може би неволно! А дали Виктория е знаела за какво полага своя подпис? Дали е автентичен? Може би ще узнаем в бъдещето!

Върху епикризата и за мнимия, и за реалния прием фигурират подписите на мастит професор, със сигурност врял и кипял в казана на беззаконието, както и на млад, но твърде сервилен, за жалост, лекар, който при други обстоятелства би се оказал изкупителната жертва на професора. Нему се падна незавидната участ да излее доста пот, хвърляйки се пред очите ми от кабинет в кабинет, като уплашена лястовица в неприветливо, тясно и задушно хале, докато успее да „синхронизира“ действията на колегите си, респ. да коригира и „уточни“  номерата на клиничните пътеки и текстовете в предоставените няколко на брой и с разминаващо се съдържание за един и същ прием епикризи, но всичките „оригинали“! И верният млад колега се справя перфектно. Но едва ли осъзнал риска за бъдещата си репутация на евентуално почитан и достоен лекар!

Станах неволен свидетел и бях изумена от тази срамна и жалка гонка, с която лекарите като че ли преследваха, и то упорито, собствените си кошмари. Когато виждат, че ги наблюдавам, скупчени до полуотворената врата на професорския кабинет по време на напрегнатия им разговор, може би спешен „консилиум“, но не за състоянието на пациентката, а за „здравословното състояние“ на документите, мигом я затварят.

„Гузен негонен бяга“ – е казал мъдрият ни народ…Сякаш аз от разстояние „подслушвах“ и бях в състояние да „чуя“ необичайния им разговор!

За изфабрикувания „трети прием“ получаваме две епикризи с различна редакция. Диагнозата на единия вариант беше допълнена с текст: „Collica renalis“! Анамнезата твърдеше: „Не се оплаква от болки!“ Но нали все нещо трябваше да свършат лекарите при приема на тази пациентка и то, забележете – „спешно“ насочена тук от „Спешен кабинет“ на „Александровска“. И независимо че според анамнезата Виктория не се оплаква от болки, единствената грижа според този вариант на епикризата се оказва „…спазмолитична и аналгетична терапия“, след което „болките намаляха“! – Нелогично, жалко, чудовищно!

При втория вариант на епикризата за „третия прием“ липсва „Колика реналис“! Тук няма „болки“, няма „спазмолитична и аналгетична терапия“. Но пък е добавен много внимателно редактиран текст, според който „след щателно почистване на оперативното поле“ отново е извършена „уретроцистоскопия“! След което отново прецизно е „поставен трипътен катетър“ и „включена промивна система“! И въпреки че майка ми вече беше „пътник“, „следоперативният период“ е „гладък“, а пациентката „се изписва“ „в добро общо състояние“!

А във ВМА, където Виктория постъпва полужив труп същия ден, „доброто общо състояние“ от „Александровска“ е характеризирано: „…увредено общо състояние…обща отпадналост до безсилие, коремни болки и гадене, невъзможност да уринира, болезненост двустранно в лумбалната област, разстройство – диарийни изхождания,…отслабено везикуларно дишане, отслабени сърдечни тонове, двустранна хидронефроза!“           

…На мама й оставаха няколко дни живот, които й подари един военен лекар.

 

Следва продължение!

 

 

Кратък речник на медицинските термини

 

 

коагулорум /коагулум/ – съсирек; маса от съсирена кръв, каквато се образува при кръвосъсирване; кръвосъсирекът е като запушалка за кръвоносния съд;

 

хемодинамично стабилна /хемодинамика/ – движение на кръвта в сърдечносъдовата система съгласно силите и законите, по които кръвообръщението функционира;

 

пулмолог – специалист по белодробни болести;

 

спазмолитична и аналгетична /терапия/ – с обезболяващ ефект;

 

„колика реналис“- болки в бъбреците;

 

двустранна хидронефроза – симптомокомплекс, включващ прогресивно патологично разширение на пиелокаликсната система и атрофия на бъбречния паренхим, настъпващи след обструкция по хода на уретера с последващо частично или пълно спиране оттока на урина; ако пречката е в нивото на пикочния мехур или уретрата, може да се стигне до двустранна хидронефроза; 
"

Nadia

  • SEO sr. member
  • ****
  • Posts: 285
  • SEO - karma: +81/-0
    • View Profile
Неща от bonchina 19
« Reply #38 on: January 03, 2017, 12:50:08 AM »
Едно от нея за Кошлуков:

"Снишаването на уморения Кошлуков



Преди 20 години той беше мечтаният фронтмен на младите бунтари в България. Оттогава си сътвори почти екзотична биография, възлово място в която заема затворническата килия. Няма съмнение, че затворът, побоите, анатемосването, „страната на неограничените възможности“ бяха дивиденти, съпътстващи бъдещото му израстване като политик.

Оказа се наистина, че „младостта не е порок“. Ако беше, то неотслабващата непримиримост, заедно с този порок, биха следвали Кошлуков и в следващите години и едва ли биха допуснали той да се превърне в обикновен „журналист“. Може би след толкова страдания и неволи в младостта, след рухването на депутатската му идилия и загубата на всички секретни ключове към неограничената власт, изведнъж се изпари и някогашният бунтар. При всички тези неудачи политикът вероятно е решил да си подсигури поне безоблачното настояще и още по-спокойно бъдеще. И от възхитителен фронтмен еволюира към вегетиращ рутинен „водещ“! Без ясни и категорично изразявани позиции и становища, без неудобни провокативни въпроси към „гостите“, без ангажиращи го коментари, анализи и отношение. За жалост! С тази си промяна Емил Кошлуков става безинтересен, друг, почти скучен Кошлуков, неполезен на изпитващите необходимост от провокация на чувството за справедливост, за значимост, за полезност.

Дали в новата си роля на улегнал, тих, кротък водещ, Кошлуков се чувства комфортно, в свои води? Ако „да“, жалко за него и очарователната му младост! Жалко за погребания му чувствителен, остър, критичен, полемичен тон, който единствено би налучкал пътя към истината и промяната! Защото българите все още имат нужда от това.
"

Nadia

  • SEO sr. member
  • ****
  • Posts: 285
  • SEO - karma: +81/-0
    • View Profile
Неща от bonchina 20
« Reply #39 on: January 03, 2017, 12:56:33 AM »
Следващото от нея е:

"Из тъмните доби на една оката Темида



Хроника на един фарс, наречен „досъдебно разследване“
„Готов съм да се откажа от българското си поданство!“

/В изложените по-долу документи по разбираеми съображения са пропуснати имена и дати!/

Откъс от „ИЗЛОЖЕНИЕ-СИГНАЛ“ на редови гражданин

до Главен прокурор на Софийска градска прокуратура – София

„…Със същия наивитет, който ме въоръжава със смелост да рискувам и да ви сигнализирам по долуизложения казус, поради жестока липса на друг избор, постъпих на…във фирмата на… Казвам „със същия наивитет“, защото тогава вярвах, че ще бъда назначен съобразно всички правила и изисквания на българското трудово законодателство. Да, ама не, както актуално продължава да звучи емблематичната фраза на журналиста Петко Бочаров. След многократни настоявания от моя страна и след скандал, година по-късно получих най-сетне трудовия си Договор, в който с изненада прочетох, че съм назначен без указано в документа работно време, с месечно възнаграждение от 100 /сто/ лева /реално получавах 300 /триста/ лева. / Впоследствие промяната по договор беше съответно четири часа и половина със заплата 65.00 лева, четири часа със заплата 85.00 лева и при промяната на името на фирмата с продължителност на работното време четири часа и заплата 95.00 лева. Но реалното работно време беше първоначално десет часа и половина, впоследствие десет часа, а възнаграждението от триста лева се промени последователно на 400 и 500 лв. Несъмнено тези данни са за обсъждане от Главна инспекция по труда, /която също е запозната с проблема!/, но си позволявам да сведа и до Вас, защото те са съществена брънка от главния проблем, предмет на това писмо, който ме безпокои и ощетява мен лично, колегите ми, българските поданици и държавния бюджет.

В средата на 200…г. в резултат на многократните ми настоявания, убедих един от колегите в моята смяна /получихме и устното съгласие на останалите двама/ да помолим за промяна в трудовия договор и назначение на осемчасов работен ден, та макар и на минимална работна заплата. Собственикът на търговския обект и наш пряк работодател ни отказа категорично с мотива, че в такъв случай „ще се наложи да увеличиме оборота и да давам повече пари на държавата!“

Уважаеми г-н Прокурор,

Магазинът за „марков“ алкохол и и тютюневи изделия на…е един от най-скъпите и за жалост несправедливо титулуван като един от „най-реномираните“. Освен че тук се ощетяват потребителите, като им се предлагат доменикански и белгийски пури, фалшифицирани със стикери като „кубински“, респективно се завишават многократно и действителните им цени. Целта е единствена, цинична и арогантна – по-големи обороти и по-високи печалби за собственика в ущърб  на работещия персонал и потребителите.

На среща със зам.-главния Прокурор във Върховен административен съд деянието, за което сигнализирах и там, беше квалифицирано като „престъпление от обща характер“, касаещо укриване на данъци. Ако професионалните Ви ангажименти Ви задължават и сте заинтересован служебно от този сигнал, ще се опитам да Ви разясня схемата, която ми сподели и колега от моята смяна, работил в магазина около десет години:

В този търговски обект пазаруват клиенти със завиден социален статус – бизнесмени, шоумени, министри, депутати, чужденци, та дори и сноби, привлечени и поласкани от възможността да си направят реверанс чрез купуване на една пура, макар и да нямаха никаква представа каква пура ще да е тя. Средните месечни обороти в магазина не падат под 60 000 /шестдесет хиляди/ лева. По-голяма част от стоката се изплаща на консигнация. Само за малка част от нея има някакви документи. Лятото на 200…г. беше особено доходно за г-н…, който изрази задоволството си по следния начин:

„Ние сме добре!…В другите магазини няма жив човек!“

Дневният оборот рядко падаше под 2000/две хиляди/ лева. Зимата на 200…г. по време на коледните и новогодишни празници сме правили обороти между седем и десет хиляди лева дневно.

