☯☼☯ SEO and Non-SEO (Science-Education-Omnilogy) Forum ☯☼☯



☆ ☆ ☆ № ➊ Omnilogic Forum + More ☆ ☆ ☆

Your advertisement here ($5/day, $28/week or $90/month)

Your ad here ($5/day, $28/week or $90/month)

Your ads here ($5/day, $28/week or $90/month)

Author Topic: Разни беседи, спорове и мнения от отминалите години  (Read 8603 times)

0 Members and 3 Guests are viewing this topic.

Nadia

  • SEO sr. member
  • ****
  • Posts: 285
  • SEO - karma: +81/-0
    • View Profile
Спомняте ли си ги тези двете?
« Reply #15 on: December 16, 2016, 03:23:56 PM »
Спомняте ли си ги тези двете? Едното го беше дала Skarlet, а другото ophidia:

  • Quote
    През цялото лято мравката се труди усърдно, събира храна за зимата и си стяга къщата.
    Щуреца през цялото лято пее и танцува и си мисли колко е глупава мравката да работи толкова много. Но зимата идва и мравката се прибира на топло, има си храна, подслон, изобщо, всичко при нея е О.К. Щуреца обаче няма къде да се прибере, целия е вледенен, няма и какво да яде, свиква пресконференция и пита защо мравката има право да стои на топло и да има какво да яде, а нещастния щурец мръзне гладен под снега. Телевизията веднага организира предаване на живо, как щуреца е посинял от студ и се чуди къде да се свре на завет. В същото време се пуска видео как мравката се е разположила удобно в топлия си дом, а масата е препълнена с храна. Всички хора са поразени, че бедния щурец е оставен да замръзва на улицата, докато другите тънат в изобилие и охолство. Асоциациите, борещи се срещу бедността организират протести пред дома на мравката. Журналистите организират интервюта, питащи как е допуснато мравката да забогатее на гърба на щуреца и искат от правителството да увеличи данъците на мравката, за да плати справедливата цена на богатството си. В отговор на сондажите, правителството приема закон за икономическо равенство и закон срещу дискриминацията. Данъците на мравката са увеличени и плюс това, тя трябва да плати огромна глоба за това, че не е наела щуреца на работа (за да му помогне финансово). Тъй като мравката няма достатъчно пари да си плати глобата и данъците, къщата й е иззета от държавата и тя емигрира в друга държава.
    Телевизията прави репортажи как щуреца е надебелял. Той е на път да изяде и последните запаси от храна, натрупани от мравката, а пролетта е още далеч. Жилището на мравката се превръща в социално жилище за щуреца и започва да се разпада, защото последният не прави нищо за да го поддържа. И за това се порицава правителството.
    Съставя се анкетна комисия по проблема, която ще струва 10 милиона.
    Щуреца умира от свръхдоза.
    Вестниците коментират провала на правителството да се справи със социалното неравенство.
    Къщата се превръща в свърталище на банда от паяци имигранти.
    Правителството се поздравява с голямото разнообразие на културни общности в държавата.
    Паяците организират трафик на марихуана и тероризират целия квартал.
    Един от паяците случайно е осъден и пратен в затвора. Социалният президент веднага поправя грешката и го помилва. Всички паяци гласуват за спасителя си и той печели пореден мандат. Българският Йоенсуски Комитет осъжда държавта във Вартбург, защото покрай грижите за щуреца са забравени хлебарките. Всяка хлебарка има по 10-15 хлебарчета, които или проституират или просят. Традиционният им стремеж към образование е подтъпкан! Държавата веднага поправя грешката и строи хлебарници за хлебарките. Обявено е десетилетие на хлебарското включване. Хлебарките решават, че дискриминационното и обидно обръщение "хлебарка" трябва да се замени с нещо по-възвишено. Предложението "еврохлебарка" е отхвърлено. Избрана е нова дума "джин". "Но джин е алкохолна напитка"- опитва се да протестира пияна мравка- расистка. Обявена е за лумпен. Вече всеки трябва да нарича хлебарките "джинове". На няколко телевизии им е спрян лиценза, заради излъчване на реклами на РАЙД. Джиновете, окрилени от поощрението на държавата, се развилняват. Грабят, изнасилват, пребиват. Безнаказано. Отново случайно е осъден джин, обрал, изнасилил и убил мравка-пенсионер. Българският Йоенсуски Комитет осъжда държавта във Вартбург, за нарушаване на три от основните права на джина. Джинът е амнистиран. Гласуван е закон за защита на джинове от дискриминация, според който всеки е длъжен да допуска в дома си джинове и да изпълнява всяко тяхно желание и право. Всеки джин има само права и свободи. Задълженията и данъците остават за мравките. Българският Йоенсуски Комитет осъжда държавта във Вартбург. Вече и той не знае за какво. Просто ей така, за отчитане на дейност пред чичо Боршош.

    Край.
  • Офито каза, че това е много актуална приказка. Голям смях паднал докато четяла. И "Я вижте поредната дивотия:
    Quote
    "Това е писмено детско съчинение, което се съхранява в Педагогическия музей в Париж. Темата му е да се опише птица или бозайник.

    “Птицата, за която ще пиша, е бухълът. Бухълът не се вижда денем, а нощем е по-сляп и от къртица. Не знам нищо особено за бухъла, затова ще продължа с друго животно, което си избирам - кравата.
    Кравата е бозайник. Има шест страни: лява, дясна, горна и долна. В задната страна има опашка, от която виси четка. С тази четка се гонят мухите, за да не падат в млякото. Главата служи да излизат рога от нея и, освен това, защото устата трябва да стои някъде. Рогата са за да се бие с тях. От долната страна е млякото. Оборудвана е така, че да може да се дои. Когато я доят, идва млякото и вече не спира. Как го прави това? Никога не съм го разбирал, но то тече с още по-голямо изобилие.
    Мъжът на кравата е бикът. Бикът не е бозайник. Кравата не яде много, но онова, което изяжда, го яде на два пъти и така има достатъчно. Когато е гладна, мучи, а когато не казва нищо, значи, че вътре е пълна с трева. Краката й стигат до земята. Кравите имат много развито обоняние, поради което можеш да ги подушиш от много далече. И заради това въздухът в полето е толкова чист"
    "
;D

little_tiger реагира "лелеееее това с кравата ме разби...

а в онова за мравката и щуреца има нещо тъжно и доста познато..."

А warrior рече: "Разбихтеме."

 ;D ;D

MSL

  • Философ | Philosopher | 哲学家
  • SEO Mod
  • SEO hero member
  • *****
  • Posts: 13192
  • SEO - karma: +502/-0
  • Gender: Male
  • Peace, sport, love.
    • View Profile
    • Free word counter
 Аз бях/бих коментирал, че "Да, хубави са. Колкото до кравата - това дете е на нивото на мислене, което много лесно позволява склонност към религиозност." Офидия прояви интерес със "Защо така мислиш за склонността към религионост? Стана ми интересно просто. Я разкажи?", а войнът го прие лично май (може би, защото беше религиозен. Съдя по това, че в някакъв форум беше против абортите, по онова време.) и ми бе писал "Далай ще се обиждаме ли?"... Аз съм за научния атеизъм (не просто за атеизма, а за този положен на научни основи) и не помня дали нещо им бях отговорил. Ако си спомня, ще приложа насам задължително. 8) Сега, наистина не си спомням в момента. Склерозираме бавно. ;D
A fan of science, philosophy and so on. :)

MSL

  • Философ | Philosopher | 哲学家
  • SEO Mod
  • SEO hero member
  • *****
  • Posts: 13192
  • SEO - karma: +502/-0
  • Gender: Male
  • Peace, sport, love.
    • View Profile
    • Free word counter
Разсъждения за "ЕС" и "България в ЕС" от 2006
« Reply #17 on: December 21, 2016, 03:54:28 AM »
  Намерих и няколко разсъждения (мои и на други хора, с които съм комуникирал в далечната 2006 година) относно темите "ЕС" и, конкретно, "България в ЕС". (Тези дни четох, че някои предричат край на ЕС в бъдните между 2 и 5 години. Евроскептицизъм или обективно предположение? Времето ще покаже. Аз в момента също не виждам много големи надежди за бъдещето на този съюз, но и не съм напълно убеден, че по-натам напълно ще се разпадне.) През 2006 си мислехме (много от нас), че влизането на България в ЕС означава и веднагическо (или скорошно) преминаване от левове към евро. Та в този дух бях започнал и една тема, която ще представя и тук, за да не се губи съдържание по никакъв начин.

 България в ЕС...нек'ъф ужас, нек'ъф ад! (Пуснато на: Вто Окт 31, 2006 7:15 am)

"Нек'ъф ужас, нек'ъф ад! Така се казваше един албум на група "Хиподил". Така може да се определи положението с цените в България с влизането в ЕС. Предлагам ви една кратка статия, която навява лозунга от казармата (ЗАБРАНЕТО ДО 14 ГОДИНИ  ;D ):

"Попълнение - ташак!...Уволнение - ташак! А между тези два ташака, какъв К@Р те чакаааа...!"

______

ГОТВЯТ НОВ ОБИР НА НАРОДА – 1 ЕВРО ЩЕ СТРУВА 1 ЛЕВ



По курс както с марката преди ще се обменя левът след като влезнем в Еврозоната. Няма гаранции за по-високи доходи.



Тодор Иванов





Едно евро ще струва точно един, а не два лева, след като влезнем в Еврозоната. За това са се разбрали нашите и европейските политици в течение на преговорите ни за членство, които приключиха преди две седмици. Това разкрива икономистът д.и.н. Христо Хаджииванов.

Това на практика ще се превърне в третото голямо ограбване на българския народ, твърди Хаджииванов. Първото беше така наречената масова приватизация, която роди няколко милионера и масова бедност, второто – по времето на Виденовата зима, когато се провокира хиперинфлация и хората загубиха спестяванията си.

Сега механизмът ще бъде по-различен – при преминаването ни към общата европейска валута левът ще бъде силно надценен. Резултатът ще е изравняването на цените ни с европейските, нещо, за което всъщност от съюза отдавна настоявали. Ако един хляб сега струва 60 стотинки, то през 2009 година ще бъде вече 60 евроцента, прогнозира икономистът. От друга страна обаче няма никаква гаранция, че доходите на хората ще нараснат достатъчно, че да покрият това почти двойно увеличение. Така веднъж завинаги ще постигнем европейски стандарт, но само по отношение на цените, а иначе крайният резултат ще бъде, че хората ще обеднеят още повече.

Подобни процеси вече се случиха и в други европейски страни след като приеха общата валута, припомня Хаджииванов. Най-тежко преходът влияе на страните с по-слаба икономика, каквито в Европейския съюз се считат Гърция и Италия. Там се забелязваше едновременно повишаване на цените, тъй като търговците завишаваха разликите между дотогавашната национална валута и еврото, а от друга се отчете сериозен спад на доходите. В резултат наблюдателите отчитат, че въпреки статистиките, средният грък днес живее с по-малко от 250 евро на месец, при цени два пъти по-високи от българските.

След като тези сравнително стабилни икономики понесоха толкова тежко преминаването към еврото, какво да очакваме за нашата, пита риторично Хаджииванов. Още повече, ако очакванията за левче – евро се окажат верни.
_________________
"Човекът е обществено животно."
Аристотел "


На това Тигърчето ("little_tiger" "Пристрастен") рече: "Уф,да така ще стане 100%.Това още миналата година ни го разправяха по икономика в училище.Първите 2-3 години ще бъде абсолютен ад!"

Аз отговорих: "Съмнява ме, че после нещо ще се оправи. Ето какво казва един умен човек още по въпроса:


"Приемането на България в Европейския съюз в момент, когато тя е слаба политически и икономически, и е затънала в корупция и престъпност с ориентация към САЩ във външната политика, е най-лошото съчетание, както за нас, така и за ЕС."

и още:

"В тази ситуация присъединяването на Източна Европа към западноевропейския интеграционен модел е изкуствено, неефективно и вредно за тях.

Геополитиката и кратополитиката предлагат своя обективна карта на Европа. От нейна гледна точка актуалната ориентация на България е грешна, а в историческа перспектива, ако не бъде коригирана, може да бъде и катастрофална.""

Войнът ("The Warrior" "Воин на Отечеството") се включи с мнението (цитирам): "Като към нас прибавиме и Румъния,ЕС ще останат ужасени от последиците.За нас шще е ужас,за тях двоен.Поне манготата по-лесно ще ходят в други страни(естествено да работят като джапчийки или проститутки) и ще са по-малко тука." (Тук държа да отбележа, че лично съм против наричането на който и да е народ с такива прякори като "мангота".)

Ариес ("Aries" "Природозащитничката" и подпис "Любовта е погребението на сърцата
И ода за жестокостта
Когато ангелите плачат кръв по цветовете на злото които цъфтят
Погребението на сърцата
И молба за помилване
Когато любовта е оръжие
Което те отделя от мен ") писа, че "Ад,ама за тях...Като им нахълтат нашите ци**ни там да ги видя как ще се оправят!"

Аз: "Ама защо "ци**ни"? Кажи си го ЦИГАНИ, те са си ЦИГАНИ. Това, че се самоназовават РОМА, не прави задължително да им викаме и ние така. Все едно китайците като се наричат ЧУНГУОЖЪН, да им викаме "чунгуожъни", а не "китайци"."

Тя: "е да де,ама някои се засягат като им го кажеш"

Аз: "Те някои са си засегнати и без да им казваш нищо. Ей-така, както си върви някой и го почват на тупаници или го обират или си го колват. Това е изродско племенце в много голяма своя част и каквото и да им казваш - все тая. Просто стой по-надалече и това е." (Тук пояснявам, че ключовото е "в много голяма своя част", което значи НЕ "всички цигани в България и по света", и НЕ "по-голямата част". В такъв смисъл съм го употребил. Че голяма част (примерно тази голяма част може да е 10% или 15% и пр., а не над 50%!) са изродски. Това се дължи не на нещо биологично (с изключение на браковете между много близки роднини, които ги има на много места и сред различни народности по Земята), т.е. не става дума тук за расизъм, нито за шовинизъм, а за социална констатация - знайно е, че когато тези хора (а и всички други) се включат в образование, възпитание и пр., то те са си напълно равностойни на останалите. Причините за изродяването (деградирането) са чисто социални + политически + икономически + културни, но не и расистки/биологични/природни. Заявявам го като човек, който е против расизъм, дискриминации и човеконенавистничество!)

Тя се съгласи с емотиконка в смисъл "Yes!" (на английски "Да!")..

Войнът писа (цитирам с цензуриране на вулгарната дума): "Абе то ние ще им Еб@ме мамата на европата,че ще искат да не са ни виждали никога. Twisted Evil  Twisted Evil Twisted Evil То вече ги шашкаме малко по-малко.Аз нали ходих та ги пооправяме лека полека."

Аз: "Май не ми се вярва да стане така. Я кажи по-точно какво имаш предвид - като как България ще разстрои Европата (обратното е ясно как и нямаме спор, мисля.)" (И до днес съм нещо като умерен евроскептик, ако трябва да използвам такива понятия.)

Ариес се включи с отговор на моя въпрос към Война с: "Как ще ги разтроим ли?Ромското ни общество малко по малко като се изсели нанатък ще видиш."

Офидия ("ophidia" "Шефката" с подпис ""Some people look at things the way they are and say, 'Why?' I see things the way they never were and I say, 'Why not?'"
Robert Kennedy ") се включи с: "Роми има в цяла европа. Само дето нашите са по-друг вид, и само ние се оплакваме от тях, май Confused"

Ариес отвърна представяйки своята гледна точка за българските цигани (които между другото са доста различни групи като култура, езици и пр., та може да се говори за различни народности донякъде. Не са само "едни цигани".): "Има,ама наште роми са толкова нахални....като бълхи...Освен това как да не се оплакваш - ако един циганин ти влезе в къщата да краде и ти го раниш при самозащита осъждат теб.Я ми кажи ти няма ли да се оплакваш??? Confused" (Мисля че е излишно да казвам, че съм против такива обобщения. Преди време пътувах във влак с много добри цигани - баба, дядо и внуче. Говориха хората културно, детето също се държеше много добре. Предлагаха ми да хапна от техния хляб и сирене. Водихме съдържателен разговор. Казаха си, че са "цигани". По въпроса за това, че имат много хора от други етноси негативно отношение към циганите, бабата рече много правилно, че когато една мишка направи нещо лошо, хората не казват "мишката", а "мишките".
 С това не се изчерпват всички добри случки, които съм имал с цигани. Два пъти по погрешка съм се озовавал в цигански махали. И двата пъти хората-цигани, които срещнах там бяха културни и ме упътваха възпитано и говорейки на правилен български език.
 За да не ме изкара някой "прекален ромофил/циганофил", ще спомена, че съм имал и неприятни преки или непреки случки с цигани. Двама циганина в София откраднаха от семейството ми 99 американски долара. Някакви други, в провинцията, пък бяха пребили първо приятел и дядо му, а после и пастрока му.
 Така че, от всичко съм видял; опитвам се да бъда обективен.)
 За да сте наясно повече по въпроса - вижте, ако досега не сте го преглеждали това за циганите в България.
« Last Edit: December 21, 2016, 04:07:21 AM by MSL »
A fan of science, philosophy and so on. :)

MSL

  • Философ | Philosopher | 哲学家
  • SEO Mod
  • SEO hero member
  • *****
  • Posts: 13192
  • SEO - karma: +502/-0
  • Gender: Male
  • Peace, sport, love.
    • View Profile
    • Free word counter
От тема за етимологията ми за "Българ"
« Reply #18 on: December 22, 2016, 01:27:29 AM »
  Самата етимология отдавна и тук вече е представена (Етимологията на самоназванието "Българ"), но ето темата, в която май я представих онлайн за първи път (иначе офлайн си я имах напечатана на машина от доста години, в първоначалния й, малко по-сбит вид, но със същото заключение - тюрко-алтайски произход + "главен (на-)род"):


"Пуснато на: Съб Ное 25, 2006 12:56 pm    Заглавие: "ЕТИМОЛОГИЯ НА БЪЛГАРСКОТО САМОНАЗВАНИЕ"

"ЕТИМОЛОГИЯ НА БЪЛГАРСКОТО САМОНАЗВАНИЕ"
(Или как бате Далайчо направи откритието, върху, което мислеше отпреди над 13 години)

* * *
Досега са правени много опити за разгадаване на значението на думата "БЪЛГАРИН" (БЪЛГАР, БУЛГАР, БАЛКАР и пр. варианти), но те не са се увенчавали с успех. Главните причини са, че или е тълкувана през не-алтайски езици и/или е разчленявана неправилно на "БЪЛГ" и "АР", а не на "БЪЛ" и "ГАР".

Изхождайки от презумпцията, че прабългарите са говорили на език, сходен с днешния чувашки (Р-Л език), успях да изведа следното значение, което смятам за напълно естествено и реално.

Първата сричка е "БЪЛ". Имаме варианти "БУЛ", "БАЛ", "БОЛ" Изхождайки от това, че първоначалното звучене е било "БАЛГАР", а след това е потъмняло в "БЪЛГАР", извеждам БАЛ (с по-късната му форма БЪЛ-) от ОБЩОТЮРКСКОТО "БАШ" = "ГЛАВА, ГЛАВЕН, ГЛАВАТАР, ВОДАЧ, ВОДЕЩ". Това потъмняване се отбелязва зза татарския, башкирския и, което ни интересува най-много - древно-чувашкия.

Ето какво пише по темата Н.З. Гаджиева:
"В татарском, башкирском и древнечувашском языках произошел переход /a/ в первых слогах многих слов в лабиализованное, отодвинутое назад /å/, ср. *кара 'черный', др.-тюрк., казах. кара, но тат. кåра; *åт 'лошадь', др.-тюрк., тур., азерб., казах. ат, но тат., башк. åт и т.д. Произошел также переход /a/ в лабиализованное /o/, типичный для узбекского языка, ср. *баш 'голова', узб. бош."
ИЗВОР:
http://www.philology.ru/linguistics4/gadzhiyeva-90.htm

В З-Ш тюркските езици освен "БАШ" имаме и варианти с: "БАС", "ПАШ" или узбекското "БОШ" (това също се обяснява малко по-горе и дава прекрасен пример за преходите на "А" в "Ъ" (българ) или "О" (болгар) и пр.)

Какво още имам за доказателство освен днешните родствени форми :

-Баш
-Бас
-Бош
-Паш
-Пуш
?

Естествено това е ПРАТЮРКСКАТА ФОРМА НА ДУМАТА - "БАЛ" / "БАЛЧ". В реконструираният древнотюркски език доста от думите са си във варианта Р-Л, което показва, че наистина БУЛГАРСКАТА ГРУПА (хазарски, прабългарски и чувашки) се е отделила според данните на историята и глосохронологията от останалото тюркско население и по този начин е запазила тази си характеристика, докато другите езици са се развили (променили) до З-Ш:

ИМАМЕ ПОДОБНЕ ПРИМЕР С

1. "ШАРАН", което стои доста по-близко до пратюркската форма "САРЮГАН", отколкото общотюркското днешно "САЗАН".

2. "ЧОЛ" (чувашки - "КАМЪК"), което се противопоставя на останалите общотюркски - ТАШ, ТЪШ, ДАШ, ТАС, ТОШ, но се доближава до ПРАТЮРКСКОТО "ДИЪЛ" и праалтайското "ТЬОЛИ".

3. "ХЪР" (момиче) - "КЪЗ"




Освен доказателството, че като Р-Л език прабългарският е запазил за "Главен, глава, водещ и пр." Л-формата "БАЛ" ("БЪЛ") , която си съответства на пратюркското "БАЛ-/ БАЛЧ-", ще приведем и още по-широки - АЛТАЙСКИ РОДСТВЕНИ СЪОТВЕТСТВИЯ:

1. Корейското "МЪРИ" ("МОРИ", "БОРИ", "БЪРИ"). Знае се, че в корейския "Р" и "Л", често са преходими (графично се изобразяват с една и съща буква дори), както е и известно, че често "М" прехожда в "Б". Например при названието на БАЛКАРЦИТЕ - "МАЛКАР/МАЪЛКАР". Ето защо имаме реално съответствие между прабългарското ГЛАВНО/ГЛАВА - БЪЛ/БАЛ/БОЛ/БУЛ с корейското МОРИ/МЪРИ/БОРИ/БЪРИ.
2. Предполагаема древно-японска форма за ГЛАВА - "МУСИ" , "ПУСИ".
2. Праалтайската форма - "МЪЛ-ЧУ", от която следва пратюркската БАЛ-/БАЛЧ- и по-сетнешните БАШ, БОШ, БАС, ПАШ и, както виждам прабългарската БАЛ-/БЪЛ- /БУЛ-/БОЛ-/МАЛ-

______

ВТОРАТА СРИЧКА - "ГАР" се явява в разновидност "КАР" (при "БАЛКАР", "МАЛКАР"), а според някои и като ГУР в "Оногур", "Утигур", "Кутригур".

Това "ГАР" означава според някои "КЛАН", "РОД", "НАРОД", "ХОРА", "МАСА" и пр.

Нека да намеря сходните, родствени форми из тюркските и алтайските езици:


1. Имаме аналог с ДЖУН-ГАР. "ГАР" буквално на монголски значи "РЪКА", но под това се е разбирало военно-административно - НАРОД, ВОЙСКА
На тюркски имаме формите:

-КАР
-КАРА
-ГАРИ
-ХЪР

2. Имаме си и близки думи със значение на ПЛЕМЕ, РОД:

а/ Съответствието по закона Р-Л : З-Ш
на общотюркското ОГУЗ, ГУЗ, ГЪЗ, КЪЗ - обозначаващо даден народ - например КЪР-ГЪЗ (киргиз), т.е. ГАР=ГАЗ;ГЪЗ,ГУЗ.
б/ На старояпонски имаме думата У-КАРА с вариант УГАРА, което значи КЛАН, СЕМЕЙСТВО и се сближава по смисъл и звучене с прабългарското "ГАР". На съвренен японски имаме сходната дума "КУРАН".
в/ На пракорейски РОД, КЛАН е "УР", а РОДНИНИ е "КЙЪРЪЙ", на среднокорейски - "КЙЪРЕ"

3. Имаме и близки думи със значение СЕМЕЙСТВО, СБОР, СЪБРАНИЕ (на хора):

а/ Праалтайска форма "КАЛА"
б/ Тунгусо-манджурска - "КАЛ-"
в/ Японска - "КАРА"
г/ Тюркското (Башкирско) "КОР", което значи политическо събрание на хора.

4. Имаме подобие и с ЧОВЕК, НАРОД:

ЕРЕН - пратюркски
ХАРАН - прамонголски

5. Някои лингвисти извеждат името КОРЕЯ ( идващо от едно от древните кралства - КОГУРЬО) от алтайски езици, при които КОР, ХОР, значи ХОРА.
От всичко това се стига до заключението, че "ГАР" значи нещо от типа на КЛАН, РОД, НАРОД, ОБЕДИНЕНИЕ ОТ ХОРА, в най-общ смисъл, което е обозначавало нацията в онези времена, изговаряна с този соционим.
Според различни историци прабългарите са заемали водещи позиции в различни държавни обединения или са правели опити да заемат такива. Ето защо можем да сме сигурни, че:

"БЪЛ-ГАР", означава "ГЛАВЕН НАРОД".
* * *

25.11.2006 (17 ч. 54 м.)


Току-що го и лицензирах - всички права запазени!

<!--Creative Commons License--><a rel="license" href="http://creativecommons.org/licenses/by-nc-nd/2.5/bg/"><img alt="Creative Commons License" style="border-width: 0" src="http://creativecommons.org/images/public/somerights20.png"/></a><br/>Произведението произведение ползва условията на <a rel="license" href="http://creativecommons.org/licenses/by-nc-nd/2.5/bg/">Криейтив Комънс лиценз</a>.<!--/Creative Commons License--><!-- <rdf:RDF xmlns="http://web.resource.org/cc/" xmlns:dc="http://purl.org/dc/elements/1.1/" xmlns:rdf="http://www.w3.org/1999/02/22-rdf-syntax-ns#">
<Work rdf:about="">
<license rdf:resource="http://creativecommons.org/licenses/by-nc-nd/2.5/bg/" />
<dc:title>"ЕТИМОЛОГИЯ НА БЪЛГАРСКОТО САМОНАЗВАНИЕ "</dc:title>
<dc:date>2006</dc:date>
<dc:description> Значението на "БЪЛГАР" = "ГЛАВЕН (НА-)РОД"</dc:description>
<dc:creator><Agent><dc:title>Георги Иванов Русев (Гесер Курултаев)</dc:title></Agent></dc:creator>
<dc:rights><Agent><dc:title>Георги Иванов Русев (Гесер Курултаев)</dc:title></Agent></dc:rights>
<dc:type rdf:resource="http://purl.org/dc/dcmitype/Text" />
</Work>
<License rdf:about="http://creativecommons.org/licenses/by-nc-nd/2.5/bg/"><permits rdf:resource="http://web.resource.org/cc/Reproduction"/><permits rdf:resource="http://web.resource.org/cc/Distribution"/><requires rdf:resource="http://web.resource.org/cc/Notice"/><requires rdf:resource="http://web.resource.org/cc/Attribution"/><prohibits rdf:resource="http://web.resource.org/cc/CommercialUse"/></License></rdf:RDF> -->
_________________
"

Офидия: "Браво!!! Наистина звучи правдоподобно и много вярно, имайки предвид какви позиции са заемали прабългарите Smile
Поздравления за откритието Very Happy"

Тигърче: "Уби ме направо Shocked за такова нещо се изискват страшни познания!браво! Very Happy"

"Да, според някои са били главно ядро в империята ХУННУ, на север от Китай, а после са били и главния народ на европейските хуни - нали Атила и сина му ги има ужким в "Именника на българските ханове". Отделно правят опит за преврат в Аварския хаганат, ама не успяват. В Дунавска БГ веднага се налагат над славяните и северите (които май не са славяни), а във Волжка БГ са подчинили веднага околните фино-угорски племена.
Така че, логично е да са имали самочувствие поне от времето на Атила (Авитохол).

+
Така си е и е важно да се отсяват нормалните знания от ненормалните "знания". Защото, примерно, един пише, че БЪЛГАРИН си идва от "БЯЛ човек", понеже ето на БЪЛ си било чисто и просто "БЯЛ"...Ама това, че едното е Алтайско, а другото славянско - няма значение, дай да пишем глупости, пък неуките да вярват...Разни пък татари, макар и от алтайски го извеждат от "БЕЛЮ", което на татарски значи "ЗНАМ" и излиза, че БЪЛГАРИ били ЗНАЕЩИ...Абе всякакви неправилни тълкувания има..."

tgpetrov: "E хей, това много ми хареса.....независимо и неангажиращо мнение. ПОДКРЕПЯМ ГО.
Ако дам някои думи, които нямат аналог в сегашния език, можеш ли да откриеш корена им...?
зумрен - червено
кула - жълто
сиак - черно.....Естествено ако има интерес в темата.
_________________
Порталът за Българските породи гълъби"

"Благодаря!
За съжаление не знам от какъв прозход са наименованията на цветовете с тези думи.
"

Fighter_Girl: "ЗДРАВЕЙ, СКЪПО МОМЧЕ!!!
Въпреки, въпреки всичко случило се между нас, за мен ти ще си останеш именно това - най-скъпото момче в живота ми! Искам тук да ти кажа колко много съжалявам за загубата на дядо ти! И да те поздравя със страхотния ти успех с това ОТКРИТИЕ. Лингвистиката не ми е много силна страна, но ми звучи убедително и рационално! ЧЕСТИТО и за страницата ти в УИКИПЕДИЯ! Всичко написано там за теб е само една малка част от това, което си ти всъщност и, което ще си останеш за мен през целия ми живот. Ако щеш ме наречи една малка глупачка, още ненавършила пълнолетие, но ти си човекът-мечта, който колкото и да ме наранява винаги ще си остане за мене вълшебен с неувяхващия си чист извор на енергия, неповторимия хумор, великанските знания и добрият морал!!! ЛИЧНО МНЕНИЕ, НЕ АНГАЖИРАМ НИКОЙ С НЕГО!
ОЩЕ ВЕДНЪЖ ДА ТЕ ПОЗДРАВЯ И ДА ЗНАЕШ, ЧЕ СЪМ С ТЕБЕ!
_________________
Невинен до доказване на противното! " (Майтап да става! ;D)

"Леле-майко! :P"

A fan of science, philosophy and so on. :)

MSL

  • Философ | Philosopher | 哲学家
  • SEO Mod
  • SEO hero member
  • *****
  • Posts: 13192
  • SEO - karma: +502/-0
  • Gender: Male
  • Peace, sport, love.
    • View Profile
    • Free word counter
 Тук ще представя една отдавнашна история: Тема с анкета от 2006-та за трябвало ли България да изпраща контингент в Ливан.
 Беше с малко участие:
Quote
Трябва ли България да изпрати контингент в Ливан?
Да.    
   20%    
    20%     [ 1 ]
Не.    
   80%    
    80%     [ 4 ]
Общо гласове : 5

 Бях взел и аз такова. Та ще дам и тук (с малко доразяснения):

 Ачо (Acho): "Как мислите Arrow"

 Аз: "НЕ, най-малкото щото после се почва - "Убиха български войничетааааааа!"
"Ама да не са ходили, бе! Що са отишли?"
"Как може да сте толкова коравосърдечниииии и циничнииииии!"
"Нали са отишли свободно и за пари, какво толкова?"
"%&^%*&*("

И пр.
"

Войнът: "Аз искам да пратят защото съм против евреите и американците."

И аз му отговорих тогава така: "И аз съм така, особено против американците, но става дума, че контингентите по принцип обслужват тях и ето защо съм против И ПО тази причина. Не, че някой ни пита, де." (Пояснявам и доразяснявам, че говоря не за американския и/или израелския народ, а за политиката на държавите САЩ и Израел като цяло. Т.е. изказването ми е било с политическа и геополитическа насоченост, а не с шовинистична или расистка!
 В днешно време (към днешна дата), като много хора по света, и аз имам малко или повече оптимизъм за подобряване на отношението (на хората по света) към и отношенията (на други държави) със САЩ, след като Доналд Тръмп спечели там!)
A fan of science, philosophy and so on. :)

Nadia

  • SEO sr. member
  • ****
  • Posts: 285
  • SEO - karma: +81/-0
    • View Profile
Неща от bonchina
« Reply #20 on: January 02, 2017, 03:31:12 AM »
Много ми харесваше как пише bonchina, но вече ги няма много нейни неща онлайн, затова което е запазено искам да ви го пейстна насам, за да остане в историята. Започвам ги. Не са малко.

"Да живее България! Да живее Доган!

Здравей, почитаеми Читателю.

            В първата ни среща те запознах накратко с един съвременен гений в графичното изкуство – проф. Галилей Симеонов. Не се ли впечатли от житейската му философия, залегнала и в отправеното в личния ми тефтер негово послание: “Да се изнижем забележимо!” Тази идея се е превърнала във “фикс-“ в последните две десетилетия, гарантирали си спорно място в българската история като “новото време” на “демократичен подем”. Творци, политици, общественици, държавници, журналисти – всички те подреждат живота си, прокарвайки пътека през публични пространства, през медии, през чужди животи. Сам по себе си този ентусиазъм е похвален. Но каква следа, какъв знак ще оставят върху тази пътека? По-често атакувана и преброждана с пошлост, с предателство, с лъжи и кражби, с лицемерие, по-рядко с човечност, с достойнство, с родолюбие и себеотдаване.

            Какви ли не амбиции, зародили се и притайвали се в близкото ни минало, но не получили възможност за реализация, се развихриха в обърканите години на жадувания “преход”? Амбиции за влияние, за богатство, за власт. Имена на политици и “държавници” се вкопаха завинаги в земята ни, в градовете ни, в селата ни, в нивите ни, с една дума – в живота ни. Не без почуда констатирах от преживяванията си през последните седмици, че една странна, магическа нишка следва неподозирано от нас случки, събития, нашите и чужди съдби, провира се през времето, през спомените ни и ни оставя чувство за недовършеност, за сладникав възторг или гневен вой.

            “Да се изнижем забележимо!” Ех, Човеко! Какво по-забележимо изнизване от явлението Догановщина в бедната ни държава? Позна! Става дума за Доган – най-умният, най-интелигентният, най-богатият, най-дипломатичният, най-силният, най-влиятелният, най-независимият, най-почитаният, най-страшният, най-недосегаемият…и най-необходимият. Ненаказуемият – Политикът, създаден от самите нас – от нашето невежество, от нашата вяра, от глупавите ни надежди, от суеверията ни, от мечтите ни за нещо по-човечно и красиво; политикът, “балансиращ” правителства, собственик на държава, специалист по всичко, свръхнадарен професионалист, най-скъпият и свръхкомпетентен “консултант” в частната си държава. Където и да отидеш в нея, навсякъде ще те следва името “Доган” – символ на България.

            …Преди четири години заведох бедната ми майка – интелигентна, почтена и трудолюбива селянка от северозапада за първи път да види нашето Черно море. А беше на 75 години. Но почтеният и честен труд не й осигуряваха възможност да види морето. Та то е толкова далече! Толкова е скъпо да стигнеш дотам! Заведох я на река Ропотамо. От младостта си бях съхранила романтичен спомен за прекрасна река – с невероятна екзотична фауна и флора, с оазис от буйна растителност, зеленина и цветя, с китни малки рибарски колибки, накацали зад стъкмени с мерак цветни лехички. Сега нямаше и намек за някогашното великолепие – само сивота и мъртвило. Нямаше ги пъстрите кресливи пернати, цветния килим, буйните храсти. Беше стар дори капитанът. Тъжен и мълчалив. Само параходчето, разхождащо малкото туристи, беше почти същото. Озадачена, изненадана от отчайващата гледка, стъкмих набързо моето импровизирано интервю с нашия гид:

            – Капитане, какво се е случило тук?”

Отговорът беше не само лаконичен, но и стряскащ:

            “Сигурно е умишлено…Доган искал да купи реката…”!

Тук ли си, Читателю мой? Имаш ли очи да видиш това, имаш ли уши да чуеш капитана, без да настръхнеш, имаш ли душа, за да страдаш? За река Ропотамо, за птиците, за липсващите водни лилии, за романтичната си младост, оставила следа по тези места?

…Изнизва се човекът. Забележимо!