В магазина се работи на два „легализирани“ касови апарата, които поемат данните от реалния дневен оборот. В офиса на собственика има трети/!/ касов апарат, който има „други“, специални функции. Сутрин счетоводителката, „най-верният човек“ на собственика, по собствените му изявления, заличава на компютъра данните от касовите апарати, които сочат по-солидните сметки /а те варират от 50 до над 1000 лева за един клиент/прилагам Ви документи, доказателство за това твърдение!/

За заблуда на държавните контролни органи, че оборотите наистина са много ниски /а какви биха могли да бъдат при четиричасов/!!!/ работен ден!?/ оставят се данните само за минималните сметки и тези, за които клиентите са изисквали фактура. /А недоволството беше повече от очевидно, когато клиентът изисква фактура!/

На база на тези значително занижени обороти счетоводителката, респ. управителката, подава необходимата информация на счетоводната къща, респ. на данъчни и други органи. А фишовете с истинската касова информация /и двата екземпляра/ се изхвърлят в коша.

Вие, г-н Прокурор, ще имате редкия шанс да получите някои от тях, за които в продължение на месец лично се погрижих. От тях ще констатирате високите обороти дори в почивни дни, когато София „се изнася“ в провинцията. Да не говорим за наплива от заможни клиенти в работни дни!

Тази, г-н Прокурор, е истинската причина за щетите, които нанася г-н…и други новобогаташи като него на обикновените граждани и на държавата с нелегални печалби. Затова никога няма да достигнем стандартите на живот в европейските страни, наши официални „събратя“ европейци. „Четиричасов“ труд, за „малко“ работа, за „ниски“ обороти, но и за категорично ниски данъци! И е хвърлен заслепяващ прах в очите на държава и контролни органи. Това е скандалната действителност в един търговски обект, но съм абсолютно убеден и практиката го доказва многократно, че явлението е масово. Трудно е да се отговори на въпроса, защо при това дередже на държавата тя продължава да си затваря очите. Ех…Корупция!…Корупция!…Ще унищожи до шушка цялата ни държава!

А колко е лесно за контролните органи да констатират каквото и да е нарушение и истинността на гореизложеното! Ето как: – В края на всеки работен ден, преди продавачите да отчетат оборота и да предадат данните от касовите апарати, контролният орган изисква фиша направо от касовия апарат, от който получава очевидната истина за дневния оборот. /Практикува се и друг трик – периодично се изземва от управителката част от дневния оборот и се внася в касата на офиса./

Толкова ли дълбоко и неизлечимо е вкоренена тази прословута „корупция“ в обществото и държавата ни, та ни прави достойни само за съжаление нас, обикновените граждани?

Познат финансист, врял и кипял в казана на беззаконието и корупцията, съветва: „Сигнализирайте до няколко различни и независими инстанции, та ако плати /собственика/ на една и тя се откаже от проверки, поне да се надявате, че някоя от другите ще си свърши работата!“ Това е цинично и жалко!

   Уважаеми г-н Прокурор,

Принуден съм да действам по този начин, воден от добре развитото ми чувство за самоуважение и това действие за мен е въпрос на чест, а не на „доносничество“, както е актуална напоследък тази тема. Ако се окаже, че автентичните данни от касовите апарати, копия от които Ви изпращам, не са достатъчно доказателство за извършено престъпление и за прилагане на съответни законови санкции към „нарушителя“, трупащ състояние на гърба на беззащитни българи и на самата държава, газещ законите и необезпокояван от нея, длъжен съм да Ви заявя /което ще сторя и в медиите/, че поради такава гавра съм готов да се откажа от българското си поданство! Това не е налудничава идея, а обмисляно през кошмарните години на непроменящата се с нищо българска действителност.

Изчетох на един дъх „Икономическите измами“, „Войната на групировките“, „Войната ВИК-СИК“, „Живей бързо!“ и др. Повече от трагичен е фактът, че България се превърна в една кланица със събирани по пода й кървави милиони. Тези пари, г-н Прокурор, са моите пари, парите на моите колеги, а може би и Вашите /надявам се да сте от коректните данъкоплатци!/

Моля Ви от съображения за сигурността ми, макар че не ми липсват опасения за изтичане на информация от други лица, засега да спестите името ми при евентуални Ваши действия. По този повод споделих пред Ваш колега от Върховния административен съд, че не се страхувам от ликвидиране.

„Ситуацията сега е променена. Знаеш ли, че с тези си действия се нуждаеш от закрилата на държавата?“ – беше риторичният въпрос към мен на високопоставения познат магистрат.

Когато му отговорих, колкото шеговито, толкова и сериозно, че може да се случи най-много да ме гръмнат, отговорът беше:

„О…Ако те гръмнат, добре!…Познаваш ли добре този човек? Може да те обезобразят, да те осакатят за цял живот!“ 

         Какво пък? С мен няма да свърши света, нали?

         „Няма, само че не след дълго може да свърши България“ – отговори магистратът.

Господин Прокурор,

         Прилагам Ви засега копия от автентичните документи. При необходимост съм готова да предоставя и оригиналите. Въпреки всичко, надеждата умира последна…“

По същия повод и с допълнения за нарушение на трудовото законодателство от същия работодател, гражданинът изпраща сигнали и до Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“, до директора на Комисия за защита на потребителите – регионална дирекция в София, подготвя сигнал и до директора на Национална агенция за приходите /НАП/.

Любопитна „среща“ в Комисия за защита на потребителите – София

 

Около 20 минути след внасянето на сигнала в Софийска градска прокуратура, авторът му представя копие и в регионалната Дирекция на Комисия за защита на потребителите в София. На среща с един от „шефовете“ на дирекцията негов колега, извършил дни преди това проверка в същия търговски обект и констатирал множество закононарушения, при прочит на сигнала изпада в паника и излита от кабинета с думите:

„Чакайте! Нещата са сериозни! Тук става въпрос не за друго, а за сива икономика!“

Връща се и представя вече изготвено от Комисия за защита на потребителите Наказателно постановление за глоба от 50 000/петдесет хиляди/ лева на същия търговец за нарушаване на закона.

Следва втора среща – между вносителя на сигнала и представителка на по-висшата йерархия в управлението на Комисията. Тя „услужливо“ „съветва“ вносителя да не внася сигнала до НАП и деликатно го „смъмря“, че не се е обърнал единствено и само към Комисия за защита на потребителите!!! Основанието за подобен „съвет“ шефката мотивира с „опасността“ от „изтичане на информация“ от другите инстанции, което ще им „отреже ръцете“ и няма да могат да реагират своевременно. Дори изразява опасение, че и Софийска градска прокуратура не е била най-удачното място за подаване на сигнала!!!

Вносителят, макар и наивен, все пак остава озадачен от реакцията на длъжностното лице от „Комисията“ и споделя, че ако наистина се притесняват от изтичане на информация, сигналът е постъпил в Градска прокуратура едва преди 20 минути, време, през което те спокойно могат да атакуват търговския обект, преди да е „изтекла“ каквато и да е информация. И започва да се пита – какво всъщност се случва с тези институции? Тези за будала ли го вземат? Оказва се – наистина за будала!

В продължение на месец Комисия за защита на потребителите не реагира съобразно задълженията си! След този срок неин представител се обажда по телефона на вносителя и го кани на среща с представител на НАП/!/, който в момента бил техен „гост“. Но се оказва, че за предпочитане е срещата им да се състои в сградата на НАП! След десет минути отново се обажда същият шеф от „Комисията…“, за да изкаже „съжаление“, но няма да има нужда от такава среща, защото „се оказало“, че „колегите от РПУ са си свършили работата като по книга“!

След подобни недомислици и алогично поведение от страна на служители от сериозни и отговорни институции и ведомства, на вносителят постепенно се изясняват обстоятелствата около сложния казус.

По „съвет“ на Комисия за защита на потребителите той не внася в НАП своя сигнал, но явно служителите от НАП са били уведомени от РПУ /или от Прокуратурата/ и поставят в доста „неудобна“ ситуация колегите си от „Комисията…“

Прокурорът от Софийска градска прокуратура:

„Не ме интересува!“

 

На сигнала адекватно /но само в началото!/ реагира единствено прокуратурата. Вносителят му е извикан /по телефона/!/ на разпит в Районно полицейско управление, където дава писмени обяснения на съответен „дознател“. На втора среща дознателят получава чрез съответен протокол всички веществени доказателства /„унищожените“ и хвърляни в коша фишове от касовите апарати/.

По време на разпит в Софийска градска прокуратура вносителят, в присъствието на дознателя, съдия и машинописка, дава обстоятелствени отговори на въпросите на съдията, касаещи повдигнатия казус с търговския обект.

Следва досъдебно разследвано от съответно Районно полицейско управление и заявителски прокурорски материал. В процеса на първоначалното шестмесечно разследване никой не дава официална информация на вносителя на сигнала за хода на разследването. По негово настояване той все пак е уведомен, че разследването се удължава с още три месеца!!! После се удължава с още три месеца!!!

На въпрос на вносителя към водещия дознанието полицай защо се удължава разследването, след като законовият шестмесечен срок за това е изтекъл и прокуратурата трябва да внесе в съда обвинителния си акт, реакцията на дознателя е повече от показателна за съмнителните действия, меко казано, от страна на прокуратурата и назначения да води разследването прокурор, в този момент станал скандално известен във всички среди.   

„Няма да го оставя! – категоричен е дознателят. – Аз работя цяла година и ще настоявам да се заведе дело…да се предяви обвинение!“

Да, ама не!

По време на разговори на вносителя на сигнала с водещия дознанието полицай става ясно, че прокурорът от Градска прокуратура отказва да съдейства по какъвто и да било начин на дознанието, касаещо осигуряване на експерт за проверка на касовите апарати  и за проверка на бандеролите на алкохолните напитки, иззети от търговския обект с кашони и складирани в стаи на РПУ.

„Нямам възможност сам да осигуря транспорт до…за да закарам дотам касовите апарати!“ – оплаква се дознателят пред прокурора.

„Не ме интересува!…Няма аз да ти върша работата!“ – е „указанието“ на прокурора към дознателя.

След поредно посещение в Съдебната палата вносителят е уведомен за последващото „удължаване на срока“ по изричното нареждане на Главния Прокурор. А споделеното пред медиите становище на Главния Прокурор е, че удължаването на срок на досъдебно разследване до една година е негово лично становище и то в случаи, когато той счита, че има „достатъчно основания“ за такова удължаване!!!

След едногодишно „разследване“ изведнъж се оказва, че „разследването е прекратено без последствия!“

Но няма кой да отговори какви бяха „основанията“ за прекратяване и липса на „последствия“!

Макар че на целокупния български народ тези „основания“ са му пределно ясни и до трагизъм познати!

Междувременно дознателят, най-дребната рибка във веригата, вероятно задоволително „възнаграден“,  не вдига телефона и не желае да дава никакви обяснения за професионалния си провал!
"

Nadia

  • SEO sr. member
  • ****
  • Posts: 285
  • SEO - karma: +81/-0
    • View Profile
Неща от bonchina 21
« Reply #40 on: January 03, 2017, 01:01:14 AM »
Пак едно от нея (от 2010 г.):

"Има ли държава? Кой се гаври с берковчани?



„Някой“ погубва и без това жалките остатъци от поминък в китното градче в Северозападна България – Берковица. Изнася безпрепятствено машини от бившо голямо дървопреработващо предприятие!  И няма кой да го спре! Не изплаща заплати на работниците си в продължение на година! И няма кой да го задължи да изпълни задълженията си на работодател! Гаври се с българския народ! И няма кой да го накаже за това! Обрича на глад родители и деца! И няма кой да се възмути от това!

Има ли общинско ръководство, което да изпълни правомощията си и да се намеси в казуса?
Има ли областно ръководство, което да контролира незаконните действия на идиотизирани „бизнесмени“ и „собственици“?
Има ли контролни, държавни и всякакви органи, които да защитят обикновения наемен работник?
Чии интереси защитават „ненамесващите“ се?
Как ще бъдат възнаградени за това си поведение?
Кой покровителствува разиграващите коня си?
Има ли все пак държава?

Ако има, нека да си проличи!!!
"

Nadia

  • SEO sr. member
  • ****
  • Posts: 285
  • SEO - karma: +81/-0
    • View Profile
Неща от bonchina 22
« Reply #41 on: January 03, 2017, 01:04:08 AM »
Ето едно друго от нея:

"Ще превърнат нацията ни в свърталище на инвалиди и гноми!

Защо лекари-специализанти напускат България?

На този въпрос спешно трябва да си отговорят управляващите. Но той повече вълнува обикновените българи, всеки един от тях потенциален пациент. Дали в чужбина, в „белите“ държави, отскочили на светлинни години преди нас – /потомци на една от първите европейски цивилизации/, бъдещите млади специалисти ще бъдат застраховани против тежките и убийствени пороци, заселили се в душите и ръцете на една част от българските лекари – печалба на всяка цена! Няма нищо лошо, ако в чужбина успеят да съхранят основните принципи, изискващи се от медицинската наука и практика и връщайки се след години в родината, да поставят точка на комерсиализма , да издигнат в култ хуманността и Хипократовата клетва и така да възвърнат авторитета на една древна и почитана доскоро професия. Няма нищо лошо, ако в чужбина се изградят като почтени и добри специалисти и завръщайки се в България /ако изобщо го сторят/, да измият срама, натрупван в последните години от деградирали касапи, чиито очи се замъгляват на операционната маса от постоянната мисъл за материалната облага.

Но за да се случи това, промените в българското законодателство за много кратък срок трябва да отскочат с години напред. Някой трябва най-накрая да сложи ред в здравеопазването – както във финансирането му, така и в изискванията към етичния и професионален кодекс на българския лекар. 

Може би младите, завърнали се след години от чужбина, ще успеят да го сторят! Но дотогава насилствено ще ни превръщат в болниците в увреден човешки „материал“! И нацията ни ще се превърне в свърталище на инвалиди и на гноми…Кой желае такова бъдеще за децата си? 

ПРИЛОЖЕНИЕ

 

Из „Veneficium Bulgaricus – Сага за Виктория“

 

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

 

 

…Не е за пренебрегване въпросът как от УМБАЛ „Александровска“ щяха да редактират и двата варианта на епикризите от „третия“ прием, ако не бяхме инициирали и заплатили компютърната аксиална томография /КАТ/ в болница „Св. Екатерина“, текстът от чиято диагноза е в основата и преобладаващ в тези епикризи. Повторното явяване на майка ми в същото отделение и нейният „трети“ прием са чудесна нова възможност за източване на нови средства от НЗОК. Въпросът е какъв експеримент да се предприеме за „легалното“ аргументиране на това източване? И професорът решава – нова уретроцистоскопия! По-любопитното е друго – той не „решава“, принуден е да представи като такава поредния си провал, който едва ли би могъл да се оправдае с клинична пътека и парични средства.

Задраскваните и допълнително изписвани номера на клинични пътеки в „История на заболяването“ от „третия“ прием са нечие нагло и цинично деяние. В същата тази „история“, в графа „важно“ отново изрично е отбелязана медикаментозна алергия на пациентката. Но в предоперативната епикриза за последната оперативна намеса е отбелязано: „Алергия към медикаменти – Не!“ „Тестуване – Не!“ Кому са нужни толкова усилия? И без това бъдещето на болната е предизвестено благодарение на големия ентусиазъм на лекуващия учен. Липсват отбелязани и „придружаващи заболявания“. По-съществено е, че резултатът отново е налице – клиничната пътека за третия прием е осигурена. Да действаме! И господата ни най-малко не се притесняват, защото на този етап няма как да знаят, че в една от предоставените ни епикризи този експеримент не фигурира. Ако бяха по-съобразителни и далновидни и в по-малка степен сребролюбци, вероятно не биха допуснали поредната грешка. Защото именно в този неин вариант не фигурира действие или процедура, осигуряващи пари от НЗОК. Оттук следва и новото намерение действието да бъде представено като „уретроцистоскопия“. Но показанията на електролитите в кръвната картина смущават донякъде млада лекарка-анестезиолог и това налага за подготовка на анестезията да се повторят тези изследвания. Констатираният анестезиологичен риск е „АSА клас 3“. Но въпреки всички рисковани или не действия, т. н. „информирано съгласие на пациентката“ е получено приоритетно.

На следващия ден изследванията са повторени – биохимичните показатели са сензационни! Както стана ясно по-горе, креатининът е с невероятните стойности 1075, което обстоятелство изисква задължително и спешно подлагане на пациентката на хемодиализа, но след провала при първия опит никой не си прави труда дори да помисли за следващ. Хемоглобинът е спаднал, многократно са завишени стойностите на левкоцитите. Но професорът е твърдо решен и безкомпромисен – клиничната пътека ще бъде употребена!

Атракцията, към която проявяват любопитство седмина човека, си е заслужавала интереса. Но защо атракция? Защото след провалите си професорът е под натиск от близките на Виктория и „обещава“ да „освободи“ и протезира поне единия уретер, което може да се окаже временен спасителен акт за живота на Виктория, освобождавайки път за диурезата. Спасителен, но и твърде рискован. Рискован, но не и за пациенти като „прежалената“ вече, възрастна провинциалистка.

Професорът предприема нов скандален опит с предизвестен неуспех и дълбоко в себе си е убеден в това. Достатъчно натрупан опит има зад себе си, за да е сигурен, че запушването и адът в пикочния мехур са гарантирани от досегашните му действия и че ще бъде престъпление да предизвиква с нови хазартни игри природата.

Медицинската наука е категорична: „Следва веднага да се прекрати въвеждането на инструмент, ако срещнете непреодолимо препятствие за неговото проникване и да не действате насилствено!“

Как, ако не насилствено, може да се „пробие“ затлачен уретерален остиум в отчаян опит за поправяне на лекарска грешка или като съзнателен злодейски експеримент?

Със сигурност никой от колегите на професора не е вярвал в успешния изход на този опит, имайки пред себе си резултата от предишните – един експериментално съсипан човешки „материал“, неподлежащ на повече експерименти! Многочислени наблюдения през последните години са показали, че инструменталните изследвания често се явяват причина за тежки възпалителни процеси в урогениталната система. Което означава, че е необходимо максимално да се обезопасят и провеждат само по строги показания. Защото дори минимална инструментална травма може да предизвика допълнителна микро- или макрохематурия.

Никакви иновационни методи не могат да заместят рационалното мислене на лекаря. Преди да приеме каквото и да е следващо действие от този характер, лекарят е длъжен да реши необходимо ли е, има ли смисъл от него и да си изясни всичките „за“ и „против“. Развитието на медицината и лекарската практика са доказали неоспоримостта на успехите в резултат на тези изследвания, но не и продължаваща решимост и желание за тяхната приложимост и жизнеспособност понастоящем.

Не престават да ни атакуват отвсякъде в публичното пространство подобни „мнения“, отправяни към масите дори от емблематични фигури в сферата на здравеопазването, манипулирайки ни с изявления като:

„Ние ги чакаме, за да им помотнем!“

„Докторът трябва да мисли и преценява кое е най-добро за пациента!“

И всички ни убеждават, че изповядват искрено идеята за прилагане на интердисциплинарно лечение на пациентите, несъмнено най-полезно и резултатно за тях. Но едва ли на професора е хрумвала подобна идея. Въпреки очаквания нов провал, той еднолично „допуска“, „обмисля“, „изяснява“, „решава“ и…злощастната Виктория отново е положена на операционната маса. По стечение на обстоятелствата или по силата на съдбата в този ден в операционната зала се явява и човекът, оказал във ВМА реална спешна помощ на майка ми, макар и осигурявайки й само десетина дни живот:

„Бяха се струпали голяма група колеги – изпотени, притеснени…и…като натиснали една възрастна жена…“

„…която беше моята майка“! – допълних изявлението на военния лекар, който изобщо не подозираше, че близо до тях, групата лекари, събрали се на своеобразен „консилиум“ във връзка със спешния прием във ВМА на пациентката на колегата им – професора от „Александровска“, присъства и собствената й дъщеря. Смущението на всички беше очевидно.