            “Почти всичко в Бургас вече е негово!” – финализира най-краткото ми интервю старият капитан.

            Преди да тръгна към Велинград за отдих в санаториум, отново срещнах проф. Галилей Симеонов, но в родното му село, което той настойчиво назоваваше “Сръбляница” /Гаврил Геново/. Преди години “доброжелатели” запалили и двете му къщурки на село. Оттогава чудакът се отдал единствено на таланта си – загърбил всичко материално, враг на човешките същества и поел необятния път към духа. Няма си уютен, топъл, подреден дом, какъвто се очаква да притежава “класикът на българското графично изкуство”, няма си своето “местенце” – огромно ателие,  оказва се и без него родили се внушителни епични платна на велики събития и личности от историята ни. Та професорът мечтаеше и жадуваше близката до импровизирания му нов дом сграда да превърне в дом на изкуството, където да излага свои и чужди творби и да има възможност за творчество както самият той, така и неговите приятели по гилдия.

            -Но защо не предприемеш нещо веднага? – попитах графика.

            “Е, не става толкова лесно!…Казват, че Доган е собственикът!”…

            Доган…Разбира се, той е и във Велинград.

            Когато преди дни посетих отново този град след близо 40 години, имах усещането, че съм попаднала в някоя далечна турска провинция, заселена и със значителен брой български емигранти. Където и да отидеш в този трад, в хотел, в ресторант, на строителна площадка, из парка – навсякъде ще слушаш турска реч. Толкова силно ще ти се набива в ушите и съзнанието, че в един момент започваш да изпитваш необяснимо смущение и притеснение да проговориш на родния си език в собствената си родина, за да не предизвикаш любопитството на околните, владеещи и ползващи някакъв чужд език в тази твоя собствена българска земя. Чувстваш се чужд, чужденец, гост, случайност.

            Разходих се из “Клептуза” – някогашен красив символ на туристическия град. От великолепието на езерото и парка нямаше и следа, всичко беше леш – ресторантчета, кафенета, барчета около езерото бяха порутени, занемарени и изоставени. Две самотни водни колелета събираха около себе си останки от листа и мръсотия по езерото. Туристи отсъстваха. А и какво ли щяха да видят и да правят тук днес?

            На фона на това забравено и изоставено “минало” изведнъж се заклещващ между огромните мастодонти –хотели, накацали по височините на градчето, с часовници, кули, с внушителни входни арки и зелени площи. Гледаш, обикаляш около тях, немееш, тъгуваш, че никога няма да влезеш в тях и се питаш: Толкова ли богата беше моята предишна България, та с откраднатите пари, изнесени в чужбина и върнати в подходящия момент, успяха да построят самотните четири и пет-звездни хотели в това малко градче /и къде ли не още из България?/, струващи милиони пъти повече от два-три дома за изоставените деца на България?

            – Чий е онзи хотел с големия часовник? – питам възрастен преселник от Гоце Делчев

            “Май е на Доган…” – смутено отговаря на моя роден език.

            Пренаситена с Догановщина, имах невероятна нужда да прочистя съвестта си, да проясня спомените си, да избистря паметта си. И отскочих до Батак – “Батак легендарен, Батак наш безсмъртен” – както го възпя поетът.

            На колене! Шапки долу, Българино! Батак е свещен! “Славният и злочести Батак” –  нашата съвест и чест!…Вървиш из града, а в ушите ти бучи неясен шум, в очите ти прозират сякаш сенки от оживели обезглавени, изписани по паметници и паметни плочи. Влязох в музея на Батак. Ще замръзнеш пред стената на смъртта – хиляди имена на бебета, деца, мъже, жени, млади и стари – удушени, обезглавени, изгорени, измъчвани. Злочести мъченици, “изнизали се забележимо” за епохи напред!…Обръщаш се кръгом, а срещу теб стои петметров страшник-герой – въстаник от славен “април”! Оживял в духа и гениалната ръка на Професора от Сръбляница!

            Напускаш съкрушен музея и се отправяш точно насреща – в дваж по-свещената баташка църква – най-тъжната гробница на България, най-яркият знак от петвековното турско “изнизване”. Стоиш и трепериш до черепите, до дръвниците за сеч, до кладенеца на майките – трепериш и проклиняш! Нека никога не се повтори!

            …Няма случайни неща, драги Читателю! Вчера /23 ноември/ присъствах на представяне на уникална книга – сензация, с чиито научни изследвания и фактология авторът й зачерква с тежък кръст “постиженията” на съвременните български официални историци, но книгата ще бъде тема за следващ разговор с теб. Изненадващото, което бих искала да ти споделя, беше подарената ми втора книга по време на премиерата от непознат ми издател, която се оказа единствената у него в този ден, а честта да я притежавам беше моя! Още по-странното е, че тази невероятна книга представляваше неиздаван досега на български език пътепис на английски автор, пасторски син от Линли хол, графство Шропшър, магистър на хуманитарните науки и бакалавър по гражданско право, депутат в английския парламент, посетил българските земи по време на Априлската епопея – 1876 г. и оставил следи за “най-страшното престъпление, осквернило историята на 19-ти век”!

            Ако имаш сили, Читателю, продължи!

            “Убиването на старейшината Трендафил било извършено крайно варварски. След като му извадили очите и му изтръгнали зъбите набили го на кол и го опекли жив сред кръг от жени, заставени от башибозуците да останат зрители до неговата смърт!”

            “На друг човек отрязали краката, ръцете, носа и ушите.”

            “След като изклали всички, които могли да открият по улиците и къщите, башибозуците нападнали църквата и училището, някои от хората в школото били извлечени навън, ограбени и тогава убити на улицата, а други били третирани по същия начин в сградата. След това тя била запалена с живите и мъртвите тела в нея…Почти едновременно с разрушаването и клането в училището били издълбани дупки в стените на църковния двор, през които башибозуците стреляли по намиращите се вътре и убивали всички, които се опитвали да избягат. След като влезли в двора, стреляли тогава през прозорците в църквата и като разкъртили плочите от покрива на сградата, хвърлили горящи парцали, намокрени с газ, върху хората под тях. По-късно разбили вратата на църквата, влезли, първо обрали и после системно умъртвили, без да им мигне окото, повечето от безпомощните жертви в нея. След това запалили църквата, която била само частично опожарена!”

            “Всички очевидци са съгласни, че броят не е по-малък от 3000, като някои оценяват жертвите на 4000 души!”

            “…башибозуците извадили очите на баща му, отрязали му ръцете и краката и го изкормили, като убили също и учителя!”

            “Стефан Трендафилов от Батак, син на Ангел Трендафилов, който бил набит на кол и опечен, казва, че първият намек за приближаващите се премеждия бил опожаряването на околните села.”

            “…Вранков и брат му били обезглавени, а неговият баща /срещу когото Ахмед ага бил озлобен, защото успял да причини връщането на някои ливади и гори, оспорвани от едно турско село, на хората от Батак/, след като му извадили зъбите и очите, бил набит на кол и опечен.”

            “…Тогава изтичах при реката и видях, че мъжът ми и Петър Трендафилов са убити, като главата на мъжа ми беше почти отделена от тялото. Видях Трендафил, набит на кол, с извадени зъби и очи и горящ огън под него…Долните му крайници бяха изгорени и овъглени. Тялото му беше клюмнало настрана и главата му докосваше земята, ръцете му бяха скръстени, броеницата му беше сложена върху тях, а очите и зъбите му бяха сложени близо до него.Те са били извадени, преди да бъде набит на кола и изгорен…Дадох им всичко, което имах, и след това те ме съблякоха гола. Тогава убиха бебето ми, като му отрязаха главата. Пощурях и им изкрещях: ”Щом убихте мъжа и бебето ми, убийте и мене!” Те рекоха: “Ще те продадем на циганите като робиня!”

            “Снахата на Ангел Трендафилов, която била неволна зрителка на престъплението, описва убийството на Трендафил така:

            “Моят свекър отиде да посрещне башибозуците, когато селото беше заобиколено и се срещна с Ахмед ага, който каза, че иска да събере оръжието от селяните. Трендафил отиде и го събра. След като то беше предадено, стреляха по него с пищов и куршумът му одраска окото. Тогава чух Ахмед ага да заповядва със собствените си уста Трендафил да бъде набит на кол и опечен. Думите, които използва, бяха “Shishak aor”, което на турски означава да се набие на шиш като парчетата месо, наречени кебап. След това взеха от него всичките му пари, съблякоха му дрехите, извадиха му очите и зъбите и го набиха на кола бавно, докато той излезе през устата му. След това те го опекоха на огъня още жив. Той живя половин час в продължение на ужасната сцена…По времето, когато ставаше това, синът на Ахмед ага взе детето от гърба ми и пред очите ми го насече на парчета със сабята си. Овъглените останки на Трендафил лежаха там един месец и тогава бяха погребани.”

            “…Мнозина от отведените жени и моми накрая били убити, след като прекарали доста нощи с башибозуците.”

            “Т.Ц. на 20 години, заедно с баща си, майка си и петима братя и сестри бил откаран по баира от башибозуците. Казали им, че нищо няма да стане с тях, ако вървят тихо. Щом стигнали върха на хълма, те били заобиколени от тълпа башибозуци и той видял, че отсичат главите на баща му и майка му. След това сторили същото със сестра му и брат му. Други двама негови братя избягали, но башибозуците ги преследвали и заклали до църквата. Те казали да си наведе главата като другите и той изпълнил нареждането. Получил удар с дълъг нож отзад по врата и паднал в несвяст сред хората, които вече били убити. Останал там, без да се помръдне от болка и страх, в продължение на три дни. В края на това време той си раздвижил главата, едно момиченце го забелязало и като разбрало, че още е жив, го извлякло изпод труповете. Тогава те избягали заедно, но тъй като всички къщи в Батак били изгорени, двамата отишли пеш чак до Пещера – малък град на шест часа разстояние с кон.”

            “Трите ми деца бяха при мен, като държах две на ръце и третото беше застанало до мен. Най-малкото ми дете беше застреляно в ръцете ми от една пушка, която се целеше през прозореца и аз го положих мъртво на пода. Много скоро след това второто ми дете беше също застреляно и същият куршум, който го уби, се заби в рамото ми и предизвика раната, която виждате. Паднах в безсъзнание сред труповете и останах така два дена, докато настъпи вторник. Този ден се съживих и дойдох в съзнание…Смятам, че башибозуците накрая се умориха да убиват. Известен брой жени и деца бяха оставени незаклани и бяха изпратени в лагера и турските села. Когато се надигнах, не видях нищо друго около мене, освен трупове и бях принуден да стъпвам по купища мъртви тела и в локви кръв на излизане от църквата и двора и дори след като тръгнах по улицата….Мисля, че около 2000 души, главно мъже, бяха убити в църквата, двора и училището.”

            …- Как се живее днес с такива спомени, с такава съдба? – попитах служителка в музея на Батак.

            “Ами…живеем някак!…Как иначе?…Цяло едно съседно село е от българи-мохамедани…Примирени сме…Но на моя прадядо убили четирите от пет деца!…”

 

            Българино, склони глава пред Батак! После спри предизборната  върволица автобуси от Турция. Те нямат право да решават съдбата ти. И преди да пуснеш бюлетината за “Турция в Европейския съюз”, ако някой изобщо ти я поиска, не се страхувай, действай по съвест! Но първо отскочи до Батак! Прочисти съвестта си!

Изнижи се достойно!

            Да живее България! Да живее Доган!     "

Nadia

  • SEO sr. member
  • ****
  • Posts: 285
  • SEO - karma: +81/-0
    • View Profile
Неща от bonchina 2
« Reply #21 on: January 02, 2017, 03:39:34 AM »
Второто, което ще ви дам е едно трогателно писмо до Славито.

"Писмо до Слави Трифонов



Здравейте, дълбокоуважаеми Слави!

            Пише Ви Цецка Бончина. На 25 октомври 2007 г. гледах по БТВ шоуто Ви, в което разговаряхте с Вашия гост г-н Георги Гергов. Диалогът ви провокира у мен дълбоки размисли. Затова се изкушавам и си позволявам да Ви отговоря от моя гледна точка на въпроса “Защо в България думата “богат” е лоша дума?” /Но с предварителната уговорка, че аз споделям философията и копнея да живея в една просперираща държава с още по-проспериращо население./ С начина, по който ще се опитам да сторя това, рискувам да бъда обвинена в прекалена обстоятелственост, както и в злоупотреба с времето Ви, но нали животът е извел мъдростта, че понякога “дребните камъчета преобръщат каручката ни”. Разчитам на Вашата ерудираност, аналитичен ум и добър житейски опит и се надявам да разберете и оцените добре моята теза. Уверявам Ви, че споделеното не е “частен случай”, а порочна практика в “европейска” България, за която управляващите угоднически дори за самите себе си си затварят очите и нямат политическа воля да я зачеркнат завинаги. Имах дори намерение да споделя с д-р Константин Тренчев скромното си мнение откъде управляващите биха могли да вземат пари, за да се разплатят със стачкуващите учители, освен от тримилиардния /престъпен/!/ бюджетен излишък и намаляване на държавната администрация. Но предпочетох да го споделя с Вас, за да аргументирам моя отговор.

            Познавам добре един богат българин. Той е нискокултурен, нискообразован и невъзпитан човек. Чужд на ценностната система, която споделят болшинството нормални, обикновени българи. Този господин няма един ден “прослужено време” преди “промяната” на 10 ноември 1989 г. Дори се гордее с факта, че “никога не е работил в държавно предприятие”. А вече гони половин столетие. Като младеж е наобикалял своя баща, който частно се е занимавал с ковано желязо…

            “Демокрацията” отприщва апетитите на този зажаднял за пари, за много пари, българин и той започва своя “проспериращ” бизнес там, където е най-лесно – в търговията. С взети в заем пари от приятели и роднини /които по-късно връща разсрочено/, той започва своя свръхегоистичен поход към богатството. Без много усилия и труд. Стъкмява един магазин, но не понася да дели пари със съдружници. Затова го напуска с ловък трик, като ги удостоява те да изплащат задълженията му към държавата. Стъкмява втора фирма и втори магазин, който успява да популяризира като един от “най-реномираните”, но и от най-скъпите. /Несъстоятелността на първото ще отстоявам в бъдеще./

            Как забогатява този “бизнесмен”?

            Наема няколко обикновени жени, които нямат друга възможност да изкарват прехраната си и да помагат на семействата си, тъй като са обикновени българки с повече от нисък социален статус и нисък образователен ценз. Едната назначава официално като “счетоводител”. Тя е 41-годишна госпожица с трудно детство, от баща с три брака, с болна майка, безработна сестра и двама племенника, със зет – постоянно скитащ по света нигериец с неустановена професия. Госпожицата ще остане “най-довереният” му човек в магазина. Предлага й добра заплата, но я задължава да поема всички функции в търговския обект – управител, продавач, понякога и хигиенист. Няма почивен ден, няма полагащ се по закон платен годишен отпуск, осигурява я на 240 лева работна заплата, не може да разчита на болнични и няма право да се разболява. Но тя е по-ценна за бизнесмена с друго – извършва наивно и без да си дава сметка за това, фалшифициране на документи и на предлаганата на потребителя стока. И му спестява стотици хиляди лева данъци към държавата. Тероризира я по всички параграфи, а се оплаква, че неговата “управителка” е лишена от всякакво самочувствие на управител.

Горката жена е подложена на това унизително изпитание поради липса на по-добра професия, на образованост, на грамотност, на достойнство и не на последно място поради известни проблеми в общуването. На бизнесмена му е нужен точно такъв “пазач” и слуга в магазина. И довереник, с чиято безмълвна подкрепа и съглашателство спокойно и безпрепятствено да лъже и мами държавата по отношение на обороти и обем работа.

            И успява дълго време да лъже тази сляпа, или умишлено сляпа държава, която от такива капиталисти губи милиони лева данъци за бюджета си. /Но подобни факти в ущърб и на стачкуващите учители, и на целия народ или им убягват, или няма кой да им разясни!/…И госпожицата пази и слугува, готова да се отзове по всяко време.

            Остават още четири жени, другата важна брънка, енергично реализиращи бизнеса на новобогаташа – продавачките. За “финес” наричани “продавач-консултанти”! Жените, през чиито ръце, бързина, отзивчивост, излъчване, интелигентност, дружелюбност, ведрост, контактност, минават левче след левче милионите на господин бизнесмена.

            На какво са подложени те?

            Назначени са на четиричасов работен ден, което автоматически ги лишава от подобаващите нормални осигуровки и от трудов стаж едно към едно /година труд, година трудов стаж/. Но едно е сигурно – десет години работа за пет години трудов стаж! Години наред не им позволява да ползват полагащия им се по трудов кодекс платен годишен отпуск – доработват помежду си няколко дни, в които все пак да починат през годината. Не им изплаща болнични листове – когато някоя се разболее, заплаща на колежката си, за да й поеме смяната. Нямат право на официална почивка през време на десетчасовия си работен ден – хапват в промеждутъците на подтичванията в обслужване на клиентите си. Нямат право на хигиенична атмосфера, нямат право да се докосват до радиото, до климатика, да пипат вратата, нямат право да изказват мнения, становища, да дават съвети, предложения по какъвто и да е служебен въпрос. Имат едно единствено право – да бъдат мъртви души и движещи се пионки на бизнесмена. Пренебрегвани, обиждани, недооценявани, ощетявани – в името на богаташа. Но за жалост и в името на насъщния си. Напук на закон и морал…

            Уважаеми Слави, сигурно Ви звучи откачено, невероятно тенденциозно! За нещастие, това е факт. За да имам време да пиша книгите си, бях част от този екип и този психоклимат. Давах и личния си принос за забогатяването на този българин. Работих 6 години, за 3 години трудов стаж. Разбира се, всеки има своя избор. Но нека това да не остане превантивното оправдание за десетилетия напред. Ще попитате: -тогава защо го правихте? Аз все пак имах избор, но колежките ми – не! Защото ги чакаше глад и мизерия, и безработица, и още по-големи унижения. Дълбоко тук прозират и условията за здравината  и стабилността както на българското семейство, така и на българското общество, но това е друга тема.