За почитаемия Читател вероятно всичко изглежда отвратително, толкова объркано и неясно. Повече от отвратително, но е толкова плоско и прозрачно. Със сигурност някой е подценил неимоверно интелекта на обикновения българин. Но без да съзнава, че с тези си действия подценява, игнорира, унищожава и собственото си достойнство, ако изобщо притежава такова. Нещо повече – компрометира из основи системата на българското здравеопазване и авторитета на достойни медици, изследователи, учени и ръководители в тази сфера. Минира и руши дори държавността. Което вече е трагедия за цялата нация. Защото въпреки големия Алеко, не всички са „маскари“!     

Ще се извини ли някой за унижението да вписва в графа „неграмотни“ преобладаващата част от тази нация, за нещастие изконно търпелива и прощаваща? Или може би наистина преобладаващата част сме неграмотни? Ако това е истина, кой ще поеме отговорност и за този провал?…

В средата на м. януари 2010 г. един от новите ръководители на лекарската гилдия, очевидно останал на „Вие“ с всякаква дипломатичност и такт, прави цинично публично изявление в ефир:

„Пациентът е некомпетентен, за да оцени качеството на здравната помощ!“

На това ли разчитат някои лекари, за да ни превръщат в опитни плъхове? Господа като този са слепи, за да забележат, че „некомпетентността“ на пациента не му пречи със собствените си страдания да усети и „оцени“ все пак силата на началния удар, с който оказващият „качествената здравна помощ“ го тласка в отвъдното!

Моят и животът на сестрите ми през тези убийствени седмици беше подчинен на един велик стремеж – да помогнем на майка ни да поживее още малко. Но сами се въвлякохме в недостойна и неравностойна битка, която попари всичките ни надежди и унищожи из основи този стремеж. Единствена жертва беше нещастната Виктория. Нямахме никаква представа професорът с колко още ще скъси това наше жадувано „малко“! Но за да сбъднем мечтата си, бяхме готови на всичко. И вярвахме на професора!

Питам се сега – освен касапско настървение имаше ли и доза мъдрост у този човек? Която да съхрани собственото му самоуважение, което пък евентуално щеше да спести гаврата с тялото и личността на премъдрата ни майка.

Геният на природата създава този сложен и невероятен механизъм – човешкото тяло, за което великият Микеланджело доказва, че е най-великото произведение на изкуството.

„Трябва да притежаваме обширни познания, преди да потеглим на дългото и трудно пътешествие към откриване на подходящото лечение или медикамент“ – заявява преди век и половина бащата на психоанализата /Зигмунд Фройд/, прекланяйки се пред това гениално природно творение. Но тогава деградацията на човешката личност не се е намирала в своя апогей, нито дори в зародиша си. Категорията „морал“ е имала различни от днешните, измерения, обсъждането й не е било на дневен ред. Учените-медици са вярвали на Хераклит, че „Всичко тече, всичко се изменя“, но стремежът е бил преди всичко към познания, към усъвършенстване и в академично, и в професионално отношение, за да бъде избавено човешкото същество от ненужни страдания по пътя към спасението и оцеляването му.

Една от причините за любовта им към медицинската професия била, че са я практикували „най-светлите умове и личности във всяка страна“. Изпитвали са удовлетворение от резултатите от своите усилия, въодушевени от собственото си твърдение, че „медицината е като ембрион в утробата на майката, който с всеки изминал ден се променя, нараства и става по-жизнеспособен“. Приемали са за свой дълг да облекчат страданията и да допринесат за подобряване състоянието на болните, които са се доверили на професионализма и тяхната хуманност.

На нашия професор не му бяха нужни знания. Нуждаеше се от лечение неговият морал. За да не се превръща скалпелът в единственото оръжие за печелене на слава. С който може би си е изтъргал завинаги онзи слой, предпазващ от унищожение най-човешкото качество – благородството и превърнал се в инструмент за собственото професорско „абразио“.

Забележителна е метафората на Ървинг Стоун:

„Добре е да мечтаем да увековечим името си върху скала, но трябва да се примирим с факта, че не можем да го издълбаем с нокти“!     

Съзнавал ли е това професорът в триумфалния си поход към славата? Усещал ли е рани по ръцете си? Забавял ли е ход понякога, за да им осигури покой?

Трагедията на Виктория може би се състоеше и в това, че беше от „обикновените“, не беше „величие“ и беше бедна. При тези обстоятелства кое можеше да мотивира професора да провокира ремисия за собствения си морал и изпълни съвестно дълга си? Нито пациентката, нито дъщерите й с големи жестове можеха да осигурят за в бъдеще „гърба“ му, както и да бетонират положението му в обществото, което той е убеден, че вече е постигнал.

Несъмнено макиавелизмът беше съхранил бацилите си и пренесъл ги не само от „тоталитаризма“ към зародилата се у нас „демокрация“, но, преброждайки политиката, беше заразил трайно и социалния ни живот.

Следва продължение!

Кратък речник

 

„ASA клас 3“ – /анестезиологичен риск/- „пациент със системно заболяване в тежка форма, ограничаващо неговата активност, но без да го инвалидизира, клинично значими заболявания“;

„бащата на психоанализата“ – Зигмунд Фройд /Freud/1856 -1939/ – австрийски психолог, невропатолог и психиатър;

диуреза – процес на отделяне, изхвърляне на урина; количеството урина, което се отделя за определен период от време /нормално около 1 мл. на минута за възрастен човек/;

„макиавелизмът“ – Николо Макиавели / Machiavelli /1469-1527/ – флорентински държавник и историк, италиански патриот и именит писател, политик и дипломат; смята, че главна причина за бедите на Италия са политическите междуособици и разпокъсаност , които трябва да се преодолеят чрез силна централизирана власт, а за тази цел всички средства са позволени;"

Nadia

  • SEO sr. member
  • ****
  • Posts: 285
  • SEO - karma: +81/-0
    • View Profile
Неща от bonchina 23
« Reply #42 on: January 03, 2017, 01:10:42 AM »
За мнимите инвалиди от нея едно:

"Мними инвалиди на Коледа



Отново е Коледа. За бедни и богати, за имащи и нямащи, за вярващи и неверници. Сноби и „популярни” „отварят” сърца и джобове за милосърдие, за дарения и съчувствие. Благотворителни концерти, послания, снизходителни търговци. България е пълна със самотни, изоставени, увредени, нещастни. Всеки е готов да помогне, да прости, да съдейства, да съчувства. 

По тротоари, по кръстовища, пред храмове, банки, магазини,  ви препречват пътя, в повечето случаи без свян и притеснение, нещастни люде с тежка съдба. Повечето от тях са истински и искрени, наистина „нуждаещи се”.  Но в трамвая за пореден, не хиляден, може би стохиляден път ще мине покрай вас и ще ви пожелае „Бог да ви благослови!”, „Да сте живи и здрави!” един нахален, здрав, як циганин, изпечен симулант-инвалид, който е дотичал устремно до спирката и „едва” успял да се качи, отпочва похода си сред наивните. А вие сте го виждали всеки ден. И отдавна знаете, че е нахален лъжец. Понякога го виждате и в компанията на дете. Да предизвика съчувствие човекът.

 А защо сте примирени? Не ви ли е гнусно, че ви лъже, че ви мами, че се гаври с вас? Защо не го напсувате, защо не го прогоните, защо не се развикате да го свали ватманът? Защо вербално поне не го принудите  да се почувства поне малко „неудобно”, макар че подобен израз по всяка вероятност нищо не означава за него!  Направете го сами, защото вместо вас няма кой да го направи. Нима всички вие сте по-добре от него? По-охолно ли живеете всички? Винаги ли имате в повече, за да давате на такива като него? Държавата не желае да се справи с тях. Нека си помогнем сами! Станете от седалките, помолете ватмана да спре и го свалете на следващата спирка. Поне на по-следващата циганинът ще си помисли, дали отново да се качи.

В навечерието на Коледа, на кръстовището пред ЦУМ, точно срещу извисената сякаш в небето прелестна снага на „Света София”, по тротоара бавно, с приведена глава, се движи млад „инвалид”. Държи пластмасова чашка с образа на дева Мария в нея. „Липсва” му лявата ръка. Гледате го в гръб, но си личи от „празния”, свит ръкав. И ви обзема жал, съчувствие, неудобство, защото вие сте здрав, возите се в автомобил, вече сте купил коледен подарък за близките, напазарувал сте за коледната трапеза. И ви се иска да му помогнете. Но „инвалидът” се обръща и усетил проницателния ви поглед, рязко тръгва назад към автомобилната върволица след вас…

 И ви обзема ярост! Та той съвсем не е инвалид. Личи си! Очевадно е! Просто е напъхал ръка под издутото палто и цинично е прибрал навътре ръкава си. Лично аз изпитах трудно преодолимо желание да скоча и да го разпъртушинча. Спря ме единствено светофарът и върволицата зад мен.

Сигурна съм, че следващия път няма да му се размине. А ти! Какво ще направиш в такава ситуация? Ще позволиш ли да ти се подиграе и излъже?

Действай по съвест!

Ще ти разкажа един епизод от екшъна по софийските улици.

Между наредените по трамвайната линия нахални таксита трамваят едва си проправя път. Един от редовните му пътници отново е незрящият старик, който всеки ден пътува с хармониката си по своето обичайно трасе в центъра на столицата – от трамвай в трамвай, от надежда до отчаяние, с вярната си спътница, малка, стара хармоника. Тя приканя съчувствие и събира с животоспасяващите си тихи звуци съжалителни, но в повечето случаи небрежно захвърлени дребни монети. Дребни и нищожни наглед, но дали хапка живот и глътка човечност на един от многото отхвърлени и забравени от държавата българи.