            Ето тази “представителна извадка“ от съсловието на богаташите в България, уважаеми Слави, е причината обикновени хора като мен /а те са болшинството в държавата ни/ да изпитват, меко казано “недоверие” към тях, още повече имайки за пример технологията на забогатяване на този субект – подреждайки от време на време сергийките си със скъпотийки както на гърба на няколко жени, грубо, безнаказано и цинично експлоатирайки ги, така и на гърба на държавата, укривайки огромни данъци и окопал се в снагата на сивата икономика, стопиращ механизмите за нормално функциониране на институциите в тази държава, реализиращи събираемостта на постъпленията в държавния бюджет.

            А лично аз се отвращавам от този богат, но неуспял човек. Нали, ако перифразирам думите на Вашия гост, “успял” е този, който е в състояние да осигури около себе си уют и човещина. А горесподеленото е “човещината”, която бълваше съществото на нашия човек. Лично мен ме квалифицираше като “руса муха”, “аристократка, родена на село”, “некадърна комунистка”, “луда”, “ненормална”, …”като те започна, ще изтръпнеш”, “ще те пратя, където ти е мястото”, “тебе и съд няма да те оправи” /за съда богаташът позна – прекратиха съдебното разследване срещу него след една година усилен труд на млада, ентусиазирана и амбициозна полицайка!/ И познайте от първи път защо!

            /Уважаемия Читател ще запозная впоследствие с абсурди и цинизми в съдебната ни система, ако все още не е наясно с тях./       

            Колежките ми бяха мъртви души, вербално “общуване” с шефа си позволявах единствено аз, за да го подсещам за законите, за правата ни, в крайна сметка и за морала и достойнството ни. Богаташът дори си позволяваше с императивен тон да ми дава “съвети” за какво имам право /!/ да пиша и за какво – не!

            Това е жестоката ни реалност, другата реалност, която нито г-н Гергов, нито себеподобните му подозират, че съществува. А може би това е твърде наивно! Може би и персони от неговия ранг печелят по подобен начин богатството си! По-важно е държавата да има желание и воля да функционира нормално, по законите, които самата тя ни налага и да не съглашателства със закононарушители, престъпници и всякакви други вредни за нея и за честните люде субекти.

            Апелирам към богатите да отворят душите и сърцата си, най-вече ръцете си и да помагат поне на нещастните деца в тази държава!

Бъдете здрав! Приемете почитанията ми!

 

                                                                                “Светът се крепи на три неща –
                                                                                 на милосърдието на богатите,
                                                                                   на перото на мъдрите и на 
                                                                                  молитвата на праведните!”

                                                                                     Монах от Черногорски манастир
"

Nadia

  • SEO sr. member
  • ****
  • Posts: 285
  • SEO - karma: +81/-0
    • View Profile
Неща от bonchina 3
« Reply #22 on: January 02, 2017, 03:55:44 AM »
Продължавам с нещата тук.

"“VENEFICIUM BULGARICUS” – “УМЪРТВЯВАНЕ ПО БЪЛГАРСКИ”

Привет, почитаеми Читателю! Бъди здрав!   

            За да не попаднеш на операционната маса в някоя от престижните ни болници и начаса да бъдеш умъртвен, само за да източат скорострелно поредната доза пари от клиничната пътека!   

            Преди година и половина злодей умъртви собствената ми майка. Беше болна, но не й дадоха възможност да изстрада болестта си – изпратиха я с устрем в отвъдното. За да оцелея и психически, и физически, трябваше задължително да преживея повторно смъртта й върху белите листи – единствената възможна и изпробвана терапия за лекуване и прочистване на следи от трагедии.   

            Твърдо бях решила да връча на безценните ни народни избраници в 41-я Парламент съвременната българска технология за печелене на пари чрез умъртвяване. Стъкмих няколко пакета от книгата за всички парламентарни групи и се отправих към Парламента. Във връзка с друга моя книга бях посещавала “светинята” няколко пъти и бях запозната с правилата за “посетители”. Но това се случи в мандата на 40-то Народно събрание. В новия Парламент имаше други правила – дисциплината беше затегната здраво и простосмъртни като мен трудно можеха да влязат, освен с протекции. С невежеството си съвършено погрешно бях решила, че е по-лесно да подариш, отколкото да ти подарят. Уви! Оказа се, че без протекции на народен представител дори книга не можеш да подариш. Висях до гишето на пощенската служба на парламента близо два часа, докато се извърши задължителната процедура – да се докладва на Председателя на Народното събрание, че някаква авторка желае да подари книги на колегите й и самата нея, да се предостави въпросната книга лично на нейно височество, за да прецени /категорично според собствените й критерии за качествата на една книга/ дали наистина си заслужава подаръка, /да не е евентуално компрометиращ народните представители документ!/ Госпожа Председател уж видяла книгата и наредила да бъде “подарена” персонално на всеки народен представител.   

            Каква по-хубава вест от тази! От няколкото хиляди екземпляра на мои книги бях предложила на  книжна борса само десетина, ужасена от очевадното безскрупулно печалбарство от чужда интелектуална собственост за сметка на притежателя й, което беше негласно толерирано от непукизма на държавата. /Хеликон присвояваха цели 45% от стойността на една литературна /художествена или не /творба! Всичко останало бях подарила на приятели, близки, почитатели. С удоволствие щях да изпълня желанието на г-жа Цачева. Върнах обратно пакетите у дома и приготвих 240 броя, като изричното изискване беше всяка книга да бъде в отделен плик, адресиран до съответния народен представител. Аз съм дисциплиниран човек и изпълних всичко. Похарчих стойността на половин българска пенсия за пликове, стоварих в преддверието на 41-во Народно събрание четири огромни кашона с технологията за умъртвяване по български, но не бях съобразила и преценила, че книгата за г-жа Цецка Цачева трябва специално да бъде връчена на служителка от Пощенската служба, което щеше да предизвика проблем. Нейсе! След предостатъчно висене се яви госпожа, която “позволи” книгата да бъде приета!     

            В писмо до бившия Председател на Комисия по здравеопазване в Народното събрание, когото бях поканила на представянето на книгата в Столична библиотека, /която, разбира се, не беше уважена, те не ходят по подобни “мероприятия”/, анонсирах темата й – изродена човешка съвест, антихуманен медицински експеримент или лекарска грешка! Всеки здравомислещ българин трябва да преценява сам за себе си. Участват субекти от на-низш ранг до най-висшето стъпало в болничната йерархия – от санитар, през старша сестра и сестра, до професор и началник на отделение. Като автор бих била удовлетворена, ако представените факти и документи, илюстриращи както неефективността на провинциална болница, така и уличаващи отговорни субекти-лекари в източване на държавни и наши пари чрез светкавично консумиране на клинични пътеки с изфабрикуване на диагнози, атрактивни епикризи и мними хоспитализации в едно от най-големите ни здравни столични заведения, внесат своя, макар и скромен принос в ликвидиране на евентуални съмнения и нерешителност на нашите държавници относно необходимостта от спешна реформа и преструктуриране на болничната помощ в България. Поканих тях, господата управляващи, в кухнята на престъпленията, но те не желаеха и не се осмелиха да влязат в нея. Пък и струва ли си? Безметежни четири години, още четири и няколко поколения са осигурени! А фишеците с грижи за здравеопазването в България са здравословни за един едва ли не гарантиран продължителен престой в бялата сграда.   

            Родена и израснала в северозападния край на България, отправих любезна покана за премиерата на “Veneficium Bulgaricus – Сага за Виктория” и до народния представител от област Монтана г-н Янаки Стоилов, опонентът на бившия премиер,  господинът, който никога преди предизборната кампания за 41-во Народно събрание вероятно не беше нито чувал, нито идвал в родното ми село Гаганица. Но се наложи да притвори очи и да дойде – само веднъж и по време на избори. Повече кракът му не стъпи, до момента. Догодина, преди изборите, със сигурност отново ще ни окаже високата чест. Важно е да си на трибуната, пред камерите, в няколко комисии, председател, зам.председател и т. н. и т. н. А провинцията и болните – по дяволите!   

Нямам информация някой от високопоставените господа да е реагирал по някакъв начин на изнесените факти и данни за извършено престъпление. Това не е и тяхно задължение.   

            Обсъждахме глави от книгата с моя позната, бивш съдия, понастоящем адвокат. Изумих се още повече след изявлението й, че брат й, професор по медицина и преподавател в престижен медицински университет споделил, че негови колеги-лекари “оперирали дори здрави хора”, отново в името на парите. Изхождайки от собствените си преживелици, нямам основания да не вярвам на подобно, макар главозамайващо твърдение. Дочух го и в други среди. И отново се питам – има ли държава, има ли прокуратура, има  ли съд? От моя гледна точка – няма. Впоследствие ще се опитам да се аргументирам в твърдението си, защото имах нещастието да се сблъскам лице в лице и с тази институция – и наскоро, и преди години. Получих и обаждания от мои приятели и почитатели, които дори предложиха да “учредим някаква фондация” на пострадалите от лекарска “помощ”.   

            Беден и безпомощен български народ! Наистина трябва сам да се спасява или да разчита на божествени и свръхестествени сили, за да оцелее!Но не и на държавата си!   

            Книгата посветих на майка ми Виктория и на обремененото със съдбовност нейно поколение – последните мъдреци и крепители на моралните ни устои в началото на третото хилядолетие. Това е моята задочна пледоария към един отсъстващ съд. Пледирам не за спасение на мъртвите, а за безпристрастност към екзекуторите им. Пледирам за милост към живите! Нека не допускаме да бъде изкоренена из основи хуманността! Ако това се случи, нашето физическо оцеляване ще бъде обречено, а духът ни ще витае в бездушното пространство между живота и смъртта.   

            Тази книга ще бъде анатемосана от всеки, гарантирал публичност на фалшивото си “Аз”. Няма да се хареса на промитите мозъци, повярвали във възможното изкореняване на човешките пороци или поне онези, които ни убиват. Няма да се хареса на онези, не изпитали личната трагедия да притворят мъртвите очи на родната си майка, оказала се жертва на порочността на една система, в която вегетираме, обезнадеждени както за настоящето, така и за близкото си бъдеще. Изводите и становищата в книгата са на абсолютен лаик и не биха удовлетворили специалистите-медици, но те са и изповед на човек, сблъскал се лице в лице с най-тежките последствия от упражняване – съвестно или не, хуманно или не, професионално или не, на най-хуманната по своята същност професия – тази на лекаря. Книгата е преди всичко за вас, беззащитни! За да се вгледате зорко наоколо в опит за самозащита, защото няма кой друг да ви спаси! Позволявам си да поднеса извинения към всички приятели, добросъвестни медици и почтени личности, както и на всички останали, за които чувството за дълг и отговорност е основополагащо в професията им, а Хипократовата клетва не е просто символичен ритуал, а клетва за човечност. Въпреки всички изживени трагедии боготворях и и продължавам да се възхищавам на магическите ръце и фантастични умове на хирурзи като тези, спасили живота на сина ми и моя собствен живот без грам корист и сребролюбие, което автоматически ги разграничава от личностите, гонещи безпардонно слава и материално благополучие с цената на човешки животи.   

            С тази книга поднасям почитта и преклонението си към вече пребродилите живота си българи заради смелостта, издръжливостта и жилавостта да го сторят. Поднасям и извиненията си към почитаемия Читател за липсата на какъвто и да е евфемистичен израз, който няма място в изложената проблематика.   

            Почитаеми Читателю, за разнообразие оттук насетне ще ти предлагам поносимо, под формата на приложение, части от “Veneficium Bulgaricus – Сага за Виктория”.   

            Ако се интересуваш, предлагам ти най-напред съдържанието на книгата:   

            Глава първа:  Кървяща памет   

            Глава втора:  “И ние не знаем какво да правим!”   

            Глава Трета:  “И аз не зная каква е причината!”   

            Глава Четвърта:  Как се източват пари от държавата? Пари и слава на всяка цена!   

            Глава Пета:  “Защо не намерите по-добро място за майка си?”   

            Глава Шеста: “Днес медицината се старае само да осигурява пари, но не и да се грижи за болните!”   

            Глава Седма:  “Явно те са взели майка Ви за опитно зайче!”   

            Глава Осма:  “О…ние с такива неща не се занимаваме!”   

ПРИЛОЖЕНИЕ   

     

Из “Veneficium Bulgaricus – Сага за Виктория”   

     

     

Вместо Предговор   

     

            Няма наука за майчинството. Никой не ни подготвя, за да създадем, отгледаме и възпитаме децата си. “Резултатът” е обусловен от собствените ни природни инстинкти и от влиянието на обществената и всякаква друга среда, в която сме имали щастието или нещастието да се родим и живеем…   

            Посрещаме сблъсъци и преодоляваме несгоди, за което също никой не ни подготвя и учи, но отново природата върви съучастнически по дирите ни и нашепва на свой език съветите си, разбираеми единствено за перфектната или слаба наша интуиция.   

            Никой не ни учи как да посрещаме или преодоляваме смъртта. Но тя ни връхлита, потапя ни в черния си свят и в крайна сметка изплуваме оттам може би по-мъдри, по-зрели, но трайно наранени и не по-готови да продължим живота си.  Никой не ме беше учил, нито предупреждавал, че няма философия, която да спаси изчезващото чувство за самосъхранение, когато смъртта покоси тази, която ти дава живот – твоята собствена майка. Трябваше да изживея втори път тази злочеста смърт, оставена щедро на страниците на една книга, за да мога да продължа живота си. Всяка от тях е напоена със сълзите и собственото ми страдание. Сагата за пътуването на майка ми към вечността е и моя собствена сага, която едва ли ме направи по-твърда и по-силна, но не по-уюзвима. И със сигурност разпадна навръзваната с блудкави дрипи вечна илюзия, че раждането и животът са святост и дар, мисия и материализирано чудо.   

Нямаше да продължи да пътува в мир и моята душа, ако не дръзнех да се отдам на необходимостта от собственото си измъкване от капани, залагани десетилетия, пропити с разрушителна зараза от човешка слепота, угодничество, егоизъм, убийствен материализъм и липса на основополагащото човешко чувство – хуманността.   

            “VENEFICIUM BULGARICUS” е сага за моята майка, но и сага за моето време и моето поколение.   

            Спокоен път, Читателю, из дебрите на смъртта!   

ГЛАВА ПЪРВА   

     

КЪРВЯЩА ПАМЕТ   

“Там, където е съкровището ти,
там ще бъде и сърцето ти!” 
Св. Матей   

            Помня късче от биографията на мама, звучащо като притча, като сън:   

В знойно лято, по жътва, тя ме носила – третата, най-малката, в люлка на гърба си до житните поля.   

            “Беше хубаво бебе – казваше мама, – като розова ябълка!” Закачвала люлката на близко дърво, докато жъне – обляна с пот от жаркото слънче, от грубия сърп, от уплаха да не ми се случи нещо лошо.   

            – Вите…Вите…прибери това дете от дървото! – викала уплашена жетварка, отишла до сянката да отпие глътка животворна вода. – Ей там пролази змия…!   

            Това е моят първи, по детски неосъзнат, но най-свиден спомен за святата ми майка. Звучи толкова далечно, нереално, като епизод от фантастичен филм. Разказваше го моя близка и с носталгия се връщаше към младостта си.   

            Изминали са повече от пет десетилетия от онова тежко, но щастливо лято. Витае в спомените и съкрушителна, люта зима. Главната героиня в тази бяла приказка подвиква уморено след тежката волска кола, дотътрила се из дълбоките преспи сякаш чак от хоризонта. Мама влачи изтощено тяло, мокра до кръста, едва крета с подгизнали крака и няма повече сили. Татко ми смъква от изтръпналите си плещи заскрежената си дреха, накъсва я на парцали и увива като новородено краката на мама…И вървят…и се губят думите им…сами сред горската тишина на зимния мраз, обсебени от любов, грижи и мечти…Очакват ги децата и животът…   

            Днес селските герои ги няма. Изсечена е гората, вероятно го няма и онова самотно дърво, разстволило сянка над детската ми люлка. Отдавна не съм поемала пречистващата сила на онези поля и гори, където завинаги ще витае духът на мама и татко. Там друго нищо не остана – само тежки спомени, тревясали пътеки и…паметни плочи!   

* * *   

            Беше пет часа по ранина, в края на април – тъмно и студено. Пътувахме към майка ми, горе към върха, по-черен от мрака, надвиснал като страшилище. А всъщност толкова тих и спокоен – домът на нашите мъртъвци, останал във вечно съприкосновение със залезите и дългите, бледнеещи пухчета на отлитащи самолети. Бяхме само трите нейни дъщери и…една приятелка, станала в полунощ, за да я посети на “Третини”. И да й издекламира стих, затрогващ и невинен, по своему преживян, наслоил тъга върху собствената й самота и непосилен живот на село.   

            И лумна огън от недогорели свещи, опасали в кръг пресния гроб, потънал в цветя. Мистичен огън, изгарящ сърцето, сякаш преминал през нашата кръв, проникващ в застиналата кръв на покойната ни майка. Хукнаха светлинки към близките гробове, пресичани от студени, влажни стрелички. Сякаш стъкмявахме магия, светотатство, за да си я върнем отново при нас…   

            В селото ни срещна ранобуден старик – от малкото истински българи. Посрещна ни със своя си ритуал в знак на почит към покойната ни майка – свали отдалеч, почтително, шапка, приведен се прекръсти и взе сладкиш за “Бог да прости!” В този миг видях, почувствах и съпреживях най-дълбоката човещина, която като по чудо беше оцеляла след поредното “цивилизоване” на нацията ни. Тук, в изчезващото село, с дъх на тор и трева, лазеща вече и по селските улици, само тук беше оцеляла най-истинската, вечната, спасителна цивилизация, на която се крепи всеки оцеляващ дух и онази тежка думичка – морал. Но старецът никога не беше изричал тази думичка, не познаваше подобна “категория”. Той самият Беше тази думичка, той я носеше дълбоко в себе си…И сигурно затова ще му бъде по-лек и спокоен пътят нагоре – към върха и самолетните пухчета…Друга “цивилизация” не съществуваше. Но дори и да я назовавахме така, то тя убиваше, оплюваше с мерзост, погубваше. Нейният път беше постлан не с цветя и треви, не с мирис на тор и сено, а с дъх на убити спомени, вонящ на пари.   