Незрящият с бавна, но почти отработена стъпка достигна до стартовата точка на своето безкрайно пътуване. Внимателно се опря до ръждясалата врата на ватмановата кабина, повдигна леко глава, за да огледа множеството в „концертната зала”.  Жадуваше то да бъде благодарната му публика за поредното спасително пътешествие от началото до края на скрибуцащото превозно средство. Повечето от „зрителите” в „концертната зала” бяха свикнали  с концертите на „слепеца” и приемаха за обичайно, едва ли не за благотворително поредното му появяване в трамвая.

През първите няколко стъпки от концертното му пътешествие нито стотинка не капна в чашката му. Когато, за да продължи напред, опипа уж случайно, поредната пътничка, изпречила се на пътя му, жената избухна:

„Кретен полусляп!…Не виждаш, просиш, а опипваш само жени!…Мъжете виждаш, а?…Не ги докосваш!…Махай се оттук! Нахален симулант!”

Пикантната сценка привлече вниманието на повечето от пътниците, а по-благосклонна българка се смили над „музиканта” и го посъветва:

„Иди пред Парламента! Посвири на Президента, на богатите! Те не са тук. Няма и да бъдат. И едва ли подозират за теб! Иди!…Иди там!”- настояваше пенсионерката, но очевидно богата реститутка, което си личеше по аристократичния й тоалет, лакираните нокти и ярко начервени устни. И тихомълком се оплака пред приятелката си, че „трябваше да си вземем такси, вместо да пътуваме в тази лудница!”

Защото никой не им стори място да седнат, макар че в трамвая пътуваха и доста млади хора.

„Реститутки, тръгнали на парти! – ядоса се седящ близо до тях младеж, тръгнал за десетчасовото си стърчене зад плота на нощен столичен бар. – И можеше  да му пусне една монета” – сподели пред приятеля си, който наблюдаваше с безкрайно любопитство набързо слезлия от трамвая „незрящ музикант”.

Трамваят наближи „Солунска” и рязко спря. Немощна старица с усилие достигна платното, съпроводена от ироничните погледи на слизащите след нея две млади столичанки, на път за близкото кафе. От ъгъла ги атакува мръсен, дрипав младеж с вонящи дрехи:

„Госпожо, дай 20 стотинки да си купа нещо за ядене! Гладен съм! От два дни не съм ял! Дай, молъ ти се!…Дай 20 стотинки, ма!…Имам болно братче и сестриче, не са яли от два дена” – усилваше се блясъкът в изнанадващо злобния поглед на младия ром.

Доловила у младежа ненавистта към по-нормално живеещите от него, столичанката реши да я провокира докрай:

„Дай ти на мен 50 стотинки! И аз днес нямам пари.”

Ромът я блъсна и подскачайки, избълва:

„Е..а ти изрода!”

И се насочи къмследващата спирка, да търси други състрадателни „изроди”.
"

Nadia

  • SEO sr. member
  • ****
  • Posts: 285
  • SEO - karma: +81/-0
    • View Profile
Неща от bonchina 24 (и от Пенка Танчева)
« Reply #43 on: January 04, 2017, 12:49:57 PM »
Едно от нея за Надка Караджова (от 2011 година):

"В памет на великата Надка Караджова

На 3 януари 2011 г. тя ни напусна и премина в по-добрия свят. С много мъка и обич ще споделя онова, което имах честта да напиша за нея в книгата си „Обществото на Човеците“ след незабравимите ми срещи с нея:

 „Аз се гордея, че съм Българка и дадох своя скромен принос в историята на българската култура. Гордея се, че съм потомка на Орфей и разнасям славата на уникалната ни народна песен по света…народната песен е моето верую, моята съдба, моят Бог…!“

Тя е славеевият глас на България. Изпяла е неповторими шедьоври на българския фолклор, с което е прославила Родината си във всички континенти. Често я питат откъде се зарежда?

„От Космоса!“ – отговаря тя.

„Раснала съм в люлка от песни – реди спомените си божественият глас на България. – Дядо ми, Кръстьо Караджов, с песен е излизал от дома, с песен се е връщал…Само това мислех, само това мечтаех – да пея, да пея и пак да пея.“

И възможно ли е такава обич и жажда за песен да не бъде възнаградена! Пръв забелязва Надка Караджова флагманът на българското фолклорно изкуство – Филип Кутев. Тя е само на 15 години, когато като ученичка в Пазарджик участва в конкурси на художествената самодейноств Пазарджишка околия, Пловдив и София. Филип Кутев я кани на конкурс в гр. София, където талантливата девойка от с. Три водици печели първа награда – 500 лв. и национална фланелка. Това събитие г-жа Караджова си спомня в мартенската първа пролет на 2004 г. след половинвековна творческа слава.   

„Това събитие беше за мен сбъдната мечта“ – признава голямата певица. А още през 1951 г., когато е сформиран ансамбълът, девойката го слуша в зала „България“ и мечтае да бъде „в тази прекрасна огърлица едно мънисто“.

През 1953 г. фолклорната изпълнителка е на своето първо турне в Чехословакия – ансамбъл „Филип Кутев“ гостува на „Пражка пролет“. През 1955 г. предстои турне в Сирия. Големият композитор е впечатлен от певческите й възможности и талант и Надка Караджова е сред седемте певици на ансамбъла, поканени да пътуват за Сирия. Следват турнета в Англия, Франция, Белгия, Холандия. Българските емигранти ги следват навсякъде и плачат от умиление и възторг.

„Обичам България и никога няма да остана да живея другаде! – категорична е певицата, когато следва обичайният въпрос имала ли е желание да напусне родината си. – Това чувство все още се таи у мен. Аз се радвам, че пея за тях /емигрантите и чуждата публика – бел. ав./, но съм щастлива, че ще се върна отново в моята България. Не мога да живея никъде другаде, освен в Родината си. Българите преоткриват винаги нашето изкуство и казват „Добре, че сме в чужбина, за да опознаем нашето си изкуство!“

Надка Караджова завинаги е съхранила скъпи спомени за обичащи и обожаващи я ценители от цяла България. В с. Варвара, Пазарджишко, преди доста години, в болницата, когато майка ражда нов живот, звучала песен на обичаната певица – „Драгана и славея“.

„Оле…Божичко…Та това е Надка Караджова!“ -  възкликнала тогава младата майка…След години поканила своята любимка на сватбата на дъщеря си, родена сред магическите звуци на незабравимата й песен.

„Скъпа Надя – гласяло писмо на друга почитателка на певицата, – плета дантела. Толкова много Ви обичам, че вплитам в дантелата цялата си обич към Вас!“

Толкова много почитатели обичат и се възхищават на Надка Караджова, че почти ежедневно я поздравяват в трамвая, целуват й ръка, поднасят й цветя при внезапни срещи с нея, дори те да са предназначени за други любими хора. Срещат я гостуващи групи от провинцията и изразяват спонтанно желанието си да увековечат със снимка срещата си с голямата народна певица.

„Човек трябва да бъде всеотдаен, да не пести добротата си – продължи певицата нашия разговор. – Българинът е много добър човек. Трябва да получи много малко, за да даде десет пъти повече от себе си. А талантът е злато, което блести дори в калта!“

За Надка Караджова кумир в музиката е оперната ни прима Гена Димитрова. Ето един скъп за народната певица спомен от Виена:

„Пазя скъпа снимка с Гена Димитрова във Виена. Бяхме поканени от българското посолство да изнесем концерт по случай националния празник на България – Трети март. На концерта присъстваха около 500 чужди посланици, поканени за празника. Гена Димитрова пя след българския квартет „Славей“. След изпълнението ни всички искаха да ни видят отново, да ни докоснат, да ни се порадват. Тя наблюдавала всичко това и независимо от своя неимоверен успех на сцената, когато предстоеше концерт в дом „Витгенщайн“, ни предупреди: „Сега аз ще пея преди вас!“…

Но въпреки това предупреждение, когато квартет „Славей“ запява „Слънце зайде“, Караджова видяла сълзи в очите на оперната прима и сред своята публика.

В Италия, в гр. Бари, двете велики майсторки на песента взаимно се наслаждават на изкуството си. Бисират ги и двете по време на концерта. Отново пеят заедно и с голям успех в Москва, в „Колонната зала“. Надка Караджова с интерес и вълнение следи творческата кариера на оперната певица, започнала славния си път на голямата сцена като народна певица.

„Тя е най-голямата!“ – изрича в заключение Караджова за любимката си.

Не по-малко обича и се възхищава на ангелския глас на Андреа Бочели, от голямата артистичност на Райна Кабаиванска, слуша в захлас „Тримата големи“ – Лучано Павароти, Пласидо Доминго и Хосе Карерас.

Попитах певицата как успява толкова години да съхранява и пази свежестта и силата на уникалния си глас.

„Е, на Шаляпин нищо не му е пречело, но той е рядкост“ – беше лаконичният й отговор. И въпреки това – добрият сън и самодисциплоната са решаващи за нея преди вълнуващите й концерти.

България е от малкото страни, може би единствената, която „пенсионира“ своите творци. В деня, когато съпругът на Надка Караджова я пенсионира по документи, тя е на двумесечно турне с хор „Ангели“. Предстои й да шества по концертните зали на Европа в 55 концерта. А когато турнето приключва, неуморната певица решава да продължи със своята любов – сцената, песента, многохилядните почитатели.   

През м. април 1991 г. тя създава Женски фолклорен квартет „Славей“ – една китка от изтъкнати изпълнителки, най-добрите гласове на България в партиите сопран, мецосопран и контраалт. Това са чудотворните гласове на Надка Караджова, Светла Караджова, Лиляна Галевска и Стоянка Лалова – няколко поколения солистки от Държавен ансамбъл /ДАНПТ/ „Филип Кутев“. С перфектните си многогласови изпълнения квартет „Славей“ се характеризира с неповторима звучност и хармония. Всяка песен е пресъздадена с ненадминато майсторство, с голяма техническа точност, с много топлина и любов.

Коста Колев прави първите песни на квартета. Изпълняват творби на Александър Йосифов, Димитър Трифонов, Константин Шопов, Иван Кирев, Диди Кушлева /дъщеря на Росица Кушлева от дует „Сестри Кушлеви/.