 * * *   

            Този жалостив, безмилостен кукувичи зов! През онази тежка пролет ме следваше неотлъчно по пътя ми нагоре – към върха на мъртъвците и нашата неосъзнато жадувана вечност. Идваше още от детството, може би от житните поля на мама. Оцелял някъде дълбоко и в люлчината песен на дървото, и в августовския зной на едно далечно лято, съхранило и радостта, и мъката, и тревогите на мама. Две кукувици съпровождаха “срещите” ми с нея и оставаха при нас, сякаш да съживят отново и отново забравени спомени. Но още по-силно разяждаха раните – мама обичаше птичите песни в градината, топлия повей на южняка в провисналите над терасата и напиращи към вратата на селския ни дом клони на стария бор – любимец и на татко, металните удари на кълвача в мъртвия пречупен ствол на старото дърво.   

            Месеци наред страдах, че мама не чува тези песни, че не вижда вече нито огнените лалета, нито млечните багри на ябълковия цвят. Докато осъзная, че този не беше вече нейният дом. И престанах да жалея по птиците и цветята в него. Сега тя имаше свои птици – две кукувици, чийто дом горе на върха беше и неин. Имаше и свои цветя – които посадихме и й дарявахме с обич всеки ден.   

            Но бедната добродушна и тиха Сара осиротя и замлъкна. Остана сама у дома и мама й липсваше не по-малко, отколкото на нас. Може би се надяваше един ден да я види отново, мама отново да я нахрани, да я погали. За самотата й страдахме заедно с нея, но не искахме да я изоставим и да се разделим и с вярното, предано куче, единственото живо същество, което остана в родния ни дом, за да ни напомня за мама…   

            …Дойде есента и настървено трупаше листи и окапал плод. Смъртта властваше неотстъпно под родната стряха и искаше да заличи всяко кътче, където бе стъпвала мама. Всеки ден, с безчувствени ръце и кървящо сърце ровех студената, влажна земя, за да изтръгна и погубя тази забрава, да съживя и запазя пътеката, по която с преливаща радост се връщах в късни вечери у дома, а мама все седеше насреща под бора, подпряла в очакване кротко глава, тъжна и умишлена. Беше щастлива с нас, но татко й липсваше. Дълги години все й липсваше. Споделяше го рядко, но ние го чувствахме, знаехме, виждахме…И може би сега в отвъдното отново е щастлива с него…!     

* * *   

            Невъзможно беше да потискам мъката си, застанала на един истински, селски, вечен кръстопът, превърнал се в символ на моя собствен, кошмарен кръстопът в оставащия ми живот. Спряхме церемониално на него и когато изпращахме мама. Тук стъпките ти се забавят, душата излита, оплетена в объркващите три посоки.   

            Едната беше съдбоносната, най-магнетичната, най-сигурната – по изровения стръмен път нагоре към върха, пренесла вече опустяващото мое родно селце в задгробния живот. Достигнат ли ти сили да го изкачиш, горе, потънал в сълзи, спомени, сред кукувичи зов, сред опияняващ дъх на ливади и треви, останал сам сред царството на небитието, зовеш свободата си. Онази велика, единствена и най-истинска свобода, извоювали с цената на един трудно преборван живот заселниците в този вечен и неостаряващ храм на смъртта. Единствено тук и приживе те докосва пречистващата сила на тази свобода.   

            Втората посока води към пустеещия роден дом. Назад към детството, към изворите на надежди, на любопитство към света  и живота, към една устремена и неопорочена младост, към вярност и себеотдаване, към почит и любов. Тази остана най-вярната посока. И най-достойният ти път. Но там днес те очаква единствено самота и забрава.   

            Животът ме принуди да поемам отново и отново последната посока, моя нежадуван и неочакван избор. Тя те тласка с необуздана сила към бездната на кипящи и пагубни страсти, болни амбиции, неудовлетворени желания. Тя ти гарантира новия, “цивилизационен” избор, орисва те да бъдеш “сам сред вълци”, внушава ти величието на славата, но ти гарантира тихомълком сигурността на “поединичното” спасение, когато попаднеш в тази всеобемаща и всеобсебваща цивилизация, решаща корени, потъпкваща традиции, отнемаща вековните устои под нозете ти, изсмуквайки и осакатявайки духа ти. И накрая – превръщайки те в купчинка човешка отломка.   

* * *   

            Коледарчето разцъфтя. Любимо цвете на мама. Пренесох го от родния ми селски дом в софийското жилище, за да продължа живота му и след смъртта й. Въобразявах си, че ще понасям по-леко мъката си, като се грижа за тези прекрасни, розови, ефирни цветове. Всяка сутрин обръщах поглед към крехките му листа и всяка вечер тръпнех с надежда – живее ли все още, има ли напъпили стъбълца, кога ли ще покаже необикновения си чар. Наслаждавах се на приказните му цветчета и се мъчех да си представя онези бледосини цветчета по сватбената рокля на мама, опасали младото й тяло, пърхащо влюбено и щастливо едва на осемнадесет години.   

            Била е красива. С черните, подредени коси, прибрани в барета, с нежния овал на лицето й, с благородството на онези добри очи, които денонощно ме гледат от повехтялата черно-бяла снимка, сякаш ми казват с дискретна полуусмивка-тъга, достойна за четката на Леонардо: “Не тъгувай!…Аз бях щастлива!…Бедна, но щастлива с татко ви и с вас, мои безценни дъщери…!” Всичко събирах в душата си, за да прокарам пътя към вечността на мама. В хола, спалнята, кухнята, от фотографии, възпоменания, жалейки, окупирали съзнанието и целия ми свят, отвсякъде ме наблюдаваха с нежност очите й…   

            Коледарчето цъфна без нея. Ще посрещна и първата Нова година без терзанието, че тя не бива да я посреща в родния ми дом сама на село. Толкова жестока беше необходимосста ми да чуя по телефона гласа на мама, че сякаш в умопомрачение вдигнах слушалката…И отново избухнах в истеричен плач. А този плач е постоянен, рушащ, убиващ!…С неизпитвано през живота ми чувство на физическа болка от тази мъртвешка празнота и ужасяваща вина за чудовищния й край, който самите ние, дъщерите й, бяхме й подготвили с прекалените си грижи и погубващата наша вяра в медицината, чийто посланик за зла участ се оказа един злодей!   

            Присъствието на мама в живота ни правеше по-поносими тревогите и драмите, които насищаха дните ни. Съкровените й грижи, майчиното състрадание и съчувствие бяха на-искрените, най-истинските, което ги правеше безценни. Беше нейна визитка усмивката на лицето й, успокояващият тих ромон на гласа й, собствената й необходимост да приласкае, да оправдае всеки, волно или неволно съгрешил. Кръгозорът й беше всеобхватен. В осмото си десетилетие тя с еднакво любопитство, състрадание и удовлетворявайки собствената си необходимост да тренира ума си и поддържа своя дух, ежедневно се потапяше в житейските драми – четеше както своя любимец проф. Марко Семов и биографиите на знаменити политици и творци на изкуството, така и романтичните любовни приключения в отдавна нашумелите “розови” романи. Пътуваше без умора със своите приятелки и “колежки”-самодейки из страната. Бликаща радост излъчваха очите й както след концерти в старопрестолен Търновград, така и в малки, но китни градчета на България. И със същата воля и удоволствие потъваше в селския си труд – неизменния бит на всеки българин, роден и прекарал живота си на село. Всичко това даваше сили и смисъл на живота й.   

            Пазя писмата на мама отпреди 30 години. Препрочитам ги отново и отново – няма по-силно страдание от задочния разговор с нея, когато вече е в отвъдното. Колко грижовност, колко обич, колко мъка, труд и страдание в дните й!   

            “...Много обичам да получавам писмата ти, но ми е домъчняло да те видя – споделя мама в първото писмо до мен, когато за първи път отсъствах дълго от родния си дом. –С татко ти повече на работа го караме, вечер няма кой да ни сготви…Вижда ни се много трудно сами!…Зная, че обичаш да ме вземеш при себе си /на морето, което мама видя едва на 75 -годишна възраст/, но с татко ти имаме много задължения. Сега започнахме ударно да работиме в цеха и се надяваме на повече пари…”       

            /В продължение на десетки години и понастоящем т. н. “галваничен цех”, функциониращ в родното ми село, бълва отрови с химикали и токсичните си препарати, които са основни в дейността му. Някога предлагаше на работниците си “полагащо се кисело мляко”. Но помня постоянните обриви и физическо неразположение на майка ми и нейните колеги. Непростимо, дори престъпно е, че тогава никой от местните “управляващи” не се интересуваше от подобни проблеми. Не се интересува и днес. Нямам информация дали в “дълбоката провинция” държавата, в лицето на оторизираните си органи, понастоящем прилага контролните си функции по отношение на подобна престъпна и вредна за човешкото здраве дейност, бдейки за стриктно спазване на законите и правилата както за “чиста работна среда”, така и за опазване на екологията. Но моите съселяни преживяха трагична съдба – за шокиращо кратък период починаха бивши работници в този цех и всички с диагноза “рак”! Но по-обезпокоителен е фактът, че собствениците използват за “бизнеса” си и млади българи, останали да живеят в забравените и изостанали селца и пападнали там по принуда поради липса на каквато и да е алтернатива за социална реализация, за достоен и здравословен живот!/   

            …До последния си дъх мама се грижеше, мислеше и страдаше не само за мен и сестрите ми, но и “за нашата бедна България, която пренебрегват и не ценят в Европа” – с подобни тегоби тази свята жена пътуваше към отвъдното.   

            …Нищо не можеше да ме спаси! След една година стана още по-болезнена погубващата сила на нейната липса. Тази сила свежда до минимум съществуването ти, ден след ден се рушат сетивата ти и усещането за живота около теб и в теб. И се топиш от безпомощност, от безсилие. И ставаш подвластен на нищото…Обзема те убийствена апатия към обкръжаващия те свят – всъщност той изчезва пред теб, не допускаш никого в твоя собствен, вече само въображаем свят, в който попадаш с трясък и гръм, не разговаряш с никого за нищо, не споделяш, не си задаваш въпроси, защото не те интересуват отговорите, смяташ за безсмислено всяко докосване до реалността, до хората около теб, до събитията и причинно-следствените връзки между тях. Ставаш асоциален, безчувствен, неадекватен. И докато с умъртвени сетива потапяш душата и сърцето си в миналото, докато виждаш единствено трагедията, няма измъкване в реалността. То се оказва по-тежко от всяко болестно страдание.   

            “Постоянна вярност на реалността на всяка цена” – определя Морган Скот формулата си за психическото здраве. Но страданието при такава загуба е по-силно от нас. Човешкото същество не е достигнало такова съвършенство в еволюцията си, че да се справя с всичко, което диктува животът ни и да излиза винаги победител в борбата с него. Човек може всичко, но не и да полети с птиците, не и да върне обратно живота.   

Преди години, по време на мое интервю с колоритния писател, драматург, театрален и филмов режисьор Павел Павлов приех за твърде странна любимата му мисъл, чийто автор е Райнхард Урбах:   

            “Бъдещето е тъмно! Миналото е светло. То е завършено. Бъдещето е смъртта! Миналото е вечният живот.”   

            Схванах философията на тези думи, прониквайки в тъгата на писателя по безкрайната му самотност и изгубените прекрасни и верни приятели, останали в миналото и спомените му. Но може ли да се живее истински, ако не си в състояние да гониш мечтите си, а преследваш само погубващи спомени?   

            Вече не изпитвах никакво съмнение в твърденията, че всичкото зло на света се извършва от хора, които са абсолютно убедени, че знаят какво вършат. Абсолютно убедени в действията си бяха и субектите, които тласнаха майка ми към едно предумишлено и бързо умъртвяване, с което обрекоха на тъжно бъдеще и многолюдния й род.   

Следва продължение.   

 "

Nadia

  • SEO sr. member
  • ****
  • Posts: 285
  • SEO - karma: +81/-0
    • View Profile
Неща от bonchina 4
« Reply #23 on: January 02, 2017, 09:07:04 PM »
Следващото материалче на вашето внимание.

"Скандал в Столична Дирекция „Култура“

Здравей, Читателю!

            Днес те правя свидетел на моето послание до г-жа Галина Бежанска – директор на дирекция “Култура” при Столична община. Поводът: скандалното безотговорно отношение и поведение на нейна служителка.

            На 19 ноември в родното ми село предстоеше тържествено честване 50-годишен юбилей на фолклорната певческа група, организирано от наскоро учредения Клуб на пенсионера в полупланинското село, оредяло, обедняло и  забравено от всички. Подобно събитие не се беше случвало от десетилетия. Една малка група от ентусиазирани възрастни българки-родолюбки и ценители на народните стари традиции, станали причина за тяхното оцеляване и съхранение до днешния ден, в студ и пек, уморени и отчаяни от недоимък и забрава, всяка вечер захвърлят мотики и мръсни работни дрехи и се отправят като влюбени девици към пенсионерския клуб. Там ще освежат душата си, ще се почувстват нужни за съселяните си, защото ще ги върнат в далечните години на тяхната младост и възторг от живота. Няма съмнение, че тези велики жени са забравените бисери в нашия живот, изворът на нашето вдъхновение да го осмислим и преодолеем своите страдания и неволи. Те са лекотата, силата и волята, с която еднакво са поемали и уханието на ябълков цвят, и болката от къпиновия храст, и красотата в живота, и тъмните му, тежки краски. Те са нашата сила и наша благодарност. Годините са изрисували бразди по отрудените им лица, времето е наслоило своя блясък върху сребърните им коси. Изгубвали илюзии, поглъщали дълбоко душевните си болки, обикновени, благородно старомодни, те живеят по законите на една предопределена съдба. Магията на слънчевите изгреви и залези, мистичните сенки на лунните нощи само измамнически ще докосват и галят прозаичния им живот, с еднаква завидна сила на духа си създали, посрещнали и сбогуваще се с този живот. Те не знаят какво е слава и богатство, но са щастливци, разчели голямата магия на съзиданието. Помнят кръстопътища на мъки и раздели. Със сигурност са усетили мириса на барут, изпитали са страха от тътена на смъртоносни бомби, ужаса от люлееща се земя и ураганен вятър, но не са позволили върху собствения си гръб поражението от сгромолясване на духовните висини до моралния упадък – без тази тежест вълните на времето ги носят от люлката до гроба.

            Никога няма да притежаваме тяхното богатство-леките им стъпки из буренясали поля, издръжливостта сред убийствената мараня, напевния им глас сред дългите бразди, тъжните им напеви край дъхави купи сено. Те знаят силата на истината и лъжата, на любовта и омразата, на разочарованието и надеждата, завинаги отворили очите си за слънце и за обич. За света са безименни и непознати, но за нас са безценните бащи и майки, баби, дядовци, любими. А когато ги загубим и нашите години отиват си безследно – липсват ни и в дните, и в кошмарните ни нощи. Липсват ни прегръдките, очите и усмивките. Липсва ни най-истинската обич, съвест и доблест.

            Никой не се сеща за тях десетилетия. Читалищната дейност отдавна е проформа. Никой няма амбиции да съхрани миналото, рода, традициите, освен единици. Помага им и ги разбира доц. Великов, правнукът на Петко Страшника, бивш депутат от 40-то народно събрание, Председател на сдружение “Приятели на Радичков”, мъдрецът-земляк на възрастните самодейки, гордеещи се с името и делото му. Помага им и кметът на община Берковица – инж. Милчо Доцов. Не са велики гласове, кръстосвайки света и прославяйки България, но отдадени на прекрасното си хоби и обич към песента, кръстосват с любов България – по надпявания, събори и тържества. Гостуват на премиера на книга в Столична библиотека, срещат се с великата Янка Рупкина, а когато запяват, с обич и възхита им припява и знаменитата певица, носителка на “Грами”. И те са повече от щастливи от тази боголюбива среща.

            Като тяхна землячка, обичаща родния си край, реших, че любовта и отдадеността на тези селянки към певческото изкуство е достойно за почит и поклон. Позволих си да споделя това с министъра на културата, като заявих, че Министерство на културата е в дълг към тях. Похвална е светкавичната реакция на г-н министъра Вежди Рашидов. Екипът му веднага изготви специален Поздравителен адрес до юбилярите лично от името на министъра.

             За жалост, оказа се, че е много по-трудно да се срещнеш с върховния представител на столичната дирекция “Култура”, отколкото с министъра на културата! Направих отчаян опит да сторя това и тъй като нямах предварителна уговорка за среща с г-жа Бежанска /такава нямах и в Министерство на културата, но бях приета безпроблемно и безпрепятствено!/, опитах да сторя това чрез секретарката й. В деня на моето посещение тази функция /може би временно/ изпълняваше г-жа Ивана Пасева – един от главните експерти в дирекцията. Тя не ме допусна до г-жа Бежанска, с която имах щастливата възможност да се запозная при гостуването й по моя покана на премиера на моя книга, за която имах съдействието на самата дирекция и лично на г-жа Бежанска. Г-жа Пасева брилянтно ме прогони от стаята на секретарката, дори не склони да съобщи на Галя Бежанска за молбата ми да се срещна за минутка с нея. “Любезността“ на Пасева не ме изненада /обикновено тя се проявява преди всичко от низшия персонал на която и да е институция, което е успокоителна констатация/. Заявих на Пасева, че в такъв случай няма да й създавам проблеми и ще изчакам в коридора. За да докаже вероятно “предаността си” към шефката, г-жа Пасева ме последва, за да осуети това мое намерение. Но едно от лошите ми качества е, че когато си наумя да сторя нещо за имена и личности, заслужили с живота си, с действията си почит, внимание и уважение, не бих допуснала екземпляри от рода на “експертката” да се гаврят с тях чрез мен. За моя изненада г-жа Пасева предусети това и прие молбата ми за жест към моите земляци-юбиляри, приети така радушно от екипа на Столична библиотека при гостуването им в София. Уговорихме се за среща в петък. В този ден тя отсъстваше. Но се оказа по “недоразумение”, че било в “следващия” петък. Тя отново отсъстваше. Колежката й г-жа Горанова нямаше никаква информация за случая. Това обстоятелство ме разгневи, защото не допусках подобна безотговорност, бездействие и непукизъм, а след два часа трябваше да съм на 100 км. от София, за да поздравя юбилярите от името на Министерство на културата и от техни колеги от други населени места. /При наличие на поне двама главни или “старши” експерти във всяка стая на ІV-ти етаж на дирекция “Култура” на Столична община./ Почти спретнах скандал, което принуди г-жа Горанова да поеме ангажимента на отсъстващата си колежка. А тя пристигна с цялото си безочие и без ни най-малко притеснение излъга:

            “Готово е…При г-жа Бежанска е…”

            - Като е при г-жа Бежанска, защо се налага колежката Ви да го пише отново? – не издържа възмущението ми.   

И експертката Пасева избълва скандално “оправдание”:

            “Нямам вина…Все пак поех ангажимент в коридора…”

            Този епизод в дирекция “Култура” наистина беше скандален.

            Почитаема г-жо Бежанска, моля Ви, не допускайте отново Ваши некадърни и безотговорни служители да внушават неизпълнение на собствените Ви ангажименти, прехвърляйки изцяло отговорността върху Вашата личност и длъжност. Позволявам си в качеството на дългогодишен организационен работник в сферата на културата да заявя, че персони като г-жа Ивана Пасева са не само безполезни, те са категорично вредни за тази институция. С действия като нейните се рушат основите на дълго изграждан авторитет, както на уважавани личности, така и на цяла институция, имаща великата мисия да съхрани духа и българщината.

Приемете почитанията ми!

 Цецка Бончина

София"

Nadia

  • SEO sr. member
  • ****
  • Posts: 285
  • SEO - karma: +81/-0
    • View Profile
Неща от bonchina 5
« Reply #24 on: January 02, 2017, 09:17:46 PM »
Следващото от нея.

"В Парламента отново ни предадоха



Привет, Читателю!

 

            Приеми искрените ми съболезнования, скъпи земляко от българския Северозапад!

            Неизвестно още колко години ще пътуваш до родната столица през дупки и нескончаеми завои. Оставаш анатемосан и забравен за дълъг период напред.

Днес /26 ноември 2010/ в родния Парламент отново направиха опит да се погаврят с теб, уж изпълнявайки дълга си. Господин народен представител Лъчезар Тошев с “въпроса” си “изпълни” повече от формално “дълга” си пред своите избиратели и пред телевизионните камери. Без “дуплики”, без “реплики”! “Отговарящият” ресорен министър беше лаконичен и категоричен:

             “Тунелът под Петрохан /както и Троянският/  не е приоритет, не попада в Трансевропейската транспортна мрежа…не е от стратегическо значение!”

            Българино от Северозападнала България, кога най-сетне ще ти стане ясно, че твоят живот и съдба никога не са били и няма да бъдат от “стратегическо значение”! Трагичното е, че ако за братята европейци, контролиращи с твърда ръка съдбините ти с т.н. Европейски съюз не си от “стратегическо значение”, още по-несъществено е това ти “значение” за братята родни държавници и политици. Не си “значителен”, българино-земляк, нито днес, нито си бил важен в миналото! Нито ти, нито твояг “Петрохан” сте от “национално и европейско значение”!

            Видя ли, чу ли колко брилянтно, безоблачно, протоколно, колегиално,  “мина” – и въпросът на Лъчезар Тошев, и отговорът на министъра  в петъчния “парламентарен контрол”?

            Нима отново ще се примириш! В кой век живееш? Радостно е, че в транспортната инфраструктура на България “приоритетни” са преди всичко магистралите , но ти, гражданино от Берковица, Вършец, Монтана, Лом, Видин, Белоградчик, Вълчедръм, Гаврил Геново, Георги Дамяново, Чипровци и т.н. и т. н. – колко пъти през последните две десетилетия преброди България, съжалявайки, че не си се движил по магистрала? Тази година колко пъти пътува по магистрала?…Ти не успя, но италианецът, комуто подари земите си, беше ощастливен! Почувства се европеец дори в България! Това не е ли чест за теб?…Сниши се, смали се и си вегетирай, както си го правил слугински и до сега! Ако ти отърва!

            За отговорните български политици, ако има все още такива, и за нашите народни представители от Видински и Монтански избирателни райони ще си позволя една ретроспекция, надявайки се да прояснят паметта си и прочистят съвестта си:

След прокарването на ж.п. линия между гр. Лом и София гр. Берковица остава откъснат от главната артерия, свързваща столицата с европейските страни. Остава настрана и изолирана, тъй като Петроханският проход вече не се използва. Азбучна истина е, че пътищата са главните артерии, по които пулсира кръвта на живота и този път дотогава е играл решаваща роля както за Берковица, така и за селищата наоколо. Това обстоятелство допълнително стопира развитието на града и региона, който, кретайки бавно и несигурно, започва все повече да изостава…

            Проблемът “тунел под Петрохан” се влачи от цяло столетие. Той е бил последната, голямата, дълголетна мечта на родолюбци и патриоти, “мечтата на нашенци”, както я зове най-големият родолюбец на северозападна България – Милан Революцията. Изминали са почти сто/!/ години, откакто е лансирана идеята за прокарване тунел под Петрохан, който да продължи ж.п. линията от гр. Берковица до София. Днес братята европейци имат ли интерес от това? Според отговора на г-н министъра – категорично не! Нелогично е, защото подобно епохално начинание е свързано и с решаване на проблеми от общоевропейско значение, които биха възникнали след построяване на Дунав–мост 2.

            Както споделя урбанистът Иван Ценков на страниците на органа на “Регионално сдружение на общините за развитие на туризма – “Северозападен балкан” – в-к “Северозападен балкан”, София ще стане уникална столица, пресечна точка на три еврокоридора – 4, 8 и 10 – за прехвърляне на ж.п. и автотовари. А най-късото разстояние от Дунав-мост 2 през София за гръцката и турската граница е нова ж.п. автомагистрала, която да минава в тунели и естакади под Петрохан и Стара планина.

            Но днес Донкихотовци не се раждат. Поне за да поддържат живи мечтите ни.

Тунел под Петрохан е разковничето за сбъдване мечтите на болшинството българи от този регион за жизнен просперитет. Има /ло/ е проекти за изграждане на двойна скоростна ж.п. магистрала под вр. Петрохан, както и нова автомагистрала от Видин до София. Очаква/ло/ се гр. Берковица да бъде сред основните гари в посока север. Ж.п. магистралата трябва да минава през изключително трудни терени, сред които е преодоляването на Стара планина под петроханския проход с тунел с дължина от 16 до 19 км. По предварително направени разчети изграждането на магистралата би струвала между три и четири милиона долара на километър.

            При посещението си в Япония бившият външен министър Соломон Паси подхвърля идеята  за тунел под Петрохан на японското правителство, може би поради факта, че през 2002 г. Япония предоставя заем на България от 109 млн. долара, плюс японски хидро-щит – “къртица”, за да се пробие с нея подземно центъра на София и се построят новите метростанции.

            През 2004 г. българският урбанист Ценков не е много обнадежден в реализацията на този стратегически инфраструктурен проект, завещаващ го на “идващи правителства в близките 50 години!” Но Милан Революцията, берковският “възрожденец”, както го нарича акад. Светлин Русев, не се предава и продължава да разпалва дълго тлеещия огън. На среща в Министерство на регионалното развитие през м. декември 2005 г. той отстоява идеята за концесионирането на тунел под Петрохан, като се солидаризира с идеята на народния представител от Монтанско  Васил Калинов, че концесионери могат да се намерят не само в България, но и извън нея.

            “Според мен Сдружението на общините Берковица, Годеч, Георги Дамяново, Чипровци, Чупрене и Белоградчик са най-заинтересовани от прокопаването на тунела и модернизирането на шосето и трябва всячески да се борят за това – убеден е Милан Революцията. – Много важно е сега цялото трасе и тунелите да се разделят на участъци, които да се предложат на концесионерите.”

 

            Уважаеми народни представители на Северозападна България, уважаеми господа кметове на северозападните български общини, имате ли ентусиазма, амбицията и волята да се борите за жизнения просперитет на вашите гласоподаватели от този край? Не забравяйте, че същите те ще се явят пред урните и догодина, и след три години! Какво ще обещавате тогава? А какво ще отчитате от поетите предизборно ангажименти, макар че сте достатъчно обиграни и опитни, за да не захапвате непоносимо голяма лъжица, каквато е тунелът по Петрохан!!!

            Гласоподаватели от северозапада – мечтайте, но и дерзайте! Не забравяйте, че Европейският съюз няма да ви помогне, както се оказа на практика от изявлението на министъра в петъчния парламентарен контрол на 26 ноември 2010 г.! Приказката за дебелия врат на вълка и днес си остава актуална!

            През нашите земи, твърдят, “историята преминала в галоп” и оставила единствено следи от копита. Кой най-сетне ще зажалее за този, някога буден, сетне западнал край, чиито селища някога обявяват за “затихваши”, а сетне наистина докарали до затихнали, пренебрегвани и често забравяни през всички периоди от новата история на България. В годините на социализма оставен на автопилот – в идеологически план някога размирно, а днес послушното му население изповядва онова велико, но неправдоподобно и невъзможно Ботевско верую – “единний, светъл комунизъм”! И дълги години е сигурният бастион на управляващата класа. Затова и пропагандната машина пренасочва изцяло своята енергия и бдителност и упорито ухажва другия западнал край – етнически деликатния югоизток на България. Той трябва да се поддържа за каузата за необозримо дълъг период.

            През дивия зародиш на новия капитализъм, в “новото време” на “демократичен подем”, оказва се Северозападът отново е пренебрегван и дори вече обругаван поради същата причина – болшинството от населението му остава верен привърженик на лявата идея и не й изневерява дори и в критичния период, когато тя, стремително и сякаш безвъзвратно, изтича във времето…   

            “Неразрешимият” за България казус в Парламента – “тунел под Петрохан” по време и на днешния парламентарен контрол красноречиво и още веднъж доказва горната констатация!
"

Nadia

  • SEO sr. member
  • ****
  • Posts: 285
  • SEO - karma: +81/-0
    • View Profile
Неща от bonchina 6
« Reply #25 on: January 02, 2017, 09:28:19 PM »
Следва това: "Овчарката за Путин и АЕЦ Белене



Здравей, Читателю!

            Хареса ли ти премиерския подарък за Путин? Руският ни приятел гушна, целуна с нежност българската овчарка и си замина. Но тя не провокира милост и снизхождение у първенеца на необятната страна. И след дни “Росатом” отправи към България своя ултиматум – Русия няма да строи АЕЦ “Белене” при цена, по-ниска от 6,4 млрд.!

А България не дава повече от 5 млрд. “Росатом” държи да притежава поне 26% от акциите. Вложените инвестиции ще се възвърнат едва на 20-та година след пускането на съоръжението, чиято възраст съобразно проектирането му се очаква да достигне до 60 години. Ако България не удържи на думата си, Русия ще пренасочи оборудването в други държави, а загубите от неустойки за нас ще възлязат на повече от 1млрд.!

            Премиерът Борисов е категоричен:

            “С ултиматум преговори не се водят!”

            “Искаме АЕЦ да бъде най-сигурната и най-евтината!”

            “Колкото повече ми поставят ултиматуми, толкова повече се втвърдявам!”

            И все пак – ще подпише ли България договора за строителство на АЕЦ “Белене” с Русия?

            Министърът на енергетиката отговаря по-дипломатично:

            “Ще подпишем, ако се споразумеем по всички клаузи…Ако има загуби, те ще бъдат и за нас, и за руската страна.”

            Пак според министъра договор ще има там, където се срещат интересите ни.

            А опозицията отново демонстрира самочувствие:

            От БСП предупреждават, че “отговорностите са огромни”, заложени са сериозни геополитически интереси. А управляващите “се срамуват да кажат пред обществото, че искат да реализират този проект.”

            Остава да наблюдаваме внимателно до каква степен ще продължи да се “втвърдява” премиерът Борисов и какви ще са последиците от това за България и всички нас.
"

Nadia

  • SEO sr. member
  • ****
  • Posts: 285
  • SEO - karma: +81/-0
    • View Profile
Неща от bonchina 7
« Reply #26 on: January 02, 2017, 09:36:40 PM »
Едни стари, но интересни новини от bonchina: "27 ноември 2010 Съботните новини



+ Активистите от „Атака“, предвождани от лидера си Волен Сидеров – върнати на сръбската граница на път за Босилеград за честване 91-та годишнина от подписване на Ньойския договор; протестират, няма никой в сръбското посолство за информация; за българското Министерство на вътрешните работи не е ясна причината, важно е активистите да не блокират работата на граничен КПП;  от Външно министерство също са „обезпокоени“, че българските граждани не са допуснати до Сърбия;

Волен Сидеров:  „Нямаме отговор. Три часа ни държаха на българобългарската граница. Шестстотин човека бяха строени и недопуснати в Босилеград за честване годишнината от Ньойския договор. Външно министерство обеща да повика за разговор сръбския посланик. Не са успели до този момент да се свържат със сръбското Вънщно министерство. Търсят информация и от турските власти за причината за спиране на автобусите…Сърбите нарушават всички международни норми. Сърбия кандидатства за Европейския съюз, но няма необходимите качества за това. Никой не е провокирал никакви действия, спряха ни и не ни пуснаха, защо – не отговориха.“

Водят се дипломатически разговори.

+ Запорирано е имуществото на Главното мюфтийство;

+ Крак от хлебарка открива Кристина Керчева в хляба за закуска на децата си. Търговци го приемат за „нелоялна конкуренция“. Води се разследване.

+ Бербатов – с пет гола в един двубой с Блекбърн!

+ Над 1 млн. лева от такси на студенти – преведени на частно сдужение, оглавено от декана на Юридическия факултет при СУ – проф. Тенчо Колев. Сдружението ползва сградата и името на алма-матер. Оползотворява почти половината от студентските такси, за да „подпомага обучението им“, харчи и пари за реклами, нощувки в бутикови хотели, вечери, за „обгрижване и ухажване“ на чуждестранни преподаватели. Секретар на сдружението и ръководител на магистърската програма е бившият зам.председател на 41-во Народно събрание от РЗС Атанас Семов.

Предстои да се разбере има ли сблъсък на интереси в публично-частното партньорство между СУ и частното сдружение. Води се проверка.

+ 86х. евро са задържани от операция „Пластиките“ . От арестувани 10 души  в ареста остават четирима.

+ Ген. Ваньо Танов – шеф на Агенция „Митници“ и бивш шеф на ГД БОП:

„Ако някой е в зависимост, то това е Румен Петков, който не е сигурен дали Алексей Петров не е записал срещата им с братя Галеви. Алексей Петров най-вероятно е записал срещата с Румен Петков и го поставя под зависимост.“

                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                        +  Резерватът  Никополис ад иструм – с незаконно продадени терени на частни лица.                                                               

+ Барак Обама – пострадал в устната при игра на волейбол и пропуска срещата с коледната елха. Остава с 12 шева.

+ Петя Буюклиева –  с грандиозен юбилеен концерт – ще пее със сина си и със световноизвестния български тенор Бойко Цветанов. В шоуто ще участва бендът на БНР, ансамбълът на Нешка Робева и група „Конкурент“.

Петя се гордее, че има ученик, приет в „Мюзикскуул“ – Лондон
"

Nadia

  • SEO sr. member
  • ****
  • Posts: 285
  • SEO - karma: +81/-0
    • View Profile
Неща от bonchina 8
« Reply #27 on: January 02, 2017, 10:41:20 PM »
Пак новини. Ах, какви новини е имало едно време!

"29 ноември, 2010 Новините



+ Във ВМА на 45-годишна възраст почина от „полиорганна недостатъчност“, причинена от рядко инфекциозно заболяване „Ку-треска“ и липса на донор за чернодробна трансплантация, големият и обичан български актьор Андрей Баташов. Роден във Волгоград, Русия.  Доцент по актьорство майсторство и режисура в НАТФИЗ, с над 40 роли в театъра и киното. Емблематичният за Баташов моноспектатъл „Секс, наркотици и рокенрол“ има над 500 представления пред българските му почитатели и любители на Мелпомена. На сцената на театър „199“ е изиграл 799 представления. Бивш депутат от листата на НДСВ в 40-то народно събрание. Церемониал-майстор на „Ордена на тамплиерите“  в България.                                           

„Единствената партия у нас е България“

Андрей Баташов

+ Код „оранжево“ за опасност от силни ветрове – със скорост от 60-100-140 км/ч.

+ Отлага се делото за „Наглите“.

Жертвите:

Сем. Бончеви – 1 200 000 лв.

Румен Гунински – 700 000 лв.

Киро Киров – 1 000 000 лв.

Илиян Цанев – 200 000 лв.

Джорджо Марков – 400 000 лв.

+ Сблъсък на два танкера на 20 км. южно от нос Емине; четирима спасени от 10-членен екипаж на потъналия танкер, превозващ скрап, сред които 9-ма сирийци, 1 египтянин;

+ Сергей Кириенко – бивш премиер на Русия и настоящ президент на „Росатом“ – отново на посещение в България за нови преговори около АЕЦ „Белене“;

Трайчо Трайков – енергиен министър:

„..За нас основно нещата се въртят около цената…Ние искаме да го имаме като доходоносен актив и елемент на енергийната система на България, но не като нещо, от което ще губим пари…Ако се стигне до прекратяване на договора, неустойките ще са на база „пропуснати ползи“.

+ Криминалната търговия с черни и цветни метали – законодателно преустановена; Само фирмите – с право да търгуват; Забрана за търговия на физически лица;  Изкупвателните пунктове – извън жилищните квартали и с постоянно видеонаблюдение;

+ Сайт „Уикилийкс“ взривява световната дипломация и провокира дипломатическа криза с публикувана информация за 250 хиляди секретни документа на Държавния департамент на САЩ, хвърлящи светлина върху дейността на дипломатическите посолства по света. 

/Муамар Кадафи: „…Не обича да лети дълго със самолет,  да изкачва повече от 35 стъпала; …не се разделя с медицинската си сестра.“/

/Путин: „…мъжкар, лидер на глутницата!“/

/Берлускони: „…безпомощен, безполезен лидер!“/

/Саркози: -„..император без дрехи!“/

„Не всяко събиране на информация е шпионаж“ – твърди Ст. Тафров, дипломат от кариерата.

+ Северна и Южна Корея – отново на крачка от война.

+ Протести в Хаити заради фалшив вот.

+ В България – 26 места с температурни рекорди – 25,5 – 25,7; студено – към 10-ти-11-ти декември; сняг – към средата на декември;

Минус 27 градуса във Великобритания.

+ Кръстовището „Русе-Бяла“, открито на 19 ноември,  – погрешно проектирано!

Агенция „Пътна инфраструктура: „Кръстовището е безопасно…Взети са всички мерки за това“.