Филип Кутев често казвал, че е лесно да се пее в хорова формация, а най-трудно е да пееш в камерен състав. Но тази проверена в изкуството теза не плаши ни най-малко големите солистки, защото са проверени във времето как биха звучали камерно. И магията се получава, защото гласовете им се сливат толкова добре, че всяка чува дъха на другата до себе си. Перфектни са и чувството за еднаквост в звученето, и чувството за динамика. Често им казват, че наистина правят магия с гласовете си, а това е тяхната цел – да достигнат най-бързо до сърцата на хората.

Най-щастливи са певиците, когато ги аплодира просълзената от тяхното изкуство, вярна и предана публика. Неведнъж са ги питали след двучасовите им концерти – откъде е издръжливостта им? И както сподели и г-жа Караджова, зареждат се от „Космоса!“ Безбройни са епитетите, с които ги дарява благодарната им публика. И никога няма да забравят четирите изпълнителки думите на японския професор Шожи Ямаширо, който след техен концерт признателно възкликнал: „След като чух музицирането на квартет „Славей“, вече мога спокойно да умра!“ В „страната на изгряващото слънце“ е учреден Клуб на приятелите на квартет „Славей“.

„Те често ни питаха – споделят изпълнителките, – „Знаете ли, че сте много популярни в Япония?“ И това ни доставяше голяма радост и гордост, че сме популяризирали българската народна песен и българската култура в далечна Япония. Там са пословични със своята точност, но японската публика толкова много ни аплодираше, както и самите организатори и признаваха, че чудо като съвършения квартет „Славей“ от България не са чували.“

Квартет „Славей“ е символ на истинската музика, красота, чистота, музикална култура и артистичност. Той се грижи за народната песен като за цвете, което трябва да поддържаш и да достигнеш с него до сърцето на публиката. Чужденецът-слушател не разбира текстовете, но мелодията го принуждава да потръпва от възторг. Често пъти след концерти те се доближават до изпълнителките и вдигат ръкави, за да ги уверят, че са настръхнали от прекрасното им, необикновено музициране.

Квартетът покорява и италианската публика, която след концертите им възкликва: „Вие сте като слънцето! Вие огряхте нашите души – благодарим ви! С вашите гласове човек се пренася в отвъдното!“

След концертите им по цял свят мъже и жени на различна възраст целуват ръцете им. За французите те са „прекрасни, фантастични, уникални!“

„Чрез вас, вашите песни и уникалните ви изпълнения, ние обикнахме България!“ – признават чуждестранните им почитатели от Франция.

Вече 13 години /понастоящем почти 20/ квартет „Славей“ се радва на забележителни успехи в България и по всички кътчета на света. Япония, където самата Надка Караджова концертира шест пъти /след 2004 г. още десетки пъти/, квартетът посещава два пъти /до 2004 г./, двадесет пъти концертират във Франция /до 2004 г./, посещават Израел, Босна, Херцеговина, гостуват няколко пъти в Чехия, представят българското изкуство в Швейцария, Германия, о-в Корсика, Испания, Австрия, Гърция, Кувейт и др.

Едно от най-големите признания за силата и въздействието на изкуството на квартета е поканата за гостуването на магическите гласове на Надка Караджова, Светла Караджова, Лиляна Галевска и новото уникално попълнение – Марияна Павлова /номинирана в класацията за „Гинес“ като „най-ниският контраалт в света“/ във Ватикана по повод 40-годишнината от подписването на Договора за обединение на църквите от Изтока и Запада. На 15 ноември 2004 г. ортодоксалните песнопения на българските славеи в папската резиденция „Росса ди папа“ довеждат омагьосаната публика до медитация, а българските народни песни я вдигат многократно на крака с бурни аплаузи и възгласи:

„Белисимо!…Белисимо!…“

Незабравимо ще остане и за певиците, и за очарованата публика на Ватикана изпълнението на специално композираната за квартет „Славей“ и колегите им от квартет „Ивиолан Унита“ пиеса. Думата „обединение“ се пее на няколко езика, включително и на български. По време на концерта в „Росса ди папа“ в залата присъстват висши духовници от католическата и православната църква, 24 кардинали, архиепископи и други висши духовници от всички националности по света. С всички тях квартет „Славей“ се среща след концерта и отново прозвучава „Белисимо, белисимо…белисимо…!“

Надявам се, че следващите редове представляват своеобразно огледало на душевността и житейската философия на голямата ни изпълнителка, която разкрива своя истински мир толкова искрено, колкото са искрени и сълзите в очите на многобройната й публика.

Неотдавна в зала 11 на националния дворец на културата се записвал компакт-диск, за който солира Надка Караджова. С хор „Космически гласове“ тя изпълнява песните „Тих вятър вее“ и „Калиманкината“ на композитора Красимир Кюркчийски. Продуцентът на кампакт-диска споделил: „Наблюдавах те дълго…Ти имаш някакъв ореол над главата си!“ Същите думи озадачили певицата, когато ги чува за втори път от водещ в предаване по „Канал 2001“: „Ти имаш ореол над глават си! Бъди щастлива! Да си жива и здрава!“ …Може би този ореол пази за нас и за наследниците ни магическото присъствие на Надка Караджова в живота ни и го прави по-красив и по-богат.

Когато гостува в Лондон с трио „Българка“, сестри Бисерови и родопския певец Румен Родопски, тя е „…великата Надка Караджова, която с гласа си е като лавина, събаряща всичко срещу себе си, когато запее!“

Гастролира в Южна Корея, Виетнам, Йордания, Турция, Ливан, Индия, Исландия и много други страни. И навсякъде е проявявала всеотдайност, издръжливост и сила, за да изгради и съхрани едно здраво наследство. Четиридесет години Караджова пее в хор „Филип Кутев“, почти двадесет в квартет „Славей“, четири години в хор „Космически гласове/, три години в хор „Ангелите“, пее и в хор „Дъщерите на Орфей“.

Осъществила е няколкостотин студийни записи в БНР, девет дългосвирещи грамофонни плочи /до 2004 г./ в Балкантон, много видеофилми по БНТ.

През 1988 г. за Буенос Айрес  – Аржентина, пътуват 24 часа от острови „Огнена земя“ почитатели на българските магьоснички от „Славей“, за да слушат концерта им, в който те пеят по-старите си песни, които помнят аржентинците. И се връщат на 1000 км. от Буенос Айрес, за да ги чуят отново.  А били възрастни хора между 60 и 80 години.

„Разплакахте ни със сълзи от българска кръв!“ – изричат смаяните почитателки пред своите любимки.

През 2001 г., когато започва войната в Югославия, за откриване на изложба на българската книга в гр. Лайпциг, Германия, канят за участие отново квартет „Славей“, заедно с Лайпцигската филхармония. Там българският състав трябвало да изпълни само една песен.

„В тягостното настроение, което цареше тогава, изпяхме „Отче наш“. Плисна дъжд от аплаузи!…И тогава се наложи да изпълним и втората си песен „Замръкнала е хубава Яна“…В камерната музика и сам воинът е воин“ – заключава световната любимка.

 

         Със затрогваща искреност певицата споделя:

„Приоритет в моя живот беше моята професия като народна певица, която така ме обсеби, че семейството ми беше на втори план, та дори и детето ми, което бе отгледано от майка ми Мария, моя брат Данчо, снаха ми Йорданка и моя съпруг Стефан. Цял живот не бих могла да им се отблагодаря, защото правеха всичко възможно, за да пътувам по света и да творя. В това най-силно се целях. Макар че няма възраст, в която човек започва да планира живота си, достатъчно е да има сили и възможности да го живее достойно. Но никой от нас не би могъл да овладее до съвършенство изкуството да живеем, защото много неща не зависят от самите нас. Ние сме същества, над които има свръхсила, която ни управлява.

В моя живот „златните правила“ бяха: уважавай ближния си, никога не наранявай, за да не те наранят! Дисциплината беше на първо място, защото без нея нищо не можем да постигнем в живота. Понякога ми се е случвало да не мога да взема важно решение, но до мен винаги е имало хора, които са ми били опора и са ми помагали в това отношение.

Като най-важно постижение в живота си считам реализирането ми като творец в областта на народната музика и фактът, че съхраних симейството си в продължение на вече 48 години. Добре възпитах дъщеря си Светла, която също успя да се реализира в професията като преподавател в Софийския университет и като народна певица, с която заедно популяризираме българското изкуство по света.

Най-голямо щастие изпитах, когато получих писмо за приемането ми като изпълнителка в държавния ансамбъл „Филип Кутев“; когато се родиха внуците ми; когато купих първото пиано на дъщеря ми. Това са върховните мигове в живота ми.

Имала съм и разочарования. Особено когато трябваше да се разделя с хор „Космически гласове“, в който самата аз привлякох най-добрите певици, с които постигнахме наистина космически върхове в нашето изкуство. Още по-силно бях разочарована, че след напускането на още десетки певици от този хор, вече няма и следа от онова, което бяхме създали с толкова любов.

Моята философия за живота гласи: „Никога не гледай кой какво говори, а гледай кой какво върши!“ Лоялността днес е рядкост, но смятам, че все още съществува. Била съм и наранявана в този живот, макар и с неголяма сила. Но отмъщение! Пази боже! Дано не ми се случва и да помисля за него! Омразата е като бумеранг, затова тази дума ми е чужда, а чувството – не особено познато. Обидата приемам много болезнено, защото много внимавам в живота си да не обидя някого. Това качество е възпитала у мен майка ми Мария, която за мен беше светица. Изпитвала съм и неблагодарността на хора, на които съм помагала, но съм се държала винаги човешки и с тях, докато един ден се убедят, че не са били прави. И им отговарям с добро. Много пъти съм правила жестове и съм се старала да останат незабелязани. Дори неприятел да поиска мнението ми за нещо, съм готова да му го дам с усмивка, за да му докажа, че съм по-силна от него. Разбира се, не ми е приятно и ласкателството. Но искрените и истински поздравления, които са чести прояви на възхищение от нашата професия, винаги са ми давали криле.