+ Българката Мишел Бонев, спонсорирала посещението на делегация от българското Министерство на културата във Венеция  - в центъра на медийното внимание в Италия; Вот на недоверие към министъра на културата на Италия поради провокирания скандал около българката; Италиански интелектуалци настояват тя да върне наградата си от кинофестивала във Венеция; Мишел Бонев се извинява на българския министър на културата Вежди Рашидов; Филмът на българката „Сбогом, мамо“ е спонсориран с 330 х. лв. от Национален филмов център на Ал. Донев; Не е участвал в национален филмов фестивал в България; Българският министър на културата  присъства на 15 април 2010 г. на снимачната площадка.

+ Созопол иска да влезе в списъка на „ЮНЕСКО“

+ Емисари от „ЮНЕСКО“ – нелегално в Несебър с дискретна охрана; Отказват официална информация за целта на посещението си;

Изявление на Тодор Чобанов, зам.министър на културата:

„Българската държава ще докаже, че може да пази световното културно наследство – свое и на света.“

+ ФСБ – на турне /София, Варна, Пловдив/;

Румен Бояджиев: „Човек, когато не знае какво да прави, трябва да се осланя на направеното преди него..Опитваме се да създаваме дела, вместо да приказваме“. .

+ На 84-год. възраст почина един от най-великите американски комедийни актьори /от „Има ли пилот в самолета?“/ – Лесли Нилсен.
"

Nadia

  • SEO sr. member
  • ****
  • Posts: 285
  • SEO - karma: +81/-0
    • View Profile
Неща от bonchina 9
« Reply #28 on: January 02, 2017, 10:59:28 PM »
Едно за болница от 30.11.2010:

"Лукс и безотговорност в болница „Токуда“



Макар че ти е писнало от куриози и абсурди в ежедневието, бих искала да те запозная с пореден любопитен, но опасен за всеки простосмъртен, абсурд, разиграл се в една от най-реномираните и големи болници в страната – болница „Токуда“! Всеобщото утвърдило се мнение за нея е това „…символ на професионализъм, богатство и лукс“. Съвсем отговорно ще направя „малка“ корекция: „символ на безотговорност, богатство и лукс“.

Наистина „дребните камъчета“, за които ти намекнах в предишна среща с теб, Читателю, „преобръщат каручката“. Луксозната „колесница“ „Токуда“ не е застрахована от подобна съдба.  И тя си има своите компрометиращи и опасни за живота и здравето ни „камъни“.

Преди няколко месеца синът ми се нуждаеше от оперативна интервенция. Личната лекарка го насочва към съответно отделение на „Токуда“. /Честно казано, това съчетание от звукове в името на японския й собственик малко ме стряска, не зная защо!/ Както може да се предполага, социалният ми статус не е за завиждане  и подобно „насочване“ доста ме притесни. Нямах никаква представа колко ще струва това лечение, има ли клинична пътека за него и пр., и пр.

Часове преди операцията изрично предупредих старшата сестра, че синът ми има медикаментозна алергия към две лекарства, което той беше пропуснал да сподели, но никой не го беше и питал за това! И както изискват правилата във всяко болнично заведение, тя уж „отбеляза“ този факт в т. н. „предоперативна епикриза“ на пациента. След извеждането на сина ми от операционната, в болничната му стая посетилият го хирург, извършил интервенцията /справедливо е да отбележа, че той беше добър събеседник, внимателен, тактичен и дипломатичен, впоследствие се оказа и прекрасен специалист/, ми зададе твърде озадачаващ, почти риторичен въпрос:

„Синът Ви няма някаква алергия, нали?“

Това наистина абсурдно обстоятелство ме подлуди и атакувах  светкавично хирурга:

„Докторе, какво говорите?…Преди операцията специално се срещнах със старшата сестра, която отбеляза в документ алергията на сина ми!“

Рутината, а вероятно и донякъде професионалната деформация на лекаря му помогнаха да запази самообладание и той още по-изненадващо и за себе си, и за мен, сподели:

„Вероятно е станало объркване/!!!/ …А аз се чудех защо синът Ви пие в момента/!/ тези лекарства!“

Схващаш ли, бедни българино, на какво може да бъде подложено детето ти и с какво изпитание трябва да се бори съдбата ти, за да те съхрани жив – и теб, и децата ти, и близките ти? Подобна „практика“ не е изненадваща за нашето здравеопазване. Практика, която убива, умъртвява, но никога няма отговорни, потърпевши и наказани. Не бях в състояние да премълча тази ужасяваща, опасна безотговорност и поисках специална среща с хирурга. Той внимателно, търпеливо  и с очевидно притеснение  изслуша тирадата ми, която беше приблизително следната:

„Докторе, не мога да Ви го спестя и да не споделя с Вас огромното си възмущение от престъпната безотговорност и нехайство на субекти от екипа Ви! Вие вероятно сте прекрасен хирург и човек, но следващия път това Ви реноме и авторитет ще бъдат тотално и светкавично сринати от евентуалните действия на една медицинска сестра…Но когато пациентът Ви издъхне на операционната маса, виновникът ще сте Вие! Вероятно не по-малко виновен ще бъде и анестезиологът! Позволявам си да Ви споделя, че ако зависеше от мен, тази медицинска сестра веднага би трябвало да понесе най-тежкото и административно, и дисциплинарно наказание!

Нямаше място за друга реакция, освен:

„Съжалявам!…Ние се стараем периодично да прилагаме строг контрол върху работата на екипите, но виждате, че не съвсем успяваме…Ще имам предвид случилото се…!“

…Дали е „взето предвид“ случилото се в отделението на луксозната „Токуда“ нямам информация. Изкушавах се дълго време от желанието да внеса „Оплакване“ до ръководството на болницата, но реших, че няма да има никакви последствия за виновните, изхождайки от абсурдността на времето, в което живеем.

„Всеки да се спасява поединично!“ си остава в сила. Но нали някой в тази държава трябва да бъде загрижен за здравето поне на децата ни!

Втори абсурд в „Токуда“, утвърдил се като постоянна практика, предизвикала  напоследък интереса на медии и протеста на пациенти:

Преди операцията връчват на сина ми с изискване за личния му подпис пакет документи, сред които и такъв за прословутия „Избор на екип“ със съответната изискваща се сума за този „избор“. И младият пациент, несхващащ /но дори и да я беше схванал, какво от това?/ хитринката, разбира се, ги подписва. Естествено, никой не му предлага никакъв „избор“, но той си плаща за това! Непосредствено преди изписването в кратък „диалог“ със злополучната „старша сестра“ попитах защо трябва да плащаме за „избор на екип“, след като такъв никой не ни е предлагал! Сам разбираш, скъпи Читателю /не дай Боже бъдещ пациент/, че сестрата нямаше друг избор, освен да приложи, вбесена от поведението ми,  стратегическото „нападението е най-добрата отбрана“:

„Ъ-ъ-ъ…Какво искате…Пациентът е запознат предварително с изискването и е положил подписа си!“

Нямаше и какво друго да отговори! На това му се казва чист рекет и цинизъм! Унизително и срамно е, нали! Дано някога, някой има волята и силата да го промени! И този „някой“ мъдро да съобрази, че „куфарчето“ трудно ще му бъде предложено, ако такива като мен и теб пуснат листче с чуждо, не с неговото име. Ако изобщо поумнее някога избирателят, а и манипулирането на избори остане в историята, /което си е чисто  успокоение за невежи!/

Тук си позволявам да направя едно /надявам се уместно/ отклонение, като цитирам  древния философ Клод Адриан Хелвеций, живял и творил през втората половина на 18-ти век. Та френският мислител казва по отношение адекватността на закона на обществения интерес, в случай че ако с изменението на интересите на държавата и обществото не се изменят и тези закони, те „непременно трябва да доведат държавата до нейното пропадане“!

Силно се надявам интересите на държавата да не са се променили до степен, игнорираща живота и интересите на нацията ни, а интересите на обществото да не са претърпели такава еволюция, че да са зачеркнали всички човешки ценности, съхраняващи живота ни. Защото в противен случай всички сме обречени на гибел.

В заключение:

„…Не върху почвата на лукса и богатствата, а върху тази на бедността растат най-възвишените добродетели…Всеки, умножил своите нужди, е дал на тиранията залог за низостта и подлостта си. Добродетелта, която се задоволява с малко, единствена е пощадена от покварата. Именно този вид добродетел е подсказал отговорът, който е дал на английския министър един аристократ, отличил се със своите заслуги. Тъй като дворът имал интерес да го привлече в своята партия, Валпол /министър-председател на Англия -18 –ти век/ отишъл да го намери:

„Аз идвам – казал му той, – от страна на краля, за да ви уверя в неговото покровителство и да изразя съжалението, което той изпитва, че още не е направил нищо за вас и да ви предложа един по-подходящ за вашите заслуги пост.“

„Милорд, – отговорил му английският аристократ, – преди да отговоря на вашите предложения, позволете ми да поръчам да ми донесат вечерята и да се храня пред вас.“ В същия момент му поднесли ядене от кълцано месо, подготвено от остатъците на печеното овнешко, което ял на обяд. Тогава, обръщайки се към Валпол, казал:

„Милорд, мислите ли, че човек, който се задоволява с подобна храна, е човек, когото дворът лесно може да спечели? Разкажете на краля това, което видяхте; този е единственият отговор, който мога да дам.“

Изводите от всичко горесподелено, почитаеми Читателю, направи сам!

 

ПРИЛОЖЕНИЕ

Из „Veneficium Bulgaricus – Сага за Виктория“

 ГЛАВА ТРЕТА

„И АЗ НЕ ЗНАЯ КАКВА Е ПРИЧИНАТА!“

 

„През целия си живот човек

трябва да се учи как да живее,
а още по-удивително е,
че през целия си живот
трябва да се учи как да умре“.

Сенека

                                                                                                                                                                                                             

 Оказва се, че нашият човешки ум е непрактичен. Става престъпно бездеен и подхранва фатално чувството ни за самосъжаление и безпомощност. Така похабява дълбоко заложения у него потенциал за съобразителност, бързо действие, за изискване на отговорности, за споделяне на проблеми и свръхентусиазъм за разрешаването им. Когато чувстваме, че губим близките си, у нас избликва неистова, болезнена необходимост да им помогнем, да ги спасим.  И не осъзнаваме, че изкристализира с пълна сила собственото ни невежество, експлоатирано изцяло от субекти, следвали методично консуматорските си нагони.

Със страданията на майка ми и нейната смърт осъзнах гибелната сила на това невежество, демонстрирайки го несъзнателно, когато предоставяме възможност да ни манипулират нечисти души, без да изразяваме нашето негодувание и протест. И се оставяме да ни влече силата на доверието. Животът е доказал, че колкото по-примитивно е едно общество, толкова повече намалява силата на доверието – в човека, в институцията. Нека се запитаме тогава кое човешко същество олицетворява този примитивизъм – това, което е достатъчно дряло и мъдро, готово да гласува някому доверие, или онова, което не се нуждае от него?

Като всички българи с моите близки се доверихме безапелационно на „бялата престилка“. Тази сляпа вяра съкрати многократно живота на майка ми. И нищо не можеше да оправдае степента на нашето невежество. Кой беше виновен? Самите ние, обкръжаващият ни свят, държавата, системата, бита ни, нашата неосведоменост, необразованост! Но можехме ли и трябваше ли всички да нагазим в дебрите на медицината, за да сме сигурни за собственото си здраве?

 * * *

 Краят на месец март. Денят е скован в убийствен студ, примесен с бръснещ, вледеняващ вятър. В полутъмното и неприветливо подземие за прием на пациенти в УМБАЛ /Университетска многопрофилна болница за активно лечение/ „Александровска“ лъха на застоял, влажен въздух. Стените са отвращаващо мръсни, с наслоени по тях мазни на вид, тъмни петна. Върху някои от вратите на кабинетите има табели с надпис: „Свободен прием“ или „Платен прием“. Всички скамейки са заети от болни, предимно възрастни хора с мътни, отчаяни погледи. Има и правостоящи, пристигнали да търсят лек от далечната провинция. Разговарям с един от тях, пътувал дотук около четири часа и очакващ реда си от цели два часа – повече от оптимист, съхранил доверие към системата. Но няма ред. Никой не знае къде и кога да влезе. На хаоса не издържат по-емоционалните и хвърлят безплодно словесния си гняв в пространството. Никой не обръща внимание на това. „Късметлиите“ все пак чуват името си след безрезултатно обхождане и почукване по вратите.

Тук е и майка ми. Чакала е дълго. Седи смирено, смутена от безразличието на болничния персонал. Държи кофичка кисело мляко и с чувство за вина за нарушаване на странно кои „правила“ тук, се опитва да „обядва“. По същите тези правила недалеч в тъмния ъгъл „обядва“ самотна черна котка, заровена в млъсотии и захвърлени кутии. Виктория е хоспитализирана още вчерашния ден и би трябвало да се ползва с предимство. Но вчера никой не обясни, че редът изисква и преглед при анестезиолог. Иначе щеше да си спести днешната гавра.

Най-накрая анестезиоложката склони да се яви. Пристигна като лъвица – със самочувствие на недосегаем. И беше недосегаема. Влезе и заключи вратата. Болни светкавично окупираха кабинета й. Когато й хрумна, отвори и избирателно „покани“ някои от чакащите. Но очевидно липсваха бременни и инвалиди с предимство. Майка ми беше повече от изтощена и не можеше да чака повече. Пък и нали беше тук по заръката на „лекуващия“ професор, не по своя собствена воля.

Демонстрираният наш „балкански“ стил на работа, властващ във всяка наша институция, никога не ми е допадал, но най-вече от съжаление и съчувствие към майка ми реших да се намеся. Почуках и си позволих да вляза при анестезиоложката без покана, за да обясня ситуацията около хоспитализираната пациентка. С гневен поглед тя ме отпрати веднага навън. След нова „пауза“ изчезна от кабинета и се яви отново със списък на пациенти, който закачи на вратата. Но името на майка ми не фигурираше в него. Това обстоятелство ме изненада. Чакахме повече от два часа, колкото току-що пристигналия от провинцията пациент, с когото беседвах. Майка ми беше и най-възрастната от чакащите. Но това ни най-малко и далеч не беше в нейна полза. Чувството ми за справедливост надделя и се втурнах отново в анестезиологичния кабинет. Лекарката беше отново сама и едва ли очакваше второто ми посещение. Попитах защо Виктория не фигурира в списъка, след като ни изпращат при нея изрично от Урологично отделение, изрично от „лекуващия“ лекар. Случаят беше спешен, пациентката продължаваше да кърви, констатираната хематурия според професора е „фатална“, ако веднага не се предприемат адекватни мерки. Но всички мерки в това болнично заведение бяха толкова „бързи“ и „адекватни“, че ни изправиха на нокти, притеснени не толкова за нашето психическо оцеляване, застрашено от абсурди, колкото за физическото оцеляване на нещастната ни майка.

Последва сцена, която вцепени всички посетители в подземието. Анестезиоложката скочи, вбесена от „нахалството“ми и направи всичко възможно да „приобщи“ към скандала колегите си. При умишлено отворена врата се разрази буря. Нямаше логично обяснение за поведението на лекарката и отношението й към майка ми. Тя набързо се свърза по телефона с дежурната в УРО медицинска сестра и крещейки с фалцет „обясни“ следното:

„Как може тук една луда, която сте изпратили, да ми вдига кръвното!…Професорът й казал, че майка й ще умре, защото ще й изтече кръвта…! Аз си имам достатъчно работа, за да се занимавам с тях…направете нещо!…“

Нищо не разбирах. Нищо не можех да проумея. В една истинска лудница аз се оказах единствената „луда“. Тази жена си позволи да наруши безобразно всички изисквания и правила, всички норми, отнасящи се до лекарска етика и морал, до „лекарска тайна“ и пр., и пр…Крясъците й огласяха цялото подземие, майка ми слушаше всичко това и гледаше като дете…Професорът казал, че тя „ще умре!“…Кресчендото на откачената лекарка проби слуха и на майка ми, и на всички пациенти в подземието.

Това беше чисто престъпление! Подобно поведение беше нагло, цинично, долно и античовешко! Какви ти правила, каква ти лекарска етика, какъв ти морален кодекс, каква ти „Хипократова клетва“! Всичко се срина из основи и за нас, дъщерите на Виктория, които искахме да сторим и невъзможното, за да помогнем и успокоим мама, и за самата нея, която не вярваше на очите и ушите си, защото, макар и възрастна, беше интелигентна, образована за времето си българка, беше свръхетичен и благороден човек и ужасът, който се разигра пред нея, не се вместваше в никакви човешки норми. Та тя просто се възползваше от своето изконно право да търси спасение за здравето и живота си. Да го търси сред личности, които сами бяха избрали трудното поприще, дори бяха се клели да бъдат човеци!

Имаше ли Виктория някаква вина за тоталното опорочаване на системата? Не, не и не! Но тя се оказа потърпевша от самото начало на постлания с мъртви души, неин собствен път към Ада.

…Махнах с ръка и поведохме мама към болничната й стая. След разигралия се цирк изненадващо ни извика самата анестезиоложка, за да ни „обясни“, че в УРО ще предприемат необходимото за пациентката. Озадачи ме бързата промяна в поведението и смекчения й тон. Вероятно си имаше причини за това! Разбрахме ги по-късно.

Преди да напуснем „приемното“ отделение се разигра друг шокилащ епизод. Медицинска служителка изтласка повече от грубо през вратата на един от кабинетите полусляп старик. „Изпращаше“ почти нищо невиждащия пациент към кабинет извън централната болнична сграда, където да направи изследвания. Ругаейки го, че „й губи времето“, му навря енергично в ръцете някакви документи, част от които се разпиляха по пода. И се скри в кабинета си.

Нещастникът се подпря до стената и като безпомощно, наранено зверче отправи към братята си по съдба, присъстващи в подземието, своя отчаян, жалостив, съкрушаващ всяко човешко същество зов за помощ:

„Хора, моля ви се, някой да ми помогне и да ме придружи!…Не мога сам да отида!…Ще ви платя за услугата, само да ми помогнете!…“

Това беше нечувано! Сцената се вряза в съзнанието ми и няма излизане оттам. Случваше се в началото на нов век, в една драпаща за цивилизованост страна от т. н. Европейски съюз, където уж беше държавна политика, но всъщност умело симулирана „специалната“ грижа за „хората с увреждания“, а глобалният свят като че ли се тресеше и бореше за оцеляване на планетата и човечеството.  Но каква част от това „човечество“ бяха безпомощният, полусляп старик, кървящата ми майка и всички нещастници, наредени по пейките на болници и клиники, обречени на обида, гняв, цинизъм и гавра? Разбира се, нищожната част от това човечество.

Материалният свят ще погуби духовния. Изричали са го мъдреците на планетата.

„Самото човечество, развивайки се циклично, понастоящем се намира в период на върхов материален прогрес и принизена духовност“ – казва го не някой друг, а един от великите религиозниводачи в непал, натрупал колосални знания за произхода и развитието на човешката цивилизация – Бонпо Лама. Според него „…тялото и особено мозъкът трябва да са съвършени и да са на нивото на неговия дух.“

Може ли човешко същество, лишено от чест, съвест и морал, да владее духовността, онази духовност, за която учени твърдят, че владее и контролира психическата енергия до степен, с каквато древните атланти са изграждали емблематични за древните цивилизации монументи? Колкото и неудачно да изглежда това сравнение, нали именно пак от човешко същество зависи създаването на благоприятна духовна атмосфера, оказваща неоценимото си въздействие върху психиката на всеки човек, имал нещастието да изпадне в позицията на „пациент“, което пък от своя страна оказва положително въздействие върху всяко едно лечение. В този смисъл има ли право да решава или влияе върху живота и здравето на човешко същество друго човешко същество, което провокира смущаваща въпросителна относно нивата на съвършенство на неговия „мозък“ и „дух“?

Нашата медицинска наука и практика в състояние ли е изобщо да датира старта на създаване на подходяща духовна атмосфера и психоклимат, залегнали в отношенията лекар-пациент и играещи съществена, не второстепенна роля в методологията на медицинските грижи и лечение на болния? Какъвто и да се окаже отговорът, ясно е едно – когато се съчетаят непохватен ум и липсата на морал, бедствието е гарантирано.

 * * *

 Да направим опит за тълкуване на разигралия се екшън в приемното отделение на „Александровска“ през зимата на 2009 г., изводите от което ще илюстрират за пореден път и  красноречиво картината на моралните норми и хуманността в българското здравеопазване.

Нашата майка, пациентката Виктория, вече беше хоспитализирана. Всъщност, за дежурната анестезиоложка тя вече е „бита карта“, изконсумирана сума, невместваща се този ден в личните планове и джобове на лекарката. За нея по-съществен актив представляваха другите чакащи пациенти, от които има какво още да се отчете, получи и вземе. Колкото повече, толкова по-доходоносно. А възможностите за всякакви „активи“ трябва да се използват максимално. За анестезиоложката лепнатият на вратата на кабинета й списък вероятно изиграва ролята на морален еквивалент на действията й. Но по-страшното, съдбоносното е, ако тези действия, тези принципи, това поведение са съпричастно и негласно споделяни, а, не дай Боже и провокирани от значимите, влияещите върху дейността на това и подобните нему здравни заведения фактори и висшестоящи в йерархията субекти, които с желязна ръка диктуват и покровителстват неписаните правила.

Анестезиоложката категорично отказа да приеме за консултация изпратената й хоспитализирана пациентка, като, неясно в чий интерес, изкусно скандализира своя отказ. Поведението й с нищо не може да бъде оправдано. Но по-голямата гавра с болната прави „лекуващия“ професор, който я изпраща в приемното отделение в качеството й на вече приета в здравното заведение болна. Защото предишния ден са „пропуснали“ да изпълнят докрай ангажиментите си. Оказва се, че след извършения „пропуск“ Виктория е трябвало да бъде консултирана от дежурен в самото урологично отделение анестезиолог, което на практика не се случва. /По-късно това не се случи и с дежурния пулмолог./ Вероятно това е бил и тайният коз и самооправдание на скандалната анестезиоложка.  Друго логично обяснение няма. Но ако лекарката неоснователно отказва да приеме въпросната пациентка, не трябва ли да понесе своето наказание? И изобщо има ли „наказание“ за нарушения и престъпления в българското здравеопазване?…

Когато споделих мнението си с дежурната медицинска сестра, с която се проведе злополучният телефонен разговор, за „предимствата“ на хоспитализираната болна, тя хрисимо се съгласи:

„Да, Вие наистина сте правилно информирана, но явно е станало недоразумение“.

За нещастие „недоразуменията“ се оказаха вклинен принцип в дейността  на здравните  ни заведения. А по-късно фактите доказват, че всички тези „прегледи“ в приемното отделение са чиста формалност, но поне оправдават възнагражденията на губещите времето си специалисти.

* * *

 …Какво пък, нека се изпробват и колегите. Попаднал ни е подходящ обект за експерименти. Загубата не ще да е голяма – жената отдавна е минала 70-те…Унесен в клинични пътеки и бъдещи парични приходи, професорът забравя своята „Хипократова клетва“, ако изобщо помни за нея, ако тя изобщо има някаква стойност и значение. Загърбва всякаква хуманност. По дяволите и клетва, и хуманност!…Тук се открива златоносно поле. Да действаме!…Първа клинична пътека…, втора клинична пътека…,трета клинична пътека – изконсумирани са за седмица. Без свян, без страх, цинично! Резултатът – една негодна, умираща човешка плът!

„Господин професоре, какво се случи, че само за два дена бъбреците престанаха да функционират?“

„…И аз не зная каква е причината!…Госпожо, колко пъти да ви обяснявам – нали спряхме кървенето...-многократно повтаря в кабинета си професорът, вече неудържащ емоциите си. – Спряхме ли го?…Спряхме го!… – вярва си професорът и не признава никаква вина и грешка. – Нали това беше целта?“

Да, на пръв поглед това беше „основната цел“ на професора. Но дали една необмислена транс-уретрална резекция беше най-подходящият, научно-обоснован и изпитан метод за „спиране на кървене“? Не, разбира се. Тя беше добре обмислен експеримент, лишен от всякаква хуманност.

„Добре, г-н професоре, как по принцип се спира това кървене?“

Ученият не беше подготвен за подобен изненадващ и за него може би недопустим, изтърван от устата на „невеж“ човек, въпрос. Разбира се, кървенето по никакъв начин няма да се спре с ТУР /транс-уретрална резекция/. Напротив – създава се възможност за отпушване на тотална инвазия на кръвопотока със светкавично рецидивиращи туморни клетки. Но професорът продължава „обяснението„ си, вече нервно фъфлещ неразбираема за мен медицинска терминология, от която само успях да разбера, че един от начините за хемостаза /кръвоспиране/ е…“с ток“!

„Повърхностно разположените, малки тумори се отстраняват чрез електрокаутеризация с помощта на цистоскоп – пише в медицинската си енциклопедия Робърт ротенберг. -…При екстензивен растеж на силно злокачествен тумор, ангажиращ значителна част от пикочния мехур, се отстранява целия мехур /цистектомия/“

„А Вие как я спряхте, с ток ли?“ – последва наивният ми въпрос.

Очевидно беше, че този диалог и въпросите ми дойдоха „в повече“ на учения и той изгуби самообладание. Защо ще спира кървене с ТУР?…Тук нямаше как да отговори…тук ученият леко се обърка. Констатираният тумор не беше „малък“, не беше и „повърхностен“ с кървящи съдове, изискващи само електрокоагулация. След всички изследвания и диагностицирания, които науката беше напъхала в ума и ръцете му, и които с настървението на лешояд употреби, професорът има наглостта да заяви, че „не предполага, че е толкова голям“!

А защо най-членоразделната му думичка, на която акцентира, беше „ток“? След като извърши ТУР! Е, в крайна сметка туморът се оказва доста голям. Но…“цистектомии на възрастни хора отдавна не се правят“ – беше заключил професорът. Тогава? Какво беше решил, каква беше за него алтернативата? Коя концепция и методика според него беше най-подходящата, обусловена от науката и хуманността?

В този момент вече не разсъждавах трезво, за да попитам учения с цената на какво беше спрял кървенето? Единственият възможен отговор на пропуснатия въпрос: с цената на отравяне на организма и бърз летален изход.

Професорът е в капан, но е изиграл всичките си козове. Резултатът – увредена до смърт пациентка…Къде е отишла онази част от собствената му личност, формирала съзнанието на този човек? Колко дълбоко защитени там са останали категории като личен морал, етика, човеколюбие? Имат ли място в духовното скривалище на професора както клетвата, така и обществените морални норми?Как съжителстват те с амбициите му за успехи и слава? И как се вместват тези амбиции в личния му морален кодекс, в дълга и отговорността за живота на пациента и за собственитехму действия? Или всичко е атрофирало безвъзвратно, щом като си готов с лекота да разрушиш една силна вяра, една необхватна надежда за живот и в крайна сметка физически да досъсипеш за часове този живот, съдбовно орисан на страдание?

Къде остана онова „величие в мисленето, дълбочина в чувствата, силата и последователността в действията, за които копнее преди три века още великият Гьоте?…Или и тук ще съзрем само неловък исторически паралел?…

Другите колеги от лекарската свита „не ме забелязват“ из коридорите на клиниката. Нямат и какво да споделят. Абсурд е да дават информация за състоянието на пациентката и самите „лекуващи“ я лекари. Всичко се върши тайно и на тъмно. И обяснения никому.

„Необходимо е незабавно и публично да признаваме провалите си, без да прикриваме допуснатите грешки. Много по-важно е да се научат фактите от една неуспешна операция, отколкото за дузина успешни“ – пречистващо, но безполезно пренася историята апела на австрийски учен-хирург.

Суетата и ламтежът за пари и слава са обсебили българския професор.

„Аз за две години постигнах много, а ти…? – гордо заявява той в конфликт със свой колега и не къде да е, а по време на визитация пред смутените погледи на пациентите си. Изисква се много „самочувствие“, безочие и наглост, за да декларираш „успехите“ си и да демонстрираш превъзходството си пред по-низш в йерархията в присъствието на хора, гласували и нему същото доверие, едва кретащи във физическото си оцеляване, да забравиш правилата, но и да подцениш подмолните камъни из пътя, по който си поел. Болният се обръща с надежда за изцеление и тази надежда лекарят е длъжен да поддържа винаги. Тесният контакт, основан на пълно доверие на болния към деловите, професионални и морални качества на лекуващия лекар, е един от важните фактори за успешно лечение. До тежки последствия за пациента може да доведат безотговорните слова на лекар не само по отношение на „неизлечими“ болести, но и по адрес на свой събрат в професията. Но остава впечатлението, че някои лекари, в частност професорът, както и анестезиоложката от приемното отделение /а оказа се и по-висшестоящи в тази сфера/третират своите пациенти като немислещи и нечувстващи същества. И изключват, че под нечии злокобен скалпел може да попаднат собствените им майки, синове и дъщери.

…Беше ясно, че част от онова, до което е достигнал с постиженията си австрийският предшественик на професора, „за две години“ той е успял да опропасти исъсипе. И все пак отговор за постигнатите „резултати“ в „лечението“ на виктория вероятно ще даде в научен труд или монография, каквито според негови колеги „дописва“ и доуточнява в служебния си кабинет в миговете между операциите си и затихващите надежди на своите пациенти.

Животът ни е наложил морален императив: „Не убивай невинен! “  Но майка ми не беше невинна. Тя беше живяла повече от 70 години и в това се състоеше вината й. Наистина ли в здравните ни заведения всеки „непривилегирован“ пациент над 70-те е обречен на гибел? Що за общество е нашето? Възможността чрез една възрастна нещастница, по волята на съдбата попаднала в ръцете ти, да осигуриш за себе си и евентуално за службата си няколко хилядарки от НЗОК,  до каква степен гарантира на професора напредък в кариерата и израстване в йерархията? Или придобитите в повече материални „активи“, респ. парите и тук са задължителният атрибут за това израстване, наложил се трайно в нашето развитие.

Кои са покровителите, бдящи върху тази схема?

Съвременната медицинска наука и обществото ни биха ли оправдали подобно поведение?

То гарантира на майка ми бързо, ежечасно умъртвяване, което тя понасяше като разпнат Христос. И с вяра в професора и екипа му до последния ден на престоя й в болницата. Природата й в тези дни я беше възнаградила с нужната енергия, оптимизъм, жажда за живот, вяра в доброто и в бъдещето. Преди каквато и да е лекарска намеса я придружавах в разходките й из коридорите на отделението, където тя с притаен дъх и скрита надежда наблюдаваше бавните, отмерени движения на вече оперирани по-млади пациенти. Искаше да бъде смела и силна. Вярваше и на себе си, и на бъдещите й спасители…Един ден пусна внезапно ръката ми, отскубна се от мен и с бързи крачки и изпънато тяло хукна пред мен с някаква детинска жизнерадост, сякаш искаше да каже: „Нищо ми няма…Ще издържа…Ще се оправя…!“

Виктория беше перфектната „пациентка“, изхождайки от характеристиката на латинския произход на този термин – „търпелив“. Беше дарила своето „Аз“ в ръцете, знанията и съвестта на един доказан професионалист, когото моето дълбоко и фатално невежество в първите мигове приемаше като бог, подведена от сияйната му усмивка и светкавично изразена готовност да „помогне“ на болната. Тази негова готовност поражда възхита, дори учудване – как е възможно с широко отворени обятия да приема безусловно /!/ една проблемна онкоболна? Не беше длъжен да стори това.

Но още на секундата професорът си е изградил стратегия – това е подходящият пациент дори и за най-рискованите манипулации, които хирургията може да си позволи. И никой няма да го обвини, ако нещо се провали. А той е достатъчно образован и опитен, за да пресметне майсторски евентуалния риск, от, оказва се, непрепоръчвана за конкретния случай от никой негов колега, операция – Ту ТУР /туморна транс-уретрална резекция/. Но знанията му са достатъчни, за да се довери на своите преценки. И манипулативният му ум е дотолкова перфектен, че промива до дъно, с убедеността на Галилей, приспаните ни мозъци, удавени в собственото си страдание:

„Ще спрем кървенето!“ И благодарните дъщери са трогнати от вниманието. Дълбоко унесени, като в хипнотичен сън…     

 Кратък речник на медицинските термини:

 резекция – метод в хирургията, открит и практикуван от знаменития австрийски хирург Теодор Билрот /A. Th. Billroth/ 1829 – 1894/;

 електрокоагулация – слепване на частици, главно в колоидни разтвори, което води до образуване на утайка; мека, полутвърда маса, гел;

 инвазивност – способност за проникване и растеж в околните здрави тъкани /което ги руши/, характерна за злокачествените тумори;

 Следва продължение!
"

Nadia

  • SEO sr. member
  • ****
  • Posts: 285
  • SEO - karma: +81/-0
    • View Profile
Неща от bonchina 10
« Reply #29 on: January 02, 2017, 11:08:59 PM »
Десетото, което ви давам тук от нея е:
"„Партийна“ ретроспекция в компанията на Владимир Кузов и Татов съветник



Поредната ми среща с теб е провокирана от интервю на журналистката Люба Кулезич с ексдепутата от партия „Атака“ и първия осъден /условно/ за педофилия бивш депутат Владимир Кузов, както и с политическия съветник на Тодор Живков – Костадин Чакъров. С настоящите редове споделям и личните си впечатления от прилагане на партийните принципи на „столетницата“, сред които най-важният е кадруването – решаващ и от съществено значение за реализация на „политическата

технология за борба с противника“, както я нарича г-н Чакъров.

Дискриминацията в обществото на социализма, прилагана по отношение на личности с „различна сексуална ориентация“ и превръщането им в мишени по силата на тази „технология“, но и възползвайки се в повечето случаи от тяхната „силна професионална и интелектуална позиция“ /случая с Атанас Свиленов по думите на г-н Чакъров/, е гаранция за успехите в това кадруване. То има за цел БКП да се изгражда само от верни, предани, надеждни кадри. Което обстоятелство я и предпазва в онези години от опасността да бъде обвинен политическия й елит, а и самата БКП в „политически деградирала класа“.

Абсолютно се солидаризирам с изявлението на Костадин Чакъров, че за изграждането на „кариера“ в структурите на БКП в минало време необходимото и най-важно условие е „заемането на низов пост по местоживеене“.  Наблюденията върху живота на БКП и последвалите констатации доказват подобно твърдение.

Няма как да се оспори фактът, че БКП имаше в редиците си най-добрите кадри. И както стана ясно, една от причините е: –  безкомпромисно високите критерии за членство в нея. Приемаха се най-умните, най-надеждните…, „най-“ във всяко отношение. А създаването на такива кадри е дълъг и сложен процес, технологията за който столетницата беше усъвършенствала до перфектност.

„Култивирането“ на един истински комунист изискваше изключителни предпоставки:

Произход: здрава, „прогресивна“ среда на трудолюбиви, честни, скромни, предани на Партията родители;

Бащата: проповядващ комунистическата идея до смърт, бивш ремсист, ятак, участник в съпротивителното движение фронтовак, основател на ТКЗС;

Майката: ярък симпатизант на БКП, образована, отлична домакиня, съпруга и майка, със строг морал – гаранция за доброто възпитание на бъдещ кадър;

Дядото: активен борец против фашизма и капитализма, раняван септемвриец, беден до просешка тояга, но честен и верен комунист;

Ако отговаряш на тези „критерии“, Партията амбициозно и негласно започва да работи върху твоето „изграждане“: бил си „активист“ още в пионерската организация, ставаш комсомолски секретар в родното си място, дори ставаш „съветник“, макар че все още не разбираш значението на това словосъчетание, изпращат те в партийна школа по „комсомолско строителство“. Без да съзнаваш, някой е след дирите ти през всичките тези години и чака удобния момент, за да те „поеме“. Ако се поддадеш, разбира се! И ако не го сториш веднага, ако не се поддадеш в уречения от тях момент, като станеш светкавично член на БКП единствено съобразно тяхното желание и нужди,…жална ти майка. Ще те преследват, докато могат…

В бъдещи срещи ще ти споделя как точно става това, почитаеми приятелю-Читател!

Бъди здрав и жилав!
"

 

Place your ads here ($4/day, $21/week or $60/month)

Your advertisements here ($4/day, $21/week or $60/month)

About the privacy policy

How Google uses data when you use our partners’ sites or apps

Post here to report content which violates or infringes your copyright.