Силата на човешкия дух може да бъде съкрушена, когато не те оценяват за онова, което даваш с цялото си сърце от себе си или когато обичаш, но не си обичан.               

В живота си съм контактувала и съм познавала само земни хора, които не са били гении, но са Човеци с главна буква. Когато попадам в обкръжение от умни хора, винаги гледам да науча нещо повече от тях, да купя ум и не се старая да продавам ум, за да не изпадна в неловко положение.

Никога не съжалявам за вчерашния си ден, защото моят девиз е „Гледай напред и никога не се обръщай назад!“ Съгласна съм обаче, че за някои хора промяната води към прогрес, но не и при мен. Нито в професията ми важи това, нито за семейния ми живот. Но ентусиазъм никога не ми е липсвал, а той почти винаги води до успех. И това, което съм постигнала, ми е предостатъчно. Не желая нищо да променям в живота си. Благодарна съм на съдбата си и за нищо не съжалявам. Благодарна съм и на всеки, който ми е подал ръка в живота. При всички възможни случаи съм се отблагодарявала. Но най-много бих искала да благодаря на Човека, на твореца, композитора, Апостола, на патриарха на народната музика в България – Филип Кутев, който ме откри като талант и ми даде възможност и хоризонти да творя и да стана това, което съм.

На мен ежедневно благодарят хора, до чиито сърца успях да достигна с моите песни и раздадох радост за душите им – това беше най-доброто, което дадох от себе си. Смятам, че всеки би могъл да подобри обстоятелствата в живота си към по-добро, ако се съобрази с максимата „Не прави това, което не би искал другите да направят на самия теб!“ И тогава ще имаме уважението на хората, на което и място в служебната и социална йерархия да се намираме. Тогава постът и уважението ще бъдат еднакво важни, ще вървят ръка за ръка.

Но едва ли човек може да достигне до съвършенство в професията си, защото пътят към него поддържа живота и е непрестанен път, без който сме загинали. И колкото и съвършени професионално да бихме се чувствали, не бива да разчитаме единствено на постигнатата слава. От нея до глупостта има само една крачка, което я прави твърде крехка и трябва да я отглеждаме и да се доказваме всеки ден. Не се успокоявам, когато нещата в живота ми вървят подозрително лесно. Нали все пак в природата има равновесие и след всичко хубаво почти винаги следва някакво затруднение. Но по-щедрите хора по-философски приемат живота си и преживяват страданията си. А моето определение за почтеност е да бъдеш честен, откровен, доброжелателен. В живота си нямам дълбоко скрита тайна, която бих могла да споделя, защото той е като на длан. но ако имам такава, бих я споделила с най-скъпото си същество – моята дъщеря.

Не смятам, че съм научила всичко, защото човек цял живот се учи, но бих искала да зная този наш български народ кога ще започне да живее по-спокойно и по-достойно!“   

Най-ценните блага в живота на Надка Караджова са здравето, достойнството, почтеността, любовта…

 

А след 56-годишна звездна слава най-сигурното пристанище до края на живота й беше семейното гнездо!

Една земна звезда се откъсна, за да остане завинаги в небосклона!

 

Наградите на Надка Караджова, получени през 50-годишната й творческа дейност: /до 2004 г./

 

1955 г. – Световен младежки фестивал – Варшава, Полша: Златен медал и Лауреат на фестивала;

1967 г. – Орден „Кирил и Методий“;

1968 г. – Световен младежки фестивал – София: Златен медал и Лауреат на фестивала;

1975 г. – Приз „Братислава“;

1979 г. – „Заслужил артист“;

1986 г. – „Народен артист“;

1987 г. – Орден „Народна Република България“ – по случай 50-годишния юбилей на певицата;

1982 г. – Второ място в топ-класацията на Би-Би-Си- Англия;

1996г. – „Златно перо“ – От Министерство на просветата за високи постижения във фолклора;

1997 г.- „Златна лира“ – От Съюза на музикалните дейци в България по случай 60-годишния юбилей на певицата;

1998 г.- Орден „Стара планина“ – от Президента на РБ Петър Стоянов;

Международни награди от Судан, Сирия, Югославия.

Композиторът Стефан Драгостинов – приятелски за Надка Караджова

 

Почитта и възхищението си от Надка Караджова, неговата близка приятелка, която композиторът нарече „короната на фолклорната ни музика“, Стефан Драгостинов изрази в близо тричасовото ми интервю, повод за което беше именитата ни народна певица:

„Не зная кое е по-голямото у Нада – дали певицата, дали личността, дали приятелката…Господ й е излял гласа като едно чудо. При нея няма умора. Попаднала във великолепна среда на хора можещи, знаещи, водещи като Филип Кутев и съратничка като вълкана Стоянова, там става омесване на глас, талант, трудолюбие, професионализъм и почтеност. Нада се е изградила така хомогенно, че е като една непоклатимост и е запазила всичките си чудесни качества. Винаги съм харесвал и оценявал нейната отзивчивост. Тя е тип работохолик. В нейно лице винаги съм имал партньорство, вслушване, но същевременно и опозиция и, разбира се, градивна.

Щастливи са моите спомени с нея от Япония /1989 г./ Тя беше първа солистка и върхът на нашите песни беше „Планино, Стара планино!“ Тя поднесе автентичния вариант на тази моя песен. Нашите певици „отгледаха“ този шедьовър.

Тогава нашумелият Марсел Салие сподели:

„Това е най-високото нещо, което съм чувал!“   

Пътувахме с нашето изкуство в Осака, Токио, Киото, Нагазаки…Навсякъде следваше дъжд от бисове. А тя пее и не се уморава – пее още и още…

Силно ме привлича отношението й към родовата традиция. Тя създава един чудесен творчески семеен екип. В лицето на дъщеря си Светла, Надка Караджова има своята следовница в създадения от нея квартет „Славей“. А съпругът й Стефан Костов, отличен акордеонист, е щастлив с толкова красиви и великолепни жени около себе си. Те всички представляват за мен един малък ансамбъл „Караджови“. Екип за песни и танци, в който своето място има и танцьорът Йордан Иванов – съпругът на Светла Караджова, със своя незаменима аура на сцената.

Бисерът в короната е великолепният глас на Нада. Тя е перфектна певица във всички области – пее странджанско и шопско, та се къса, тя – пазарджишката певица. Тук съзирам и голямото превъплъщение на нейното сърце. Това е глас Божи!

Някога това 15-годишно момиче е прегърнало предано своя бъдещ свят. Безспорно тогава не е била съвсем наясно какво всъщност е сторила. Бавно и постепенно, ритуално е изкачвала стъпало след стъпало – като в пирамидите. Изминала е славно целия този път, а стъпалата е изкачила преди повече от 20 години /интервюто е взето през 2004 г. – бел. ав./

А са нужни колосални усилия, за да останеш на върха. Но нейната перфектност на своеобразен гуру като че ли й спестява това усилие. Или то не е лесно забележимо.

Личността й е толкова нависоко, че човек трябва да се взре в тези скъпоценни качества и да ги оцени по достойнство.

Нада е много творчески сговорчива личност. Бих искал дълбоко да подчертая родовото осмисляне на дългогодишното й изграждане. В съвкупност на равнопоставени да бъдеш най-първият, без да го налагаш и то в маститото съсловие на певици и певци – това е плод на дългогодишно възпитание и добра колегиалност. Дъщерята на Нада – Светла Караджова, като преподавател в Софийския университет продължава традицията и я разпространява сред учениците си.

В стила на Гарсия Маркес бих казал: „Школата Надка!“ Тя е великолепен интерпретатор, много бързо се превъплъщава, понася идеята, омесва я чрез собственото си усещане и получаваме ново произведение, поднесено ни от нея…

Тя може много! А връх не се надстройва!  Нада има тези възможности да катери нагоре. В академичното ни общество са нужни знания, даващи предпоставка за добра реализация. Нада е изминала целия този път към висшия академизъм с нейното трудолюбие.

Като я видя на сцената, за мен започва процесът на релакса!“

 

 

Българският фолклор – нашето непреходно национално богатство, навсякъде по света е посрещан с бликащ възторг и преклонение.

Надка Караджова е най-истинското олицетворение на това богатство, което ще съхрани и за необозримото бъдно нашия непреклонен дух, творчески порив и дълговечна култура.

 

5 януари, 2011 година

В памет на великата Надка Караджова!

 

ЦЕЦКА БОНЧИНА"

И малко  от Пенка Танчева:

"Господи защо бързаш и прибираш такива хора толкова рано. Сигурно ти трябват ,но и на нас тук на земята ни трябват. В тези бездуховни , безпътни времена те са ни ориентир. Ориентир към към всичко човешко и добро, към мястото ни тук на земята, към красотата. Чуеш ли този божествен глас няма как да не станеш по-добър, по щастлив и духовно по-богат ПОКЛОН, ДЪЛБОК ПОКЛОН КЪМ ГОЛЯМАТА, ОБИЧАНА И НЕЗАБРАВИМА НАДКА".

Nadia

  • SEO sr. member
  • ****
  • Posts: 285
  • SEO - karma: +81/-0
    • View Profile
Неща от bonchina 25
« Reply #44 on: January 06, 2017, 12:18:37 AM »
Следващото от нея е за професор Марко Семов (от 2011):
"В ПАМЕТ НА ПРОФ. МАРКО СЕМОВ

17 –ти януари! На тази дата преди три години приятели ми се обадиха по телефона с покъртителна вест – починал е проф. Марко Семов! Днес, отново 17 януари, три години след онзи тежък ден на 2007 г., прелиствам отново парещите страници на последната му книга „И те са като хората”, издадена посмъртно от университетското издателство „Св. Климент Охридски” и Фондация „Проф. Марко Семов”. Огнени, убийствени слова за „Сбогом” от приятели, истински българи, към най-истинския българин на нашето време!
Но не удържам сълзите си…Те се сриват върху страниците и бележат мъката на най-обикновена българка, която имаше привилегията да се докосне до духовния първенец на нацията ни, до човека, който живя за България и си отиде, пишейки с болка за нея, един писател с огнена словесност, един „Апостол на българщината и бъдещето”, както го нарече проф. Дойно Дойнов, председател на Общонационален комитет „Васил Левски”. А за мое велико щастие – и кръстник на скромното ми перо.
Имах кратки, но паметни срещи с него. Преливах от гордост, че го познавам. И пред моите приятели, и пред собствената ми майка, която благоговееше пред образа на един свой любимец на телевизионния екран. Случайност беше, или не, точно на рождения ми ден преди седем години се срещнахме пред „Галерия за чуждестранно изкуство” в столицата, за да му предам поредния си ръкопис. Професорът ме поздрави, като на първа страница на вече съкровеното ми лично тефтерче, написа:
„Цецке, пътят на словото е по-дълъг от човешкия живот. Желая твоето слово да надживее пра-, пра- и още правнуците ти!”
Каква разтърсваща игра на съдбата! Тези думи се оказаха пророчески за собствения му живот. Седем години след пожеланията, отправени към мен, неизвестната авторка, те бележиха всъщност неговата съдба. Защото една година след кончината на великия българин се оказа, че в близо 60 страни по света познават името на най-обаятелния балканджия с бунтарска кръв, роден в прекрасния Троянски балкан, някъде в Югоизточна Европа…Отрезвяващото му, респектиращо слово убедително си беше гарантирало живот далече напред в неизмеримото време , след неговите „пра-, пра- и още правнуци”!
Всичко започна в един великолепен, слънчев ден. Животът ме беше „интегрирал” в обществото на вестникопродавците. Осъзнала бях смисъла и ценните поуки от борбата с него, от самотата, от безпомощността, сблъсках се с убийствената заплаха на обедняващия дух, с „могъщата сила на вярата” и с „най-стимулиращия дар – надеждата”, родена в най-съсипващия дом – отчаянието. Всичко това бях преживяла в моя първи ръкопис на „Див, разцъфнал трън”. Седмица преди онзи далечен слънчев ден го бях оставила, адресиран до проф. Марко Семов, във Факултета по журналистика на СУ. Защото най-голямата мечта на живота ми беше любимецът на моите скъпи родители и мой кумир да представи първата ми книга! Приятели възприеха тази мечта за безумна и невъзможна. Реших да опитам с цената на толерантността на един обаятелен българин и на моята упорита вяра. Тогава ми помогна охулваният, въздиган и отричан, „фатален”, както сам той се зове, Фридрих Ницше:
„Последва продължително скитничество, дирене, непрестанни промени, вътрешна съпротива срещу всеки застой, срещу всяко плоско и повърхностно потвърждение и отрицание, но успоредно с това и режим и дисциплина, улесняващи духа колкото е възможно повече да стигне надалеч, да литне на възбог, най-вече да не спира полета си. Един живот, сведен наистина до минимум, освобождаване от всички долни нагони, независимост насред външни враждебни сили от всякакъв вид, заедно с гордостта, че можеш да живееш въпреки тази враждебност…Самият живот ни дава награда за несломимата воля за живот, за подобна дълга война, която водих тогава със себе си против песимизма на житейската умора…А накрая той ни се отплаща с големите си дарове, може би с най-големия, на който е способен…”
За мен, родена в забравения Северозапад, този невероятен дар беше срещата ми с професора от с. Видима – Марко Семов…Не вярвах, че го заслужавам! В онзи усмихнат ден на късната есен, повече от случайно, но невярвайки, че има случайности в живота ни, го видях да влиза в сградата на Полиграфичекия комбинат. Понякога, в изключителни мигове, съдбата наистина ни дава непредвидени, символични знаци. И както казват мъдрите – от нас тя изисква само да ги дешифрираме. Нямаше да си простя цял живот, ако изпуснех този момент. Затичах се като наивен малчуган към вратата, тогава несъзнавайки, че се провиквам, изричайки насред улицата името на един духовен гигант:
-Господин професоре…! Господин професоре…! – крещях, тичайки към изненадания човек. Той спря, изчаквайки някаква налудничава, която крещеше името му. Но я дочака с усмивка…С тази усмивка ще го помня цял живот! Представих се, но едва изрекох името си – топка заседна на гърлото ми от вълнение и щастие. Сигурна съм, че в своята дълбока мъдрост професорът е съзнавал и прозрял това.
-А, Вие сте онзи цъфнал трън, нали? – със загадъчната си усмивка, шокиращо за мен, светкавично отреагира професорът. Шокиращо беше, защото помнеше заглавието на бъдещата ми първа книга…На някаква непозната, която още не беше виждал!…Сред ада от знания, които изпълваха живота му.
…Подобен сценарий, уж случайно, а изкусно подготвен от съдбата, е труден за възприемане. Но го пише нашият живот, който в пътя си компромиси не допуска.
Уговорихме първата ни среща в кабинета му във Факултета по журналистика на СУ. И този ден ще остане паметен в живота ми. Както и всички останали срещи с него….Успокоих след дълго време пулса си, вече хвърчейки към дома.

* * *
Подарих на читалищната библиотека в родното ми село Гаганица излезли последователно от печат няколко нови книги на крупния писател. Подарих ги и на майка ми. Едва ли в селото, забравено от хората и Бога, някой четеше престарелия фонд на скромната селска библиотека, която въпреки едно безумие, беше оцеляла. Но съм готова да застана насреща, ако някой дръзне да твърди, че в едно затънтено селце в най-изостаналия, северозападен край на България, обявен някога от скудоумни управници за „затихващ”, а сетне докарали го до наистина затихнал, селянинът не изпитва нужда от терапия за душата си. Оказа се, че в тъмните доби на България духовно просветление днес може да внесе единствено душевед като проф. Марко Семов. Беше им нужен, за да ги защити, да брани изконната им любов и вярност към родния край, да им внуши достойнството и решимостта да се гордеят, че са българи и да отстояват пред света националната си идентичност.
За мен беше и изненадващо, и странно, и мило, и похвално, че в един кратък период, превърнал се сякаш в ренесансов за родното ми място, книгите на професора се предаваха с мистична тайнственост от ръка на ръка и като че ли лекуваха душите на българи, преживели историята на България през прехода между два не, между три века. Забравени, примирени до такава степен, че вече не съзнаваха значението на думата „отчаяние”. Свели своя бит до кратки срещи с мъртвите близки в селското гробище и покупка на насъщния. А държавата ни упорито отказва да бъде чувствителният индикатор, улавящ житейските нужди на поданиците си.
Проф. Марко Семов, творецът, който така искрено и дълбоко страдаше за бъдещето на своята нация и й посвети цялото си творчество, сякаш възроди със словото си духа на най-истинските българи, провокирайки може би у най-верните, най-предани, най-искрени и благодарни читатели позабравеното чувство на гордост и национално самосъзнание. Страниците на книгите му прелистваха хора с увредено отдавна зрение и потрепващи ръце.
Перифразирайки Стефан Цвайг – съдбата се оказва онази, която винаги намира човека, нужен за целите й. „Писма до България”, „Глобализацията и националната съдба” – за няколко месеца се превръщаха в настолната книга на тези съвременни Йовкови герои, чиято природа и дух описа съвременният му събрат – проф. Марко Семов. Преминали тихо и незабележимо през живота си, но преживели най-кървавата война, съхранили твърдата си воля да оцелеят, свели физическия си живот до минимума, към заника на дните си, те четяха, прозираха и разбираха един властелин на словото. Доказвайки, че не са загърбили духовността си. Та нали житейска истина е, че знаците на духа се отчитат като следи от житейския опит – от лоши преживелици, заблуди, страдания, тревоги, мигове на безпомощност. А тези мъдри, преполовили вече дните си българи, са ги имали в изобилие цял живот. Лично подарената ми от професора негова книга „Глобализацията и националната съдба”, предавана от майка ми от читател на читател, се изгуби някъде между жадуващите лечителното слово на българския народопсихолог. Питам се – добре или зле е да се изгуби такава книга? Убедена съм, че някой, повече от честен селяни –родолюбец, я пази ревниво единствено за себе си. Макар че преминавайки от ръка на ръка, тя вече беше позагубила невестински натъкмения си вид, галена и милвана от десетки селски „женихи”, гонещи своето столетие…
Това е „онзи кръст, който съдбата не отрежда всекиму”! Това е „непреходността”, това е „нетленността на приноса му в българската духовност” – все благодарни и покъртителни слова на истинските му приятели. Това днес, в лутаща се между две епохи България, може да се случи единствено със словото на Марко Семов. Днес и „след края на света”. И каква грандиозна истина прозвуча в думите на големия му приятел, проф. Станислав Семерджиев, на поклонението по повод една година от раздялата с професора от Видима:
„Професорът отнесе със себе си интелектуалната мощ на нацията…такива личности се раждат на сто години веднъж…!”
Лично аз смятам, че тази зейнала празнота много трудно и бавно ще се запълва с години.
…Когато след смъртта му се срещнах с майка ми, плаках и аз, плака с искрени сълзи и другата обикновена българка от поречието на Златица. И както споделя Мери Акрабова, българка, живееща във Вашингтон и почитаща до гроб името и делото на професора – дори от хиляда живота не ще останат достатъчно години, за да преживеят Марко Семов. От моя собствен живот – също тъй.
Колко поучително и днес звучат мисли, изречени от философи преди повече от сто и петдесет години:
„Трябва да бъдем приобщени към някаква нова система от основни принципи в живота, която да доминира над всичко и всеки да я признае за свой вътрешен съдник. За нейното възникване и укрепване могат да допринасят хората на духа, като проникват все по-дълбоко в човешката същност.”
Но колцина са днес колосите на духа и словото!. ..Не е истина, че няма неповторими хора. Проф. Марко Семов остана един от тях.

В памет на чл. кор. Проф. ДФН МАРКО СЕМОВ
Цецка Бончина
17 януари, 2011 г.
София"

 

Place your ads here ($4/day, $21/week or $60/month)

Your advertisements here ($4/day, $21/week or $60/month)

About the privacy policy

How Google uses data when you use our partners’ sites or apps

Post here to report content which violates or infringes your copyright.